открила в очите на болната опрощение; тогава се повлече на колене и се надигна, като викаше развълнувано:
— Вие ми прощавате, прощавате ми!
После целуна челото и бузите на клетата старица, която не можеше да отдръпне главата си. Студената плът, върху която Терез положи устните си, страшно я отврати. Тя си каза, че това отвращение заедно със сълзите и с угризенията й ще бъде чудесно средство за успокояване на нервите й и започна да целува всеки ден болната като наказание, за да се успокоява.
— О, колко сте добра! — възкликваше тя понякога. — виждам, че сълзите ми ви трогват. Погледът ви е изпълнен с милосърдие… Аз съм спасена!…
И я обсипваше с ласки, поставяше главата си на коленете й, целуваше ръцете й, усмихваше й се щастливо. Грижеше се за нея в порив на гореща привързаност. След известно време започна сама да вярва в тази комедия, въобрази си, че е получила прошката на госпожа Ракен и я обграждаше с внимание, щастлива, че й е простила.
Това наистина бе прекалено за болната. Тя едва не умря. От ласките на племенницата си изпитваше същото остро усещане на отвращение и бяс, което я изпълваше сутрин и вечер, когато Лоран я вдигаше на ръце, за да я сложи или да я вдигне от леглото. Тя беше задължена да понася гнусните милувки на тази мизерница, която беше измамила и убила сина й; не можеше дори да изтрие с ръка следите от целувките, с които тази жена обсипваше бузите й. Часове наред усещаше тези целувки, които я изгаряха. Така се бе превърнала в кукла на убийците на Камий, кукла, която те обличаха, обръщаха надясно и наляво и с която си служеха, за да задоволят нуждите и прищевките си. Стоеше безпомощна в ръцете им, сякаш вътрешностите й бяха изпълнени със слама, а в същото време тези вътрешности живееха, бунтуваха се, разкъсваха се от най-малкия допир на Терез или Лоран. Най-много я вбесяваше жестоката подигравка на младата жена, която разправяше, че чете опрощение в погледите й, докато всъщност те горяха от желание да поразят престъпницата. Тя често напрягаше последни сили, за да нададе вик на протест и цялата омраза се събираше в очите й. Но Терез, която изпитваше особено удоволствие да повтаря по двадесет пъти на ден, че е получила прошката й, удвои ласките си, не желаейки нищо да разбира. Парализираната старица трябваше да приеме благодарностите и излиянията, които сърцето й отблъскваше. Продължи да живее изпълнена с горчив гняв, безпомощна, лице в лице с размекнатата си племенница, която се разливаше от обич и нежност, за да възнагради леля си, както казваше тя, за ангелската й доброта.
Когато Лоран бе там и жена му коленичеше пред госпожа Ракен, той грубо я вдигаше.
— Стига комедии — казваше той, — нима аз плача, нима пълзя по земята?… Ти правиш всичко това, за да ме ядосваш!
Угризенията на Терез му въздействаха по странен начин. Той страдаше още повече, откакто съучастницата му се влачеше край него със зачервени от сълзи очи и умолително свити устни. Гледката на това въплъщение на разкаянието удвояваше страховете му, усилваше лошото му настроение. Тя ходеше из къщата като непрекъснат упрек. Освен това той се страхуваше разкаянието да не тласне жена му към разкриване на престъплението. Би предпочел да бе останала студена и заплашителна, защитаваща се буйно срещу обвиненията му. Но тя не сменила тактиката, признаваше охотно участието си в престъплението, обвиняваше сама себе си, показваше се мека и плаха и с пламенно смирение молеше за изкупление на греховете си. Държанието й вбесяваше Лоран. Техните кавги ставаха с всяка вечер все по-потискащи и мрачни.
— Слушай — казваше Терез на мъжа си, — ние сме големи престъпници, трябва да се разкаем, ако искаме да намерим поне малко спокойствие… погледни, откакто плача, малко се поуспокоих. Прави като мене. Да си кажем двамата, че сме достойно наказани, задето извършихме такова жестоко престъпление.
— Ами — отговаряше рязко Лоран, — разправяй каквото си искаш. Аз знам, че ти си дяволски ловка и двулична. Плачи, ако това те разсейва. Но моля ти се, не ми надувай главата със сълзите си.
— Ах, ти си ло, ти отхвърляш угризенията на съвестта, ти си подлец, ти уби Камий като долен измамник.
— Да не искаш да кажеш, че само аз съм виновен?
