страст към играта я разоряваше, поглъщаше доходите и от наемите. Тя също имаше вкус към финансовите язви, към разоренията, към пожарищата, откъдето могат да се откраднат разтопени бижута. Когато Буш й възлагаше да събере някакво сведение, да намери някой променил адреса си длъжник, понякога тя влагаше много от себе си, изразходваше се за удоволствие. Казваше, че е вдовица, но никой не бе виждал съпруга й. Не се знаеше откъде бе дошла и изглеждаше като че ли винаги е била на петдесет години и все така припряна, с тънък като на малко момиче глас.
Днес, когато Мешен седна на единствения стол, кабинетът се изпълни, сякаш бе задръстен от падналата на това място плът. Пленен зад бюрото си, Буш сякаш бе заровен и само квадратната му глава стърчеше над морето от папки.
— Ето — каза тя, като изпразни чантата си от огромния куп книжа, които я издуваха, — ето какво ми изпраща Файо от Вандом… За нас е закупил всичко от този фалит на Шарпие, за който ми наредихте да го уведомя… Сто и десет франка.
Файо, който й бил братовчед, както тя казваше, наскоро беше отворил там бюро за събиране на ренти. Официално той се занимаваше с осребряване на купоните на дребните рентиери от този край; но с поверените му купони и пари безумно играеше на Борсата.
— Не е кой знае каква голяма работа провинцията — прошепна Буш, — но все пак може да се намери нещо.
Той започна да души книжата, да ги разпределя с опитна ръка, да ги сортира на едро, съобразно първата си оценка по миризмата. Плоското му лице се помрачи, по него се изписа гримаса на разочарование.
— Хм, няма нищо тлъсто, нищо за гризкане. Щастие е, че не струва скъпо… Ето на, полици… Пак полици… Ако са от млади хора и ако са дошли в Париж, може би ще ги хванем…
Но издаде леко възклицание от изненада.
— Я! Какво е това?
В долната част на един обгербван лист бе прочел подписа на граф Дьо Бовилие. На листа бяха написани с едър старчески почерк само три реда:
„Задължавам се да изплатя сумата от десет хиляди франка на госпожица Леони Крон в деня на нейното пълнолетие.“
— Граф Дьо Бовилие — подзе той бавно, размишлявайки на глас, — да, той е имал чифлици, цяло едно имение, близо до Вандом… Умрял е при ловна злополука, като е оставил жена и две деца в затруднено материално положение. Имах преди полици от него, които те мъчно изплатиха… Лекомислен, безпътен човек…
Изведнъж той шумно се изсмя, като си представи случая.
— Ах, тоя стар измамник, той е прелъстил малката… Тя не е искала и той я е склонил с тоя книжен парцал, който няма никаква законна сила. После е умрял… Така, датата е 1854 година, значи преди десет години. Момичето трябва да е вече пълнолетно, дявол да го вземе! Как тази разписка е могла да попадне между ръцете на Шарпие?… Търговец на зърнени храни е бил този Шарпие, но се е занимавал и с лихварство. Навярно момичето му е оставило документа за няколко екю; или пък той може би се е наел да събере задължението…
— Ами че това е много хубаво — прекъсна го Мешен, — истински удар!
Буш презрително вдигна рамене.
— О, не! Казвам ви, че това не е законен документ… Ако го представя на наследниците, те могат да ме пратят да гоня вятъра, защото трябва да се докаже, че графът действително дължи сумата… Обаче ако намерим момичето, надявам се, че ще ги принудим да бъдат любезни и да се споразумеят с нас, за да се избегне неприятен шум… Разбирате ли? Търсете тази Леони Крон, пишете на Файо да ни я намери там. После ще видим дали ще се смеем.
Той бе разделил книжата на две купчини, които смяташе основно да проучи, когато остане сам; сега стоеше неподвижен, сложил ръцете си върху тях.
След кратко мълчание Мешен подзе:
— Занимавах се с полиците на Жордан… Помислих си, че съм открила нашия човек. Бил е чиновник някъде, сега пише във вестниците. Но много лошо посрещат в тия вестници; не дават адреса. Освен това смятам, че той не подписва статиите с истинското си име.
