Сакар влезе. Той се усмихваше, развеселен вътрешно от закованата медна плочка на вратата, на която с големи черни букви бе написано: „Спорни дела“.
— О, да, господин Сакар, вие идвате за този превод… Брат ми е там, в другата стая… Влезте, влезте де.
Но Мешен напълно преграждаше пътя; тя разглеждаше новодошлия с все по-голяма изненада. Трябваше да направят цяла маневра: той се дръпна назад към стълбата, тя също излезе на площадката и се прилепи към стената, за да му направи място да влезе и да премине в съседната стая, където потъна. При тия сложни движения тя не го изпусна из очи.
— О! — въздъхна мъчително тя. — Никога не съм виждала този господин Сакар толкова отблизо… Виктор съвсем прилича на него.
Буш отначало я гледаше, без да може да разбере. После внезапно просветление го озари и той тихо изруга:
— Дявол да го вземе! Така е, знаех си аз, че някъде съм виждал този почерк.
Този път той стана, разрови досиетата, най-сетне намери едно писмо, изпратено му от Сакар миналата година, за да му иска отсрочка за една несъстоятелна дама. Бързо сравни почерка на полиците с писмото: наистина бяха същите „а“ и „о“, станали с течение на времето още по-остри; очевидна беше еднаквостта на главните букви.
— Той е, той е — повтаряше Буш. — Само че защо Сикардо, защо не Сакар?
И в паметта му възкръсна една тъмна история от миналото на Сакар, която бившият комисионер Лансоно, сега милионер, му беше разказал: Сакар дошъл в Париж на другия ден след държавния преврат, за да използува силата на своя издигащ се брат Ругон; отначало мизерствувал в мрачните улици на стария Латински квартал, а после бързо забогатял, благодарение на един съмнителен брак, сключен след като е имал щастието да погребе първата си жена. По време на своите трудни години той сменил името си Ругон със Сакар, просто като променил малко името на покойната си жена, която се казвала Сикардо.
— Да, да, Сикардо, отлично си спомням — прошепна Буш. — Имал е куража да подпише полиците с името на жена си. Навярно така се е записало семейството, когато се настанило на улица „Арп“, а после хитрецът взел всички предпазни мерки, като се преместил в друга квартира, без да вдига шум… О, значи не е душил само къде има пари, свалял е и момичета по стълбите! Тая глупост най-сетне ще му изиграе мръсен номер.
— Шт! Шт! — подзе Мешен. — Хванахме го, можем да кажем, че господ е добър. Най-сетне ще бъда възнаградена за всичко, което направих за моя нещастен Виктор, когото обичам въпреки всичко, така де, макар че е непоправим.
Тя сияеше, нейните малки очи искряха в плувналото й в тлъстина лице.
Но Буш охладня след трескавата възбуда от това дълго търсено решение, което случайността му поднесе, изпадна в размишления, започна да клати глава. Наистина, макар и разорен в момента, Сакар все още беше добър за доене. Можеха да попаднат на не толкова изгоден баща. Само че той нямаше да се остави да му досаждат, имаше страшни зъби. Какво могат да му направят? Положително той самият не знаеше, че има син, би могъл да отрича, въпреки тази необикновена прилика, която поразяваше Мешен. Освен това той за втори път бе вдовец, свободен, на никого не трябваше да дава сметка за своето минало, а дори и да приемеше малкия, нямаше от какво да се страхува, никакви заплахи не биха му въздействували. А да измъкнат от него заради бащинството само шестстотинте франка по полиците, беше наистина много малко, та не си заслужаваше чудесният случай. Не, не, трябва да се размисли, да се изчака, да се намери начин нивата да бъде ожъната, когато напълно узрее.
— Да не бързаме — заключи Буш. — Всъщност той сега е повален на земята, да му оставим време да се издигне.
И преди да изпрати Мешен, той заедно с нея завърши обсъждането на малките поръчки, които й бе възложил — за младата жена, която бе заложила бижутата си заради своя любовник, за един зет, чийто дълг щеше да изплати неговата тъща, станала му любовница; трябваше да решат как да използуват толкова сложните и трудни начини за събиране на задълженията.
