спекуланти, борсови посредници и всички ония хора от Борсата, които получаваха, предимно от Англия и Германия, огромна кореспонденция, циркуляри и устави на дружества.
— Да, едно писмо на руски език. О, само десет реда!
Тогава той протегна ръка; руският език беше негова специалност, само той превеждаше свободно от него, всички други преводачи в квартала преживяваха от немски и английски. На парижкия пазар рядко попадаха руски документи, дълго стоеше без работа.
На висок глас направо прочете писмото на френски. Това беше кратък благоприятен отговор от един банкер в Константинопол, който просто потвърждаваше съгласието си за участие в някаква сделка.
— О, благодаря ви! — извика Сакар, който явно остана възхитен.
И той помоли Сигизмон да напише тия няколко преведени реда на гърба на писмото. Но преводачът изпадна в страшен пристъп на кашлица, която се помъчи да заглуши в носната си кърпа, за да не безпокои брат си, който веднага дотичваше, щом го чуеше да кашля така. После, когато кризата мина, той стана, отиде да отвори широко прозореца, защото се задушаваше, искаше да диша по-чист въздух. Сакар, който го бе последвал, хвърли поглед навън и тихо възкликна:
— Вижте! Погледнете Борсата. О, колко е смешно оттук!
Наистина досега той не я бе виждал в такъв чудноват вид, от птичи полет, с нейния четиристенен наклонен цинков покрив, необикновено сглобен, нашарен с гора от тръби. Върховете на гръмоотводите се издигаха като гигантски стрели, заплашващи небето. А самата монументална сграда не бе нищо повече от каменен куб, прорязан симетрично от колони, мръсносив куб, гол и грозен, с парцаливо знаме отгоре. Изумиха го най-вече стълбището и перистилът, покрити с черни мравки, цял един развълнуван, бушуващ мравуняк, чието огромно движение изглеждаше от тази височина необяснимо, будеше съжаление.
— Колко дребни изглеждат! — продължи той. — Сякаш човек може да ги хване всички в едната си шепа.
После, понеже познаваше убежденията на своя събеседник, той добави със смях:
— Кога ще пометете всичко това с един ритник?
Сигизмон вдигна рамене:
— Защо е нужно? Вие сами се унищожавате.
И малко по малко се въодушеви, разви с ентусиазъм темата, която изпълваше цялото му същество. При най-малкия повод той започваше да излага своята система.
— Да, да, вие работите за нас, без да подозирате… Вие, шепата узурпатори, които експлоатирате народа, ще бъдете на свой ред узурпирани от нас, когато преядете. Всяко обсебване, всяко централизиране води до колективизъм. Практически урок ни давате вие, а също така големите собственици, които поглъщат малките късчета земя, големите производители, които изяждат занаятчиите, големите кредитни банки и големите магазини, които убиват всяка конкуренция, като се угояват от разорените малки банкери и дребни търговци — всичко това води бавно, но сигурно към новия социален строй… Ние чакаме всичко да затрещи, сегашният начин на производство да достигне до своя последен стадий на развитие. Тогава самите буржоа и селяни ще ни помогнат.
Заинтересуван, Сакар го гледаше със смътна тревога, макар че го взе за луд.
— Но, моля ви най-сетне, обяснете ми какъв е вашият колективизъм?
— Колективизмът е трансформация на частните капитали, живеещи от борбите на конкуренцията, в един социален капитал, използуван от всеобщия труд… Представете си едно общество, в което средствата за производство са собственост на всички, в което всички работят съобразно своите умствени способности и физическа сила и в което продуктите на тази социална кооперация се разпределят между всички, пропорционално на положения труд. Нищо по-просто, нали? Общата продукция във фабриките, в складовете, в национализираните работилници; след това обмяна, плащане в натура. А пък свръхпроизводството се прибира в складовете и с него при нужда се попълват дефицитите, които могат да се явят. Трябва да се направи баланс… И това като с удар от брадва поваля загнилото дърво. Никаква конкуренция, никакъв частен капитал, значи и никакви сделки, нито търговия, нито пазари, нито борси. Мисълта за печалба няма вече никакъв смисъл. Пресъхват изворите на спекулирането, за осигуряване на ренти, спечелени без труд.
— О, о! — прекъсна го Сакар. — Дяволски ще се променят навиците на много хора. Ами какво ще направите с тия, които днес имат ренти?… Например Гундерман, ще му вземете ли милиарда?