Без да каже нито дума, Буш протегна ръка, за да вземе досието на Жордан, класирано по азбучен ред. Имаше шест полици от по петдесет франка, подписани преди пет години, пресрочвани от месец на месец; с общата сума от триста франка Жордан задлъжнял на един шивач, когато бил в нужда. Неизплатени в срока, полиците бяха утежнени с големи разноски и затова в досието имаше огромна преписка. В този момент дългът възлизаше на седемстотин и тридесет франка и петдесет сантима.
— Ако е момче с бъдеще — прошепна Буш, — все някога ще го пипнем.
После, поради някаква логична връзка с водения разговор, той извика:
— Я ми кажете, ще изоставим ли аферата Сикардо?
Мешен вдигна нагоре разперени ръце. Цялата й чудовищна фигура доби отчаян вид.
— Ах, боже господи! — простена тя с пискливия си глас. — Живота си ще дам за нея.
Аферата Сикардо беше една невероятна история, която тя обичаше да разказва. Нейната племенничка Розали Шавай, родена на стари години от сестрата на баща й, била изнасилена на шестнадесет години една вечер на стълбището в къщата на улица „Арп“, където живеела с майка си на шестия етаж в малък апартамент. Най-лошото било, че господинът, женен човек, настанил се едва преди седмица с жена си в една пренаета стая на втория етаж, се престорил на толкова влюбен, че като повалил, макар и много ловко, нещастната Розали в ъгъла на едно стъпало, навехнал рамото й. Майката с право се разгневила и искала да вдигне страшен скандал въпреки сълзите на малката, която твърдяла, че сама била поискала, че всичко станало случайно и че много ще страда, ако вкарат господина в затвора. Така че майката млъкнала, но поискала от мъжа сумата шестстотин франка, разпределени в дванадесет полици, платими всеки месец по петдесет франка в продължение на една година; не е имало унизителен пазарлък, поисканата от майката сума била дори скромна, защото дъщеря й престанала да чиракува за шивачка, не могла вече нищо да припечелва, лежала болна на легло и лечението, колкото и да било лошо, струвало скъпо, а мускулите на ръката й се схванали, тя станала немощна. Още преди края на първия месец господинът изчезнал, без да остави адреса си. А нещастията продължавали, сипели се като град: Розали родила момче, загубила майка си, пропадала в мръсен живот, в черна мизерия. Пренесла се в Неаполитанския квартал у своята роднина и се влачела по улиците до двадесет и шест годишна възраст; не можела да си служи с едната ръка, понякога продавала лимони в Халите, изчезвала по цели седмици с мъже, които я изпъждали пияна и синя от бой. Най-сетне преди една година тя имала щастието да пукне, вследствие на едно по-бурно приключение. А Мешен е трябвало да прибере момчето, Виктор; и от цялата тази история останали само дванадесетте неплатени полици с подписа на Сикардо. Не бяха успели да узнаят нищо повече, освен че господинът се казвал Сикардо.
С нов жест Буш взе досието Сикардо, тънка сива книжна папка. Никакви сметки за направени разходи, само дванадесетте полици.
— Поне Виктор да беше стока — обясняваше плачливо старата жена. — Но представете си едно ужасно дете… Ах, тежко е да получиш такова наследство — едно хлапе, което ще свърши на ешафода, и тия хартийки, срещу които нищо не ще извлека!
Буш упорито бе втренчил големите си сиви очи върху полиците. Колко много пъти ги бе проучвал с надеждата да открие някаква незабелязана досега подробност във формата на буквите, някаква особеност в обгербваната хартия. Той твърдеше, че този остър и тънък почерк не може да не му е познат.
— Интересно — повтаряше той не за първи път, — положително съм виждал вече такива „а“ и „о“, написани толкова наклонено, че приличат на „и“.
Точно в този момент се почука; той помоли Мешен да протегне ръка и да отвори, тъй като вратата водеше право към стълбата. За да влезе в другата стая, към улицата, трябваше да се мине оттук, през кантората. А пък кухнята, една дупка без въздух, се намираше от другата страна на площадката.
— Влезте, господине.
