военна стойка, който седеше на пейката и с когото той бе разговарял.
— Господин капитан Шав, чичо на жена ми… Госпожа Можандр, моята тъща, по баща Шав, е от Марсилия.
Капитанът бе станал и Сакар му се поклони. Той познаваше тази апоплектична фигура с вдървен врат от носенето на твърда яка; беше от оня тип дребни играчи в брой, които човек можеше да срещне всеки ден тук от един до три часа. Те се стремяха към малка печалба, почти сигурна печалба от петнадесет до двадесет франка, реализирани още същия ден на Борсата.
Смеейки се добродушно, Жордан обясни присъствието си тук:
— Моят чичо е запален борсаджия и като минавам понякога оттук, използувам случая да му стисна ръката.
— Ами да! — каза просто капитанът. — Трябва да се играе, щом като с пенсията, която ми отпуска правителството, мога да умра от глад.
После Сакар, който прояви интерес към смелостта на младия мъж в борбата му за живот, попита как върви литературната му работа. И Жордан, развеселен още повече, разказа, че бедното му семейство се настанило на петия етаж в една къща на авеню „Клиши“; Можандрови, които нямали доверие в един поет, сметнали, че е достатъчно съгласието им за брака и не дали нищо под предлог, че след тяхната смърт дъщеря им ще наследи непокътнатото им богатство, увеличено с направените икономии. Не, литературата не можела да го храни; бил намислил един роман, но нямал време да го напише, защото се принудил да се отдаде на журналистиката, в която пишел всичко — от хрониката до съдебните репортажи, та дори и произшествията.
— Е, добре — каза Сакар, — ако започна моята голяма работа, може би ще имам нужда от вас. Така че обадете ми се.
След като се сбогува, той зави зад Борсата. Тук най-сетне далечният шум и лаенето в играта заглъхнаха, превърнаха се в смътна глъчка, която се губеше в тътнежа на площада. От тази сврача стъпалата също бяха изпълнени с народ; но кабинетът на борсовите посредници, чиито червени тапети се виждаха през Еисоките прозорци, беше изолиран от шума в голямата колонна зала, в която спекуланти, изискани хора, богаташи, се бяха настанили удобно на сянка — някои седяха сами, други образуваха малки групи, превърнали в своеобразен клуб този просторен перистил под открито небе. Тази страна на борсовата сграда, наподобяваща малко задната част на театър с вход за артисти, гледаше към мрачната и сравнително спокойна улица „Нотр дам де Виктоар“, цялата изпълнена с винарни, кафенета, бирарии и кръчми, които гъмжаха от всевъзможна, странно смесена клиентела. Фирмите показваха също така, че покрай голямата съседна клоака е поникнала паразитна растителност: осигурителни дружества с лоша репутация, мошенически финансови вестници, компании, банки, представителства, агенции, цяла поредица от мошеници, настанили се в някое дюкянче или мецанин, широки една педя. А и по тротоарите, и по платното на улицата, и навред бродеха хора, които дебнеха като при лов в гора.
Сакар се бе спрял при оградата и вдигнал очи към вратата на кабинета на борсовите посредници, наблюдаваше с остър поглед като на командуващ армия всички подробности на мястото, което искаше да превземе с щурм. Но в този момент един як мъжага излезе от съседната кръчма, прекоси улицата и много ниско му се поклони.
— О, господин Сакар, нямате ли някаква работа за мене? Окончателно напуснах Банката за кредитиране срещу движими имущества, търся си служба.
Жантру, бивш преподавател в Бордо, се беше преселил в Париж поради някаква нечиста история. Принуден да напусне университета, този декласиран, хубав мъж с разперена черна брада и плешива глава беше всъщност културен, интелигентен и приятен; на двадесет и осем години беше попаднал в Борсата, от десет години се влачеше и излагаше като комисионер, който едва печелеше пари за пороците си. И днес, съвсем оплешивял, отчаян като проститутка, чиито бръчки й пречат да си изкарва хляба, той непрекъснато очакваше случая, който щеше да му донесе успех и богатство.
Като го видя толкова смирен, Сакар си спомни с горчивина за поздрава на Сабатани в Шампо: наистина сега към него се обръщаха само опозорените и неуспели типове. Но той все пак изпитваше някакво уважение към този буден ум, защото добре знаеше, че най-храбрите отряди са съставени от отчаяни хора, които са готови на всичко, тъй като няма какво да загубят. Показа се добър към него.
