че си негодник и грубиян без сърце и душа. Как искаш да те обичам сега, когато си покрит с кръвта на Камий?… Камий беше нежен към мене и аз бих те убила, чуваш ли, ако можех да възкреся Камий и да си възвърна любовта му!
— Ще млъкнеш ли, мръснице?
— Защо да мълча? Аз казвам истината. Бих откупила прошка с цената на твоята кръв. О, колко ми е тежко, колко страдам! Аз съм виновна, че този убиец погуби мъжа ми… ще трябва да отида някоя нощ да целуна земята, в която той почива. Това ще бъде моята последна наслада.
Лоран, зашеметен, полудял от жестоките картини, които Терез рисуваше пред очите му, се хвърли върху нея, свлече я на земята и я притисна с коляно, вдигнал юмрук.
— Така, така — крещеше тя, — бий ме, убий ме… Камий никога не е вдигал ръка над мене. Но ти, ти си чудовище!
И Лоран, шибнат от тези думи, я разтърсваше бясно, удряше я, измъчваше тялото с железните си юмруци. На два пъти едва не я удуши. Тялото й омекваше под ударите му; тя вкусваше дива наслада, че я бият. Прехласваше се, предлагаше се, предизвикваше мъжа си към още по-голяма жестокост. Това също беше лек срещу терзанията; спеше по-добре през нощта, когато той я набиеше вечер. Госпожа Ракен вкусваше палеща наслада, когато Лоран влачеше така племенницата й по пода и браздеше тялото й с ритници.
Животът на убиеца стана непоносим от деня, когато у Терез се зароди пъклената мисъл да проявява угризения и да оплаква Камий на глас. От този миг нещастникът заживя непрекъснато със своята жертва; всеки час трябваше да слуша как жена му хвали първия си мъж и съжалява за него. По най-нищожен повод казваше — Камий правеше това, Камий правеше онова, Камий имаше такива качества, Камий обичаше по такъв начин. Вечно Камий, вечно тъжни думи, с които тя го оплакваше. Терез влагаше всичката си злоба, за да направи още по-жестоко това мъчение, с което тровеше Лоран, за да спаси себе си. Тя стигаше до най- интимни подробности, разказа хиляди дреболии от младостта си с въздишки и съжаления и така намеси спомена за удавника в цялото им ежедневие. Трупът, който и без това навестяваше къщата, сега бе въведен открито в нея. Той седеше по столовете, на масата, изтягаше се в леглото, служеше си с мебелите, с всички вещи. Лоран не можеше да докосне вилица, четка или каквото и да било, без Терез да му внуши, че Камий е докосвал това преди него. Непрекъснато тласкан към човека, когото бе убил, убиецът започна да изпитва странно усещане, което го подлуди; той си въобрази, поради непрекъснатото сравнение с Камий и поради напомнянето, че си служи с нещата, с които си бе служил Камий, че той самият е станал Камий, че жертвата му е въплътена в него. Мозъкът му не издържаше този ужас и тогава той се хвърляше върху жена си, за да я накара да замълчи, да не чува повече думите й, които го довеждаха до безумие. Всичките им разправии завършваха с бой.
30
Настъпи час, в който госпожа Ракен намисли да умре от глад, за да се избави от страданията. Смелостта й се беше изчерпала, тя не можеше повече да понася мъчението, на което я подлагаше постоянното присъствие на убийците; мечтаеше да намери в смъртта последното успокоение. С всеки изминал ден мъката й ставаше все по-силна, когато Терез я целуваше или Лоран я вземаше на ръце и я носеше като дете. Тя реши да се отърве и от ласките и от прегръдките, които ужасно я отвращаваха. Понеже не бе в състояние да отмъсти за сина си, предпочиташе да умре и да остави в ръцете на убийците труп, който няма да чувства нищо и с когото могат да правят каквото си искат.
Цели два дни отказа да хапне каквото и да било, като вложи последните си сили да стиска зъби и да не приема храната, която успяваха да напъхат в устата й. Терез беше отчаяна; тя се питаше в подножието на кой стълб ще отиде да плаче и да се разкайва, когато леля й няма да е вече между тях. Убеждаваше я, че трябва да живее. Плака, разсърди се дори, разбесня се като по-рано, отваряше челюстите на болната, както отварят устата на животно, което упорства — госпожа Ракен не отстъпваше. Това бе отвратителна борба.
Лоран беше съвършено неутрален и безразличен. Той се чудеше на усърдието, с което Терез възпираше болната да се самоубие. Сега, когато присъствието на старата жена не им беше необходимо, той дори желаеше смъртта й, не би я убил, но понеже тя искаше да умре, не виждаше защо е необходимо да попречат на желанията й.