Като влезе в съседната стая, Сакар няколко секунди стоя като заслепен от силната слънчева светлина, нахлуваща през прозорците без пердета. Тази стая със светли и изпъстрени със сини цветчета тапети беше гола; само едно желязно легло в ъгъла, чамова маса с два плетени стола в средата. На лявата страна дъсчени рафтове, едва-едва рендосани, служеха за библиотека, отрупани с книги, брошури, вестници и всевъзможни книжа. Но при тази височина силната дневна светлина изпълваше голотата с весела младост, със свеж, жизнен смях. Братът на Буш, Сигизмон, тридесет и пет годишен голобрад мъж с дълга рядка кестенява коса, седеше пред масата, облегнал голямото си изпъкнало чело на слабата си ръка; беше толкова погълнат от четене на някакъв ръкопис, че не обърна глава, тъй като не бе чул да се отваря вратата.
Този Сигизмон, възпитаник на немските университети, беше много начетен и освен френски, неговия майчин език, говореше немски, английски и руски. В Кьолн през 1849 година той се бе запознал с Карл Маркс, беше станал един от най-обичаните редактори на „Нов рейнски вестник“; и оттогава, избрал своята религия, изповядваше социализма със страстна вяра, отдавайки се всецяло на идеята за близкото социалистическо обновление, което трябваше да осигури щастие на бедните и онеправданите. Откакто неговият учител, изгонен от Германия, а после принуден да напусне Париж след юнските събития, живееше в Лондон, където пишеше и полагаше усилия да организира партията, Сигизмон от своя страна се отдаваше на мечти, толкова нехаен към средствата за живеене, че положително щеше да умре от глад, ако брат му не беше го прибрал на улица „Фейдо“, до Борсата, като му даде идеята да използува владеенето на чужди езици и да стане преводач. Буш обожаваше по-малкия си брат с майчинска страст; кръвожаден вълк към длъжниците, способен да открадне десет су от заклан, потънал в кръв човек, той бързо се разнежваше до сълзи като чувствителна и грижлива жена, когато трябваше да се направи нещо за това разсеяно голямо дете. Беше му дал хубавата стая към улицата, обслужваше го като слугиня, сам поддържаше тяхното странно домакинство, метеше, оправяше леглата, грижеше се за храната, която един малък съседен ресторант им доставяше два пъти дневно. Той, който беше толкова деен, чиято глава беше натъпкана с хиляди дела, търпеше безделието на брат си, чиято преводаческа дейност съвсем не вървеше поради заетост с лични занимания; той дори му забраняваше да работи, обезпокоен, че от време на време лошо кашля; и въпреки голямото си сребролюбие, тази злодейска алчност, която го караше да мисли, че борбата за пари е единственият смисъл в живота, той снизходително се усмихваше на революционните теории на брат си, оставяше го да си играе с капитала като дете, на което дават играчка, макар да знаят, че може да я счупи.
Сигизмон от своя страна дори не знаеше какво прави брат му в съседната стая. Нямаше представа за цялата тая страшна търговия с обезценени книжа и покупката на полици, живееше в по-висока сфера, като мечтаеше за висша справедливост. Мисълта за благотворителност го оскърбяваше, караше го да излиза извън кожата си: благотворителността била милостиня, неравенство, утвърдено от милосърдието; той признаваше само справедливостта, възстановяването на всички човешки права, основани върху неизменните принципи на новата социална организация. Така, като последовател на Карл Маркс, с когото беше в постоянна кореспонденция, той прекарваше дните си в изучаване на тази организация, като непрестанно подобряваше на книга утрешното общество и изпълваше с цифри многобройни страници, поставяше на научна основа сложната постройка на всеобщото щастие. Той изземваше капитала от един, за да го разпредели между всички други, раздвижваше милиардите, преместваше с един замах на перото си световното богатство; правеше всичко това в тази гола стая без никаква друга страст освен своята мечта, без да изпитва каквато и да било нужда от наслаждения, дотолкова скромен в яденето и пиенето, че брат му трябваше да му се кара, за да пие вино и да яде месо. Той искаше работата на всеки човек, определена съобразно силите му, да задоволява неговите нужди, а сам се съсипваше от работа и живееше с нищо. Истински мъдрец, възторжено увлечен в науката, отърсил се от материалния живот, много спокоен и много чист. От миналата есен все по-често кашляше, туберкулозата го завладяваше, без дори да забележи и реши да се лекува. Едва когато Сакар пристъпи, Сигизмон вдигна големите си мътни очи и се учуди, макар че позна посетителя.
— Да ми преведете едно писмо.
И младият човек още повече се изненада, защото от него се бяха отказали клиентите му — банкери,