— Служба — повтори той. — О, може да се намери. Елате при мене.
— Сега на улица „Сен Лазар“, нали?
— Да, на улица „Сен Лазар“. Сутрин.
Продължиха да разговарят. Жантру беше много озлобен срещу Борсата, като човек, който не е успял честно да спечели, и повтаряше, че там можеш да успееш само ако си мошеник. Бил скъсал с тази работа, искал да опита нещо друго, струвало му се, че благодарение на неговото университетско образование и познанията му за света би могъл да си намери хубаво място в администрацията. Сакар одобрително кимаше с глава. Отдалечили се от оградата, те вървяха по тротоара и когато стигнаха до улица „Брониар“, и двамата с любопитство се вгледаха в едно тъмно купе с хубав впряг. Колата бе спряла на тази улица, главата на коня бе обърната към улица „Монмартр“, а гърбът на седналия на високо кочияш беше неподвижен като камък. Те забелязаха как една женска глава два пъти се показа на вратичката и бързо изчезна. Изведнъж главата пак се показа, задържа се и отправи дълъг нетърпелив поглед назад и към Борсата.
— Баронеса Сандорф — прошепна Сакар.
Тази глава беше много особена, с пламенни черни очи под тъмни клепачи, страстно лице с кървавочервена уста, загрозено само от доста дълъг нос. Тя изглеждаше много красива, преждевременно узряла на двадесет и пет години, приличаше на вакханка, облечена от най-големите дамски шивачи на империята.
— Да, баронесата — повтори Жантру. — Зная я още когато беше младо момиче и живееше при баща си, граф Дьо Ладрикур. О, какъв бесен и възмутително груб играч! Ходех при него всяка сутрин за нареждания, един ден едва не ме наби. Не плаках за него, когато умря от кръвоизлив, разорен от редица дребни ликвидации… Малката тогава трябваше да се реши да се омъжи за барон Сандорф, съветник в посолството на Австрия, който бе тридесет и пет години по-възрастен от нея, но сигурно влуден от нейните огнени погледи.
— Зная — каза просто Сакар.
Главата на баронесата отново бе потънала в купето. Но почти веднага пак се появи, още по-разпалена, с източена шия, за да може да гледа надалече, към площада.
— Тя играе, нали?
— О, като луда! При всички критични дни ще я видите там, в колата и, следи курсовете, трескаво взима бележки в тефтерчето си, дава нареждания… Вижте! Масиас е чакала — ето той отива при нея.
И наистина Масиас тичаше с цялата сила на късите си крака с таблица в ръка; видяха го как опря лакти на вратичката на купето, как провря главата си да се съвещава с баронесата. После те двамата се отстраниха малко, за да не бъдат уличени в шпиониране, а когато комисионерът тръгна отново бегом назад, го повикаха. Отначало той хвърли поглед встрани и щом се увери, че ъгълът на улицата го прикрива, веднага се спря задъхан; все пак червеното му пъпчиво лице бе весело и големите му сини очи гледаха с детска чистота.
— Какво става с тия хора? — извика той. — Ето че Суец стремглаво пропада. Говори се за война с Англия. Разбунтува ги тази новина, която никой не знае откъде дойде… И аз ви питам: кой измисли тази война? Дано сама да се е измислила… С една дума — голяма каша.
Жантру намигна.
— Кълве ли още дамичката?
— О, бясно! Отнасям нарежданията и на Натансон.
Слушайки ги, Сакар гласно извика мисълта си:
— Виж ти, истина било. Бяха ми казали, че Натансон е станал борсов посредник.
— Много мило момче е този Натансон — заяви Жантру, — заслужава да успее. Ние работехме заедно в Банката за кредитиране срещу движими имущества… Но той ще успее, защото е евреин. Баща му е австриец, живее в Безансон, мисля, че с часовникар… Да знаете как го прихвана един ден там, в банката, като разбра какви мошеничества се вършат. Той си каза, че работата не била много трудна, трябвало да имаш една стая и да отвориш едно гише; и ето че отвори гише… А вие доволен ли сте, Масиас?
