се бяха издали за първото престъпление, което бяха прикрили с толкова хитрост, а в същото време рискуваха да отидат на ешафода, подготвяйки второ убийство, за което дори не помисляха как да го укрият. В поведението им имаше някакво противоречие, но те не го забелязваха. Казваха си само, че ако успеят да избягат, ще отидат да живеят в чужбина, като отнесат всичките пари. Терез от петнадесет-двадесет дни бе изтеглила всичките няколко хиляди франка от зестрата си и ги държеше в чекмеджето, Лоран знаеше това. Нито за миг не се питаха какво ще стане с госпожа Ракен.
Преди няколко седмици Лоран бе срещнал един от старите си ученици от колежа, който работеше тогава при един известен химик, занимаващ се с токсикология. Този приятел го покани в лабораторията, където работеше, за да му покаже апаратите и му назова съставките. Една вечер, когато вече се бе решил да убие Терез, Лоран, като гледаше как тя пие подсладена вода от чашата, си припомни, че бе видял в лабораторията малко флаконче с циановодородна киселина. Сети се какво му бе казал младият лаборант за страшното действие на тази отрова, която поразявала, без да остави големи следи, и реши, че точно това е отровата, която му трябва. На другия ден успя да се измъкне, отиде при приятеля си и докато той беше с гръб, открадна малкото флаконче.
Същия ден Терез се възползва от отсъствието на Лоран, за да наточи един кухненски нож, нащърбен от чупенето на захар. Тя скри ножа в един ъгъл на бюфета.
32
Следващия четвъртък вечерта у семейство Ракен, както гостите продължаваха да ги наричат, бе особено весело. Всички седяха до единайсет и половина. Като си отиваше, Гриве каза, че никога не е прекарвал по-приятна вечер.
Сюзан бе бременна и през цялото време говореше на Терез за грижите и радостите си. Терез сякаш я слушаше с голямо внимание; втренчила очи, стиснала устни, тя от време на време навеждаше глава, а когато притваряше клепки, сякаш сянка покриваше цялото й лице. Лоран от своя страна прояви голямо любопитство къ разказите на стария Мишо и Оливие. Тези господа бяха неизчерпаеми и Гриве едва успяваше да подхвърли някоя и друга дума между приказките на бащата и сина. Впрочем той донякъде ги уважаваше, смяташе, че говорят добре. Тази вечер те повече си приказваха, вместо да играят и той наивно се провикна, че разказите на бившия полицейски комисар го забавлявали почти толкова, колкото една партия домино.
Близо четири години вече семейство Мишо и Гриве прекарваха всеки четвъртък у семейство Ракен и нито веднъж не се бяха отегчили от тези еднообразни събирания, които се повтаряха с дразнеща точност. Нито за миг не бяха отгатнали нещо от драмата, която се разиграваше в тази винаги тиха и спокойна къща. Оливие твърдеше обикновено със свойственото нему полицейско остроумие, че трапезарията лъха на честни хора. Гриве, за да не остане по-назад, ч нарече „храм на умиротворението“. В последно време Терез трябваше два три пъти да обяснява, че има синини по лицето си, защото е паднала. Впрочем никой от тях не би и помислил, че това са следи от юмруците на Лоран; те бяха убедени, че семейството на домакините може да служи за пример на нежност и любов.
Парализираната старица не поднови опитите си да им разкрие подлостите, които се криеха зад мрачното спокойствие на вечерите в четвъртък. Тя наблюдаваше раздорите между убийците и отгатваше кризата, която щеше да избухне някой ден под съдбоносния напор на събитията, затова разбра, че нейната намеса не е необходима. Оттогава се смири и остави всичко на естествените последици от убийството на Камий, които на свой ред щяха да убият убийците. Само молеше небето да й даде достатъчно живот, за да присъства на насилствената развръзка, която предчувстваше; последното й желание бе да утоли погледа си с гледката на последното страдание, което ще унищожи Терез и Лоран.
Тази вечер Гриве се настани до нея и дълго говори, като си задаваше както обикновено сам въпроси, на които си отговаряше. Но тя дори не го погледна. Когато удари единадесет и половина, гостите бързо станаха.
