се показвал толкова добросъвестно честен. В това колосално и сложно дело той стана най-дейният, най- честният от сътрудниците — посвещаваше времето си, дори парите си само заради радостта, която изпитваше, когато огромни суми минаваха през ръцете му. Само него познаваха в дома за трудово възпитание, където принцесата никога не ходеше, Както не посещаваше и другите си фондации, криейки се в своите три малки стан като добрата невидима фея. Там Сакар беше обожаван, благославян, отрупван с голяма благодарност — проя̀ви на признателност, които на нея като че ли й бяха неприятни.
Навярно още тогава Сакар е имал някакво смътно намерение, което изведнъж, след настаняването му като наемател в двореца Д’Орвиедо, се избистри в силно желание. Защо изцяло да не се посвети на управлението на добрите дела на принцесата? Сразен в борсовите спекулации, той често изпадаше в униние, като не знаеше с какво ново да се захване; сега това желание беше едно просветление, внезапен апотеоз — да стане разпределител на тази царска благотворителност, да канализира този поток от злато, който да се излива в Париж. Останали бяха двеста милиона, какви дела още можеха да се сътворят, какъв град на чудесата можеше да се изгради! Като оставим настрана, че той ще направи плодоносни тия милиони, ще ги удвои, ще ги утрои, ще ги използува така, че да извлече от тях цял един свят. В страстното му увлечение всичко се разрастваше, той заживя само с тази опияняваща мисъл — да раздава безспирно с милионите милостиня, да наводни ощастливената Франция; разнежваше се, щеше да бъде съвършено честен, нито едно су нямаше да остава в ръцете му. Въображението му създаваше една гигантска идилия, идилия на един безразсъден човек, но без помен от желание да изкупи старите си финансови мошеничества. Още повече, че в края на краищата мечтата на целия му живот бе да завоюва Париж. Да бъде царят на благотворителността, богът, на когото се кланят бедните, да стане единствен и всеизвестен, целият свят да се занимава с него — това надминаваше амбициите му. Какви ли чудеса няма да направи, ако използува за добри дела своите организаторски способности, своята хитрост, своята упоритост, абсолютно пълната си липса на предразсъдъци? И ще прояви несъкрушима сила, която печели битки, пари, пълни сандъци с пари, пари, които понякога причиняват толкова злини, но пък ще направят толкова много добрини, ако бъдат използувани за удовлетворяване на неговата гордост и на желанието му.
После, още повече разширявайки своя план, Сакар стигна до въпроса: „Защо да не се оженя за принцеса Д’Орвиедо?“ Това би укрепило позициите му, би пресякло лошите приказки. В продължение на цял месец той прави ловки маневри, описа прекрасни планове, помисли, че е станал необходим; и един ден със спокоен глас, простодушно й направи предложението си, разви своя голям план. Предлагаше й истински съюз, като той, в ролята на ликвидатор на заграбените от принца пари, се наемаше да ги върне на бедните в десеторен размер. Принцесата, облечена във вечната си черна рокля и с дантелен шал на главата, го изслуша внимателно, без каквото и да е вълнение да оживи пожълтялото й лице. Голямо впечатление й направиха предимствата на един подобен съюз, но се отнесе равнодушно към останалото, към всички други съображения. После, след като отложи за другия ден отговора, тя отказа: навярно беше размислила, че при новото положение вече нямаше да бъде единствена разпоредителка на своите благодеяния, а държеше да разполага като абсолютна господарка, макар и безумно. Обаче тя му каза, че ще бъде много щастлива да го има като съветник. Спомена колко много цени неговото сътрудничество и го помоли да продължи да се занимава с дома за трудово възпитание, чийто директор фактически беше той. Цяла седмица Сакар изпитва силна мъка, сякаш се бе провалила скъпа негова мечта; не защото почувствува, че отново пропада в бездната на разбойничеството; а защото тази колосална идилия да прави благодеяния с милиони беше разнежила старата му пиратска душа така, както сантиментален романс разплаква и най-пропадналия пияница. Падаше още веднъж, и то от много високо: струваше му се, че е детрониран. Той винаги бе желал не само да задоволява с парите своите апетити, но и да води блестящ живот като принц, но никога не бе достигнал до такава висота. Винаги се разяряваше, когато провал отнасяше някоя негова надежда. Така когато проектът му се оказа осуетен от спокойния и ясен отказ на принцесата, той се почувствува тласнат в бясна борба. Да се бие, да бъде по-силният в жестоката война на спекулациите, за да не бъде изяден от тях — това беше неговата жажда за величие и наслада, главната и единствена причина за страстта му в сделките. Той имаше и друга радост освен трупането на пари — борбата между големите цифри, състоянията, хвърлени в бой като армии, сблъскването между противникови милиони и техните поражения и победи, които също така го опияняваха. И изведнъж се пробуди омразата му към Гундерман, бясното му желание да отмъсти: да унищожи Гундерман — това бе неосъществената му мечта, която го измъчваше, всеки път, щом биваше повален на земята, победен. Като чувствуваше детинщината на един такъв опит, той си мислеше дали не би могъл поне да го притисне, да си извоюва място срещу него, да го принуди да делят, както правят монарси на съседни държави с равни сили, които се отнасят един към друг като братовчеди. Така че Борсата отново го притегли: главата му се изпълни с планове за сделки, нахлуха противоречиви проекти, които го хвърлиха в такава треска, че не знаеше какво да реши до деня, в който една последна, грандиозна идея изплува сред другите и малко по малко го завладя напълно.
