— О, доволен! Вие сте минали през тази работа, имате право да казвате, че трябва да си евреин, иначе е излишно да се мъчиш да разбереш; нямаш ли ръка, нямаш сполука… Мръсна професия! Но хванал ли си се, няма как. А освен това аз имам здрави крака и се надявам.
И той си тръгна тичешком, като се смееше. Разправяха, че е син на съдия в Лион, който се провалил с някакви недостойни деяния; след като баща му изчезнал, той попаднал в Борсата, защото не пожелал да продължи да следва право.
Сакар и Жантру бавно се отправяха към улица „Брониар“; пак видяха купето на баронесата, но стъклата на прозорците бяха вдигнати, загадъчната кола изглеждаше празна, кочияшът като че ли седеше още по- неподвижно в това очакване, което често продължаваше до закриването на Борсата.
— Тя е дяволски съблазнителна — подзе грубо Сакар. — Разбирам стария барон.
Жантру загадъчно се усмихна.
— О, барона! Мисля, че тя отдавна му е омръзнала. Казват, че бил много стиснат… Така че знаете ли с кого се е хванала, за да може да плаща сметките си? Парите от играта никога не стигат.
— Не.
— С Делкамбр.
— Делкамбр, главния прокурор, този висок сух човек, толкова жълт и толкова суров!… О, как ми изглеждат заедно!
И двамата, много развеселени и много разпалени, се разделим, стискайки силно ръцете си, след като Жантру каза на другия, че ще си позволи да го посети в най-скоро време.
Щом остана сам, Сакар пак бе пленен от силния глас на Борсата, който кънтеше с упоритостта на прилив. Той беше заобиколил ъгъла, беше се насочил към улица „Вивиен“, откъм онази страна на площада, която поради липса на кафенета изглеждаше строга. Мина покрай Търговската камара, пощенската станция, големите рекламни агенции и ставаше все по-замаян и трескав, колкото повече се приближаваше към главната фасада; и когато можа да обхване с кос поглед перистила, отново се спря, сякаш искаше да завърши обиколката на колонадата, това страстно обхождане, което мечтаеше да направи. Тук, от това място, където улицата се разширява, животът се разгръщаше, блестеше: вълна от консуматори нахлуваше в кафенетата, сладкарницата не оставаше празна, витрините привличаха тълпата, особено тая на един златар, на която пламтяха големи сребърни предмети. И от четирите ъгъла, четирите кръстовища като че ли се увеличаваше реката от фиакри и пешеходци и създаваше една необяснима бъркотия; бюрото на омнибусите утежняваше задръстването, а колите на борсовите посредници, наредени една до друга, заприщваха тротоара почти от единия до другия край на оградата. Обаче очите на Сакар бяха втренчени във високите стъпала, по които бавно се нижеха рединготи, огрени от слънцето. Те се изкачваха към колоните в компактна, черна, гъмжаща маса, в която едва се очертаваха бледите петна на лицата. Всички бяха прави, не се виждаха столовете; кръгът на борсовите посредници, насядали под часовника, можеше да се определи само по особения кипеж, по разпалените жестове и думи, от които въздухът трептеше. По- спокойно беше вляво, сред групата на банкерите, заети с арбитражи, с обикновени разменни операции и с английски чекове; но и тук непрестанно преминаваше върволица от хора, които отиваха в телеграфа. Навсякъде, дори в страничните коридори, беше препълнено с притискащи се един о друг спекуланти; между колоните до железните огради с парапети имаше хора, които се чувствуваха като у дома си, опрели кореми или гърбове към тапицерията на една ложа. Трясъкът, наподобяващ грохот на парна машина, се увеличаваше, раздрусваше в огнен трепет цялата Борса. Изведнъж той забеляза как комисионерът Масиас тичешком слезе по стъпалата, после скочи в колата си и кочияшът подкара коня в галоп.
Тогава Сакар почувствува, че юмруците му са стиснати. С голямо усилие се откъсна от зрелището, зави по улица „Вивиен“ и я прекоси, за да отиде до ъгъла на улица „Фейдо“, в къщата на Буш. Беше си спомнил за писмото на руски, което искаше да му се преведе. Елин млад човек, застанал пред книжарницата в партера, се изправи пред него и го поздрави в момента, когато влизаше: той позна Гюстав Седий, чийто баща, фабрикант на коприна от улица „Жьоньор“, го беше настанил при Мазо, за да изучи механизма на финансовите сделки. Сакар се усмихна бащински на това елегантно голямо момче, досещайки се добре защо стои тук на пост. Книжарницата на Конен доставяше бележници на цялата Борса, откакто малката госпожа Конен започна да помага на своя съпруг, дебелия Конен, престанал да излиза от задното помещение, където изработваше стоката; тя обаче сновеше непрекъснато насам-натам, обслужваше клиентите, излизаше по работа навън. Беше дебела, руса, розова, истинска къдрава овчица със светли копринени коси, много грациозна, много ласкава и постоянно весела. Разправяха, че много обичала съпруга си, но това не й пречеше да бъде нежна с някой клиент от Борсата, когото харесваше; но не за пари, а единствено за удоволствие, и то само по веднъж, в една съседна гостоприемна къща, както гласеше легендата. Във всеки случай тия, които ощастливяваше, трябваше да бъдат дискретни и благодарни, защото тя си оставаше винаги обожаваната и ухажвана жена, за която не се разпространяваха лоши слухове. А книжарницата продължаваше да процъфтява, беше един кът на истинско щастие. Минавайки, Сакар забеляза как госпожа Конен се усмихна през витрината на Гюстав. Каква хубава овчица! И той изпита приятно чувство на ласкава нежност. Най-сетне изкачи стълбата.