— Човек се чувства тъй добре у вас, че не му се иска да тръгне — заяви Гриве.
— Наистина — съгласи се Мишо, — никога не и се доспива у вас, след като обикновено си лягам в девет часа.
Оливие сметна, че е уместно да се пошегува.
— Виждате ли — усмихна се той, като показа жълтите си зъи, — в тази стая мирише на честни хора, затова се чувстваме така добре тук. Гриве, ядосан, че са го изпреварили, замахна патетично и каза:
— Тази стая е „храм на умиротворението“.
През това време Сюзан завърза панделките на шапката си и каза на Терез:
— Утре ще дойда в девет часа.
— Не — побърза да отговори младата жена, — елате следобед… Сигурно ще изляза сутринта.
Тя говореше със странен, развълнуван глас. Придружи гостите до пасажа. Лоран също слезе с лампа в ръка. Когато останаха сами, всеки от съпрузите въздъхна облекчено: през цялата вечер ги бе разяждало глухо нетърпение. Сега станаха още по-мрачни и по-неспокойни. Не се погледнаха, а се качиха мълчаливо горе. Ръцете им леко трепереха и Лоран бе принуден да остави лампата на масата, за да не я изпусне.
Преди да сложат госпожа Ракен в леглото, имаха навик да разтребват трапезарията, да приготвят подсладена вода за през нощта, да се посуетят край болната, докато подредят всичко.
Тази вечер, като се качиха горе, те седнаха за миг с блуждаещи очи, с бледи устни. Помълчаха, а после Лоран, сякаш стреснат от сън, запита:
— Е, какво, няма ли да си лягаме?
— Да, да, лягаме си — отговори Терез, потръпвайки, като че й стана студено.
Тя стана и взе шишето с водата.
— Остави — извика мъжът й, като се мъчеше да говори естествено, — аз ще приготвя подсладената вода… Ти се погрижи за леля си.
Той взе шишето от ръцете на жена си и напълни чаша с вода. После се полуизвърна и изсипа флакончето, акто постави и бучка захар. В това време Терез се бе навела над бюфета; тя бе взела кухненския нож и се мъчеше да го скрие в единия от големите си джобове.
В този миг по силата на кой знае какво странно предчувствие за приближаващата се опасност и двамата съпрузи инстинктивно се извърнаха. Те се изгледаха. Терез видя флакончето в ръцете на Лоран и Лоран зърна бляскавия нож между гънките на роклята на Терез. Те се наблюдаваха безмълвно и студено няколко секунди — мъжът до масата, жената, наведена над бюфета. И разбраха. Всеки от тях сякаш се вледени, като откри собствената си мисъл у съучастника си. Като прочетоха взаимно тайната си, изписана по смутените им лица, те бяха обхваната от жалост и ужас.
Госпожа Ракен чувстваше, че развръзката е близка и ги гледаше втренчено и пронизващо.
Внезапно Терер и Лоран избухнаха в ридания. Съдбоносен пристъп ги преви и ги хвърли в обятията им, слаби като деца. Стори им се, че някакво нежно и сладко чувство се надигна в гърдите им. Безмълвно оплакаха калния живот, който бяха водили и който щяха да водят още, ако проявяваха малодушие и останеха живи. При спомена за миналото се почувстваха толкова уморени и отвратени от самите себе си, че изпитаха непреодолима нужда от почивка, от забрава. Размениха си последен благодарствен поглед пред ножа и чашата с отрова. Терез взе чашата, изпи я до половина и я подаде на Лоран, който я пресуши наведнъж. Сякаш мълния се разрази. Те паднаха един върху друг поразени, намерили най-сетне успокоение в смъртта. При падането устните на младата жена се прилепиха до врата на мъжа й, където беше белегът, оставен от зъбите на Камий.
Двата трупа останаха цялата нощ върху плочите на трапезарията, сгърчени, проснати, осветени от жълтеникавите лъчи на лампата, промъкващи се под абажура. И близо дванадесет часа, чак до обяд на другия де, госпожа Ракен, вцепенена и безмълвна, ги съзерцаваше в краката си, без да може да насити очите си, разкъсвайки ги с тежкия си поглед.
Информация за текста
© 1980 Пенка Пройкова, превод от френски
