Емил Зола
Пари
I
Часовникът на Борсата току-що удари единадесет часа, когато Сакар влезе в Шампо, в залата, боядисана с бял и златист цвят, чиито два високи прозореца гледаха към площада. Той обходи с поглед редиците от малки маси, около които седяха лакът до лакът изгладнелите клиенти, и изглежда се изненада, че не видя лицето, което търсеше.
В блъсканицата при сервирането, когато един келнер, натоварен с чинии, мина покрай него, той го запита:
— Кажете, моля, идвал ли е господин Юре?
— Не, господине, още не.
Тогава Сакар реши да седне на освобождаващата се маса в нишата на един прозорец. Мислеше, че е закъснял, и докато сменяха покривката, очите му се насочиха навън и започнаха да наблюдават минувачите по тротоара. Дори и след като постлаха покривката, той не поръча веднага, остана за миг загледан към площада, много весел в този ясен ден в началото на май. Сега, когато хората закусваха, той беше почти безлюден: под кестените с нежна и нова зеленина пейките бяха свободни; покрай оградата, от единия до другия край на спирката, бяха наредени фиакри; пред гишето, на ъгъла на градината, бе спрял омнибусът от Бастилията, от който нито слизаха, нито се качваха пътници. Слънцето падаше отвесно и заливаше сградата с нейната колонада, с двете й статуи и широкото стълбище, над което засега имаше само множество добре подредени столове.
Сакар се обърна и видя на съседната маса Мазо, борсовия посредник. Той му протегна ръка.
— О, вие сте тук! Добър ден!
— Добър ден! — отвърна Мазо, като стисна разсеяно ръката му.
Дребен, мургав, много жив красив мъж, той на тридесет и две години наследи службата си от един свой чичо. Изглеждаше напълно увлечен в разговора със сътрапезника си, седнал срещу него — един дебел господин с червено обръснато лице, прочутия Амадийо, когото Борсата боготвореше след знаменития му удар с мините в Селсис. Когато акциите бяха спаднали до петнадесет франка и когато смятаха за луд всеки, който ги купуваше, той вложи в сделката цялото си състояние от двеста хиляди франка — наслуки, без пресмятане и прозорливост, с упоритостта на късметлия глупак. Днес, след откриването на нови, богати залежи, акциите се повишиха до хиляда франка и той спечели петнадесетина милиона; така че глупавата операция, заради която тогава трябваше да го вкарат в лудницата, сега го издигаше до ранга на най- големите финансови умове. Почитаха го и най-вече се съветваха с него. Впрочем той не даваше вече заповеди и царуваше, доволен от гениалния си удар — единствен и легендарен. Мазо навярно мечтаеше той да му стане клиент.
Понеже Амадийо не го удостои дори с усмивка, Сакар отправи поздрав към отсрещната маса, където се бяха събрали трима познати спекуланти — Пийро, Мозер и Салмон.
— Добър ден, как сте?
— О, не сме зле… Добър ден!
И от тях почувствува студенина, почти враждебност. Пийро, много висок, много слаб, с резки движения, остър нос и костеливо лице на скитащ рицар, имаше навика да играе главоломно, като заявяваше, че се проваля катастрофално всеки път, когато се старае да размишлява. По природа беше буен и играеше на повишение, като винаги разчиташе на успех, докато Мозер, нисък на ръст и с жълтеникав цвят на лицето, поразено от болест на черния дроб, непрекъснато се оплакваше, като все се опасяваше от някаква катастрофа. А пък Салмон въпреки петдесетте си години беше много хубав мъж с прекрасна, черна като мастило брада в минаваше за необикновен смелчага. Той никога не говореше, отговаряше само с усмивки, не можеше да се разбере на какво играе, нито дори дали играе; и начинът, по който слушаше, нравеше толкова силно впечатление на Мозер, че често, след като му се доверяваше за нещо, тичаше да промени някакво свое нареждане, разубеден от мълчанието му.