— Не, не казвам това. Аз съм виновна, по-виновна съм дори от тебе. Трябваше да изтръгна мъжа си от твоите ръце. О, аз съзнавам всичкия ужас на грешката си, но се опитвам да заслужа прошка и ще я получа, Лоран, докато ти ще продължаваш да водиш живот, изпълнен с отчаяние. Ти нямаш сърце! Не искаш дори да избавиш горката ми леля от гледката на отвратителния си гняв! Нито веднъж не си й казал поне една дума на разкаяние.
И тя целуваше госпожа Ракен, която затваряше очи. Суетеше се около нея, оправяше възглавницата под главата й, оказваше й хиляди внимания. Лоран излизаше извън себе си от гняв.
— Е, остави я най-сетне — викаше той, — не виждаш ли, че и ти и всичките ти грижи са й противни. Ако можеше да вдигне ръка, щеше да ти зашлеви плесница!
Бавните и жалостиви думи на жена му, подчертано дълбокото й разкаяние започнаха малко по малко да го хвърлят в пристъпи на сляпо озлобление. Той много добре виждаше, че това е само тактика; Терез искаше да се отдели от него, да се откаже от съучастничеството, да се потопи в скръбта и така да се избави от прегръдките на удавника. От време на време си казваше, че тя може би е избрала верния път, че сълзите ще я излекуват от страховете и трепереше при мисълта, че ще остане сам с мъките, сам със страха. Той също би желал да се разкае или поне да изиграе комедия на угризения, да направи опит; но не можеше да ридае, не можеше да намери необходимите думи и пак проявяваше насилие, разтърсваше Терез, за да я разсърди и да я върне при себе си, в поривите на бясна лудост. Младата жена се стараеше да остане невъзмутима, да отговаря със сълзлива кротост на гневните му крясъци, да се показва още по-покорна и по-разкаяна, колкото по-груб ставаше той. Лоран стигна до лудост. За да го доведе до пълно раздразнение, Терез винаги свършваше с хвалебствия за Камий, изброяваше качествата на жертвата.
— Той беше добър — казваше тя — и ние трябва да сме били ужасно жестоки, за да се нахвърлим върху човек с такова прекрасно сърце, който никога не е имал лоша мисъл.
— Да, много добър беше — кикотеше се Лоран, — искаш да кажеш глупав, нали?… Нима си забравила? Нали ти разправяше, че те ядосва с всяка дума, че не може да отвори уста и да не каже някоя глупост.
— Не се подигравай… Не бива да обиждаш човека, когото си убил… Ти, Лоран, не разбираш женското сърце. Камий ме обичаше и аз го обичах.
— Ти ли си го обичала? Наистина добре го измисли… сигурно защото много си го обичала, ме направи свой любовник… Спомням си как един ден лежеше на гърдите ми и разправяше, че Камий ти бил противен, когато си докосвала плътта му с пръсти, в която те потъвали като в глина… о, знам аз защо ме обикна! Необходими ти бяха по-силни ръце от ръцете на онзи нещастник!
— Обичах го като сестра. Той беше син на моята благодетелка, притежаваше цялата деликатност на слабите натури, беше благороден, великодушен, услужлив и с любящо сърце… А ние го убихме! Боже мой, боже мой!
Тя плачеше, примираше. Госпожа Ракен й хвърляше пронизителни погледи, възмутена, че чува похвали за Камий от подобна уста. Лоран съзнаваше своето безсилие пред този изблик на сълзи и се разхождаше с трескави крачки, като се мъчеше да открие някакво последно средство, за да заглуши угризенията на Терез. Хубавите приказки, които чуваше за жертвата си, започнаха най-сетне да предизвикват мъчителна тревога в него; от време на време той се поддаваше на сърцераздирателните вопли на жена си, започваше да вярва в добродетелите на Камий и тогава страховете му се удвояваха. Но най-много го ядосваше и го довеждаше до бяс сравнението, което вдовицата на удавника не пропускаше случая да направи между първия и втория си мъж, като тези сравнения бяха винаги в полза на първия.
— Да, да — викаше тя, — той беше по-добър от теб! Бих предпочела той да е жив, а ти да си на неговото място под земята!
Лоран отначало свиваше рамене.
— Каквото и да ми разправяш — продължаваше тя с нарастващо оживление, — аз може би не съм го обичала, докато беше жив, но сега си спомням за него и го обичам… Обичам го, а тебе те мразя, разбираш ли? Ти си убиец.
— Ще млъкнеш ли? — ревеше Лоран.
— А пък той, той е жертва, честен човек, убит от подлец. О, аз не се страхувам от тебе. Ти сам знаеш,