От двадесет години Буш наемаше най-горе, на петия етаж, едно тясно жилище от две стаи и кухня. Роден в Нанси от родители немци, той се бе преселил тук от родния си град, постепенно бе разширил кръга на своите сделки, без да чувствува нужда от по-голяма кантора; на брат си Снгизмон беше предоставил стаята към улицата, а за себе си запазил малката стая към двора, където бе натрупал толкова много книжа, папки и всевъзможни пакети, че срещу бюрото му имаше място само за един стол. Най-голяма дейност развиваше, разбира се, с търговия на обезценени акции; той ги сортираше като в централа, беше посредник между „малката борса“ и „мокрите крака“ и фалиралите, които имаха нужда да запълнят някои дупки в балансите си; така че той следеше курсовете, понякога купуваше направо сам, но обикновено се снабдяваше с това, което му донасяха. Освен с лихварство и тайна търговия с бижута и скъпоценни камъни най-вече се занимаваше с покупка на полици. Та именно всички тия неща изпълваха кабинета му до тавана, за тях обикаляше из четирите краища на Париж, душеше, дебнеше, поддържайки връзки с всички среди. Научеше ли за някакъв фалит, тичешком отиваше там, въртеше се около ликвидатора и най-сетне успяваше да купи всичко, от което в момента не можеше да се извлече никаква полза. Следеше проучванията на нотариуса, проявяваше интерес към трудно разрешимите наследства, присъствуваше на всеки търг за продажба на безнадеждни полици. Самият той даваше обявления, привличаше нетърпеливите кредитори, които предпочитаха да получат веднага няколко су, вместо да преследват длъжниците си и да рискуват. От многобройни източници прииждаха пълни кошове книжа и непрекъснато растеше купчината от документи на длъжници: неплатени полици, неизпълнени договори, обещания и задължения. След това там започваше разпределението, сортирането на развален миш-маш, за което се искаше специален, много деликатен нюх. В това море от изчезнали или неплатежоспособни длъжници трябваше да се направи подбор, за да не прахосва много труд. По принцип смяташе, че от всяко задължение, дори и най-безнадеждното, може да се извлече полза, и затова имаше прекрасно подредени досиета, на които съответствуваше дълъг списък от имена, който препрочиташе от време на време, за да опреснява паметта си. Обаче сред несъстоятелните естествено най-близко следеше тия, за които предчувствуваше, че имат шанс да забогатеят скоро; с проверките разголваше хората, проникваше в семейните тайни, разполагаше със сведения за богати роднини, за средствата на съществуване, особено за новоназначените, на които би могъл да наложи запори. Често в продължение на години чакаше подходящ момент, за да хване за гърлото жертвата при първия й успех. Изчезналите длъжници още повече го вълнуваха, непрекъснатите издирвания го хвърляха в треска, не пропускаше от очи фирмите и имената във вестниците, дебнеше адресите така, както кучето дебне дивеча. И щом пипнеше изчезналите и неплатежоспособните, ставаше кръвожаден, отрупваше ги с разноски, изцеждаше им кръвта, измъкваше по сто франка за нещо, за което бе платил десет су, като обясняваше нахално колко рискувал в тази игра и затова бил принуден да печели от тия, които е хванал, за да си изкара загубата от ония, които се изплъзвали като дим от ръцете му.
В този лов на длъжници Мешен беше една от помощниците му, която Буш предпочиташе; той имаше на разположение една малка хайка от помагачи, но нямаше доверие в тия изгладнели и с лошо име хора, докато Мешен беше собственичка, която зад хълма Монмартр притежаваше цял квартал, Неаполитанския квартал, един голям парцел, застроен с клатещи се бараки, които даваше под наем; това беше ужасно мизерно свърталище на тълпа бедняци, живеещи в мръсотия, в същински кочини, за които се караха, но от които хазайката безмилостно ги изхвърляше заедно с дрипите им, щом не си платяха наема. Но нещастната