При равнодушието, което проявяваха към него, Сакар продължи да разглежда залата с трескави и предизвикателни погледи. Размени кимване с глава само с един висок млад мъж, седнал през три маси — красавеца Сабатани, левантинец с продълговато мургаво лице, озарено от две великолепни черни очи, но загрозено от неприятна, вдъхваща тревога уста. Любезността на този момък съвсем го разяри: този загадъчен човек, обичан от жените, се беше появил миналата есен в борсовите среди, бе дори използуван като подставено лице при фалита на една банка и малко по малко със своята коректност и неизчерпаема любезност дори към хората със съмнителна репутация си извоюва доверие сред борсовите посредници.
Един келнер се изправи пред Сакар:
— Какво ще поръча господинът?
— О, да… каквото ми изберете — котлет, аспержи.
И отново попита келнера:
— Сигурен ли сте, че господин Юре не е идвал преди мене и не си е отишъл?
— О, напълно съм сигурен!
Така той седеше тук и след провала, който през октомври го бе принудил още веднъж да ликвидира своето състояние, да продаде двореца си в парка „Монсо“ и да наеме апартамент, само хора като Сабатани го поздравяваха и появата му в ресторанта, където бе властвувал, не караше да се обръщат всички глави, да се протягат всички ръце. Той беше добър играч, не се озлоби след тази последна скандална и злощастна афера с парцели, от която можа да спаси само кожата си. Но в душата му се разгаряше страстно желание за реванш; и затова се дразнеше от отсъствието на Юре, който категорично му бе обещал да бъде тук още в единадесет часа, за да му докладва за мисията, с която се бе наел пред неговия брат Ругон, всемогъщ по това време министър, срещу когото най-много се възмущаваше. Покорен депутат, Юре беше само посредник. Обаче възможно ли бе да го изостави така Ругон, който можеше всичко? Той никога не се бе показвал добър брат. Можеше да си обясни, че се е разсърдил след катастрофата и че привидно е скъсал с него, за да не се компрометира, но в продължение на тези шест месеца не би ли могъл да му се притече тайно на помощ, щеше ли сега сърцето му да позволи да откаже на брат си сетната подкрепа, която му искаше чрез трето лице, не смеейки да отиде лично при него, за да не го разгневи? Необходимо бе да каже само една дума, за да го изправи, да бъде под краката му този подъл и огромен Париж.
— Какво вино иска господинът? — попита барманът.
— От вашето обикновено бордо.
Котлетът му изстиваше. Замислен, без да чувствува глад, Сакар вдигна очи, като забеляза една сянка върху покривката на масата. Беше борсовият комисионер Масиас — червендалест момък, когото познаваше като безработен и който сега се промъкваше между масите с таблица за котирането в ръка. Той бе огорчен, че Масиас минава край него, без да се спре, за да отиде да подаде таблицата на Пийро и Мозер. Разсеяни, понеже бяха заети в някакъв спор, те едва хвърлиха поглед върху нея: не, няма да дават нареждания, друг път. Като не смееше да се обърне към прочутия Амадийо, навел се над салатата си от омари и увлечен в разговор на тих глас с Мазо, Масиас се върна при Салмон, който взе таблицата, проучва я продължително, после я върна, без да каже нито дума. Залата се оживяваше. Всяка минута борсови комисионери отваряха вратите. Водеха се разговори на висок глас. С напредването на времето деловата страст се разгаряше. И Сакар, чиито очи непрестанно бяха обърнати навън, виждаше как площадът постепенно също се изпълва, как нахлуват колите и пешеходците; и по облечените в слънце стъпала на Борсата се появиха черни точки — хора, които вече се изкачваха един след друг.
— Повтарям ви — каза Мозер с отчаян глас, — че тия допълнителни избори на 20 март са много тревожно явление… Ето на, днес целият Париж е спечелен от опозицията.
Но Пийро вдигаше рамене. Какво от това, че на пейките вляво са Карно и Гарние-Пажес?
— Това е също като въпроса за херцогството — подзе Мозер, — той е пълен с усложнения… Наистина вие няма защо да се смеете. Не казвам, че трябва да воюваме с Прусия, а да й попречим да се угоява за сметка на Дания; само че може да се действува и по друг начин… Да, да, когато големите започнат да ядат малките, никога не знаеш докъде ще се стигне… А виж Мексико…
Пийро, който в този ден беше в отлично настроение, го прекъсна, като избухна в смях:
— О, не, скъпи мой, не се тревожете повече с тия ваши опасения за Мексико… Мексико ще бъде