— Е, остави я на мира — крещеше той на жена си, — това ще бъде отлична развръзка… може би ще бъдем по-щастливи, когато тя няма да е между нас.
Тези думи, повтаряни много пъти пред нея, развълнуваха странно госпожа Ракен. Тя се уплаши да не би надеждата на Лоран да се осъществи и след смъртта й семейството да вкуси спокойни и щастливи часове. Каза си, че ще бъде подло от нейна страна да умре, че няма право да си отиде, преди да присъства на развръзката на тази зловеща история. Едва тогава би могла да се спусне в мрака, за да каже на Камий: „Ти си отмъстен.“ Мисълта за самоубийството й стана тягостна, като разсъди, че ще отнесе в гроба неизвестността. Там, в студа на мълчанието на земята, тя щеше да спи вечно измъчвана, защото нямаше да знае какво наказание е постигнало палачите й, за да потъне спокойно в последния си сън, трябваше да утоли палещата жажда за отмъщение, трябваше да отнесе мечтата за задоволена ненавист, мечта, която щеше да я отнесе във вечността. Тя прие храната, която й даваше племенницата й, съгласи се да живее още.
Виждаше ясно, че развръзката наближава. Всеки ден отношенията между двамата съпрузи ставаха все по-обтегнати и по-непоносими. Неизбежно беше избухването, което щеше да ги унищожи. Терез и Лоран с всеки изминал час се заплашваха все повече и повече един друг. Сега те не се измъчваха само през нощта, когато бяха насаме; живееха и през деня в страхове и сърцераздирателни кризи. Всичко им вдъхваше ужас и страдание. Мятаха се в някакъв ад, измъчваха се един друг, превръщаха в жестока горчилка всичко, което правеха и което казваха, като се стремяха всеки да блъсне другия в бездната, раззината под краката им, а падаха в нея едновременно.
И двамата бяха мислили за раздяла. И двамата бяха мечтали, всеки поотделно, да избягат, да отидат да вкусят спокойствие някъде далеч от пасажа на Пон-Ньоф, който с влагата и мухъла бе създаден за техния безрадостен живот. Но не се осмеляваха, не можеха да мислят за спасение. Струваше им сега, че сега вече е невъзможно да не се измъчват взаимно, да се махнат оттам, да не страдат и да не причиняват страдание на другия. Бяха обзети от упорството на омразата и жестокостта. Някаква отблъскваща и притегателна сила ги заставяше едновременно да желаят да си отидат и да останат. Те изпитваха странното усещане на двама души, които след като са се карали, искат да се разделят, но въпреки това винаги се връщат, за да си изкрещят нови обиди. Пък щяха да изникнат и материални пречки при едно бягство; те не знаеха какво да направят с болната, както и с гостите в четвъртък. Ако избягаха, може би приятелите им щяха да се усъмнят в нещо; тогава си представят как ги преследват и осъждат на смърт. И оставаха от малодушие, влачеха се жалки сред ужаса на съвместния живот.
Когато Лоран не беше там, сутрин и следобед, Терез сновеше между трапезарията и магазина, неспокойна и тревожна, не знаеше как да запълни пустотата, която все повече и повече обхващаше сърцето й, тя се чудеше какво да прави, когато не плачеше в краката на госпожа Ракен или когато мъжът й не я биеше или ругаеше. Щом останеше сама в магазина, завладяваше я необяснима слабост, тя гледаше тъпо хората, прекосяващи тъмния и мрачен пасаж, тъгуваше до смърт в дъното на тази зловеща изба, лъхаща на гробища. Най-сетне помоли Сюзан да идва по цял ден при нея, като се надяваше, че присъствието на това клето, кротко и бледо създание ще я успокои.
Сюзан прие предложението й с радост. Тя продължаваше да изпитва към нея почтителна приятелска обич. Отдавна имаше желание да работят заедно, докато Оливие е в кантората. Донесе везбата си и зае зад тезгяха празното място на госпожа Ракен.
От този ден Терез поизостави леля си. Тя се качваше по-рядко да плче на коленете й и да целува безжизненото й лице. Сега имаше друго занимание. Слушаше, като се насилваше да проявява интерес, мудното бъбрене на Сюзан, която говореше за семейството си, разказваше най-обикновени случки от еднообразния си живот. Това я избавяше от самата нея. Тя се улавяше понякога, че я занимават разни глупости и това я караше да се усмихва горчиво.
Малко по малко загуби цялата клиентела, която посещаваше магазина. Откакто леля й лежеше горе в