Откакто живееше в двореца Д’Орвиедо, Сакар често виждаше сестрата на инженер Амлен, която живееше с брат си в малкия апартамент на втория етаж — една прекрасна стройна жена, госпожа Каролин, както интимно я наричаха. Още при първата среща най-силно впечатление му направи нейната великолепна бяла коса, една царствена корона, която нравеше необикновено впечатление върху челото на тази още млада жена, едва навършила тридесет и шест години. Тя бе побеляла така още на двадесет и пет годишна възраст. Нейните много гъсти вежди, останали черни, подмладяваха това лице с особена живост, окръжено сякаш с необичайна наметка. Тя никога не е била красива с този голям нос, груба брада и широка уста с дебели устни, които издаваха безкрайна доброта. Но това бяло руно, тази разливаща се белота на тънката копринена коса смекчаваше малко грубото й лице, придаваше й приветливото очарование на бабите, примесено със свежестта и силата на хубава, любяща жена. Тя беше едра, здрава, с уверена и благородна походка. Всеки път, когато я срещнеше, Сакар, който беше по-дребен от нея, я проследяваше с любопитни очи, като смътно желаеше това високо тяло, тези здрави, широки рамене. От хората наоколо той постепенно научи историята на Амленови. Каролин и Жорж бяха деца на лекар от Монпелие, забележителен учен, ревностен католик, умрял, без да остави състояние. При смъртта на бащата момичето било на седемнадесет години, а момчето на деветнадесет; тъй като Жорж току-що бил влязъл в Политехниката, Каролин го последвала в Париж, където станала домашна учителка. Тя именно му давала от време на време по сто су за джобни пари през двугодишното му следване. По-късно, когато завършил не между първите и дълго трябвало да обикаля улиците, тя пак го издържала, докато си намери работа. Братът и сестрата се обожавали, мечтаели да не се разделят никога. Но неочаквано се явила възможност за женитба, приветливостта и живият ум на младото момиче пленили в къщата, където преподавала, един милионер, собственик на пивоварница. Жорж бил на мнение тя да приеме, за което по-късно съжалявал, защото след няколкогодишен семеен живот Каролина била принудена да иска развод, за да не бъде убита от съпруга си, който пиян я гонел с нож, когато изпадал в криза на глупава ревност. Тогава била на двадесет и шест години и отново обедняла, тъй като отказала да иска издръжка от мъжа, когото напуснала. Но след много търсения брат й най-сетне си намерил работа, която му харесала: трябвало да замине за Египет с комисията, натоварена с първите проучвания за Суецкия канал; той взел и сестра си, която храбро се настанила в Александрия и отново се заловила да преподава частни уроци, докато брат й обикалял страната. Така останали в Египет до 1859 година и присъствували при първите копки на плажа в Порт Саид: там работела малка група, пръснати из пясъците сто и петдесет изкопчии, ръководени от шепа инженери. После Амлен бил изпратен в Сирия, за да осигури снабдяването, но останал там, след като се скарал с началниците си. Той повикал Каролин в Бейрут, където вече я чакали нови ученици, а сам се хвърлил в голямото начинание на една френска компания — построяването на шосето между Бейрут и Дамаск, първия и единствен път, прокарван през Ливанския проход; тук живели три години до завършването на пътя; обикалял планините, отсъствувал само два месеца поради пътуване до Константинопол през Тавърския проход; тя го следвала, когато имала възможност, мечтаейки заедно с него за пробуждането на тази древна земя, заспала под пепелта на мъртвите цивилизации. С цяла чанта проекти и планове той чувствувал непреодолимо желание да се върне във Франция, за да вдъхне живот на широките си планове — да образува дружества, да намери капитали. И след девет години пребиваване в Ориента те тръгнали обратно и от любопитство минали през Египет, където изпаднали във възторг от работата по прокопаването на Суецкия канал: за четири години в пясъците на плажа Порт Саид бил изникнал нов град, който гъмжал от народ — човешкият мравуняк се увеличил и променил лицето на земята. Но жестоко разочарование очаквало Амлен в Париж. Той вече петнадесет месеца разнасял проектите си, без да може да убеди някого