— Съвсем не, ние не сме крадци. Ние ще изкупим неговия милиард, всичките му ценни книжа и акции срещу бонове за снабдяване, разпределени по години. И представете си този огромен капитал, превърнат в една извънредно голяма потребителска възможност; за не по-малко от сто години потомците на вашия Гундерман ще бъдат принудени като другите граждани към личен труд, защото най-сетне годишните бонове ще свършат, а няма да могат да капитализират икономиите си от това голямо изобилие на продукти, дори ако се допусне, че не бъде премахнато правото на наследство… Аз ви казвам, че с един удар ще бъдат пометени не само личните предприятия, акционерните дружества, сдружението на частните капитали, но и всички непреки източници на ренти, всички системи на кредитиране, даване под наем на жилища и земи… Мярка за стойностите ще бъде само трудът. Надницата също така ще бъде премахната, тъй като в сегашната капиталистическа система тя не е равностойна на точния продукт на труда, понеже никога не може да задоволи всекидневните нужди на работника. Трябва да се признае, че сегашното положение принуждава и най-честния собственик да се придържа към жестокия закон на конкуренцията, да експлоатира своите работници, ако иска да живее. Цялата наша сегашна социална система трябва да бъде разрушена. Ах, как ще се задушава Гундерман от тежестта на своите бонове за снабдяване! Наследниците на Гундерман няма да успеят да изядат всичко, ще бъдат принудени да дадат от боновете си на други хора и да хванат мотиката или инструмента като другите.
Сигизмон избухна в непринуден смях като дете през междучасие, като продължаваше да стои прав пред прозореца, загледан в Борсата, в която гъмжеше черният мравуняк от играчи. Алена червенина се появи по скулите му; не го забавляваше нищо друго, освен да си представя така ироничните шеги на справедливото бъдеще.
Сакар все повече се вълнуваше. Ако все пак този мечтател казваше истината? Ако е отгатнал бъдещето? Нали разказва за неща, които изглеждат много ясни и смислени.
— Ами! — прошепна той, за да се успокои. — Нали всичко това няма да стане през следващата година?
— Разбира се! — подзе младият човек, който доби отново сериозен и уморен вид. — Ние сега сме в преходния период, в периода на агитация. Може би ще има революционни насилия, те често са неизбежни. Но прекалените действия, увлеченията са нещо преходно… О, няма защо да скривам големите трудности в началото! Цялото това мечтано бъдеще изглежда непостижимо, не можем да дадем на хората една реална представа за това бъдещо общество, за това сдружение на справедливия труд, при което нравите ще бъдат съвсем различни от нашите. Ще бъде някакъв друг свят, на някаква друга планета… Освен това трябва да се признае — за преустройството още не сме готови, ние продължаваме да търсим. Аз вече не спя, по цели нощи мисля. Например възможно е да ни кажат: „Ако нещата са такива, каквито са, значи човешката логика ги е направила такива.“ Така че е необходима огромна работа, за да се върне реката в нейния извор и да се насочи в друго русло!… Разбира се, сегашният социален строй дължи многовековното си процъфтяване на индивидуалния принцип, който благодарение на съревнованието и личния интерес непрекъснато увеличава и подновява производството. Ще бъде ли толкова ползотворен колективизмът и с какво средство ще активизира производствената дейност на работника, щом печалбата няма да бъде стимулиращ фактор? Това за мен е неясното, съмнителното, тревожното, слабото място, с което трябва да водим борба, ако искаме социализмът да възтържествува един ден… Но ние ще победим, защото с нас е справедливостта. Погледнете! Виждате ли това здание пред вас?… Виждате ли го?
— Борсата? — каза Сакар. — Що за въпрос? Да, виждам я!
— Е добре, глупаво ще бъде да я хвърлим във въздуха, защото ще я построят отново другаде… Само че предупреждавам ви — тя сама ще се взриви, когато държавата я експроприира и логично стане единствена и универсална банка на нацията; а кой знае, може би тогава ще служи за обществено влагалище на нашите много големи богатства, един от хамбарите на изобилието, откъдето нашите внуци ще намират всичко за техните празненства.
С широк жест Сигизмон разкриваше това бъдеше на всеобщото, еднакво за всички щастие. Беше се
