в касата си, живееше на широка нога, сякаш имаше годишен доход от двеста-триста хиляди франка. Той намери начин да изпълни със своята личност просторния апартамент на първия етаж — трите салона, петте спални стаи, без да се смята огромната трапезария, в която можеше да се сложи маса за петдесет души. Там преди години имаше врата към вътрешна стълба, водеща до друга малка трапезария на втория етаж. Принцесата бе наредила да затворят тази врата с две яки бурми, след като неотдавна бе дала под наем свободната част от втория етаж на инженер Амлен, ерген, който живееше заедно със сестра си. Самата тя и Амленови използуваха стълбището на задния вход, а на Сакар бе предоставено парадното стълбище. Той обзаведе отчасти някои от стаите с мебели, останали от двореца му в Монсо, остави другите празни, но все пак успя да възвърне живота на това помещение с тъжни И голи стени, от които някоя упорита ръка, изглежда, още на другия ден след смъртта на принца беше смъкнала и най-малките парченца от тапети. И в такава обстановка той отново започна да мечтае за голямо богатство.
Принцеса Д’Орвиедо беше по това време една от забележителните личности на Париж. Преди петнадесет години, подчинявайки се на категоричната заповед на майка си херцогиня Дьо Комбвил, тя склони да се омъжи за принца, когото никак не обичаше. Тогава двадесетгодишната девойка се славеше с красотата и целомъдрието си, ОСВЕН това беше много религиозна и доста сериозна, макар че страшно обичаше светския живот. Тя нищо не знаеше за необикновените истории, които се разказваха за принца — за произхода на неговото царско богатство, изчислявано на триста милиона, за целия му живот, изпълнен със страхотни грабежи, грабежи не вдън гори с оръжие в ръка като някогашните благородни авантюристи, а като изискан модерен бандит от Борсата, който посред бял ден бърка в джоба на бедния, доверчив народ, обречен на разорение и смърт. В продължение на двадесет години там, в Испания, и тук, във Франция, принцът бе взимал лъвския пай от всички големи мошенически афери, станали легендарни. Макар да не бе подозирала, че е награбил милионите си от калта и кръвта, още от първата среща тя започна да изпитва към него отвращение, което не можа да преодолее въпреки набожността си; скоро към тази антипатия се прибавило и чувството на скрита, увеличаваща се ненавист, че няма дете от този брак, приет от послушание. Майчинството би я удовлетворило, защото боготвореше децата; тя продължаваше да се озлобява срещу този мъж, който не само я бе разочаровал като любовник, но и не бе успял да я направи майка. Тогава принцесата се хвърли в нечуван разкошен живот, заслепи Париж с блясъка на своите балове и се обкръжи с такова великолепие, че дори хората от Тюйлери, както се говореше, й завиждали. После изведнъж, веднага след смъртта на принца, покосен от удар, домът на улица „Сен Лазар“ потъна в дълбока тишина, в пълен мрак. Нямаше вече нито светлинка, нито шум, вратите и прозорците бяха затворени и се разнесе мълва, че принцесата, след като опразнила партера и първия етаж, се уединила в три малки стаи на втория етаж само с една прислужничка, старата Софи, бивша камериерка на майка й, която я бе отгледала. Когато отново се появи, принцесата бе облечена в скромна, черна вълнена рокля и с прибрана коса под дантелена кърпа; беше дребна, все така пълна, хубавото й кръгло лице, с тясно чело, с бели като бисери зъби и стиснати устни, беше малко пожълтяло; винаги мълчалива, изглеждаше съсредоточена в една- единствена цел като монахиня, затворила се отдавна в килията си. Откакто бе навършила тридесет години, заживя само за да прави огромни благотворителни дела.
В Париж изненадата бе голяма и се разнесоха необикновени истории. Принцесата беше наследила цялото богатство, прословутите триста милиона, за които писаха вестниците. И в края на краищата се избистри доста романтична легенда. Разказваха, че някакъв непознат, облечен в черно, една вечер се явил пред принцесата, когато тя се канела да си ляга. Той се появил изведнъж в стаята й, без тя да разбере през какъв таен вход е влязъл; никой не знаеше какво и е казал този човек, но навярно й открил отвратителния произход на тристате милиона и може би поискал от нея клетва да поправи многото несправедливости, ако иска да избегне страшни нещастия. След това непознатият изчезнал. От пет години, откакто бе овдовяла, тя живееше със страстното увлечение да се лишава от всички блага и да прави благодеяния; не се знаеше дали върши това по някаква заповед отгоре или просто по съвест, възмутена от натрупаното богатство, когато вече знаела произхода му. В тази жена, жена, която не бе имала щастието да бъде нито любима, нито майка, в която бяха потиснати всички нежни чувства, особено майчинските, преливаше истинска страст към бедните, към слабите, към онеправданите, към страдащите, към тия, на които дължеше откраднатите милиони, към тия, на които се бе заклела да се изплати щедро, изсипвайки върху тях дъжд от благодеяния. И оттогава я овладя една идея фикс, една натрапчива мисъл се заби като клин в главата й: започна да гледа на себе си само като на банкер, у когото бедните бяха вложили триста милиона, за да бъдат колкото може по-добре използувани за техните нужди. Така че тя се превърна в счетоводител, делови човек, потънал в цифри, занимаващ се с цяла тълпа нотариуси, работници и архитекти. Навън тя беше създала голяма кантора с двадесетина чиновници. В дома си, в трите тесни стаи, приемаше само четирма-петима посредници, нейни помощници; тук прекарваше по цели дни, седнала зад бюро като директор на големи предприятия, скрита от досадни посетители сред куп от книжа, които я затуляха. Мечтата й беше да облекчи положението на всички клетници — от детето, чието раждане носи само страдание, до стареца, който не може да умре, без да страда. В продължение на тези пет години, хвърляйки златото с пълни шепи, тя бе обзавела във Вилет детските ясли „Дева Мария“ с бели люлки за най-малките, със сини креватчета за по- големите — едно обширно и светло заведение, което се посещаваше вече от триста деца; открила бе на улица „Сен Манде“ сиропиталището „Сен Жозеф“, в което сто момичета и сто момчета се обучаваха и възпитаваха като децата на буржоазните семейства; приют за старци в Шатийон, побиращ петдесет мъже и петдесет жени, и съвсем наскоро — болница „Сен Марсо“ с двеста легла в едно от предградията. Но най- любимото й дело, което сега я поглъщаше изцяло, беше домът за трудово възпитание, лично нейно хрумване, един дом, който трябваше да замести изправителния дом; в него триста деца, сто и петдесет момичета и сто
Именно във връзка с дома за трудово възпитание Сакар се запозна с принцеса Д’Орвиедо. Той беше един от собствениците на терена, който тя купи за този дом, една бивша градина с хубави дървета, граничеща с парка „Ньойи“ и булевард „Бино“. Беше я пленил с решителността си при уреждането на сделките и тя поиска пак да го види във връзка с някои затруднения с посредниците си. Самият той бе проявил интерес към мероприятията й, увлечен и очарован от грандиозния план, който възлагаше на архитекта: две монументални крила, едното за момчетата, другото за момичетата, свързани с главния корпус, предназначен за църквичката, общите помещения, администрацията и всички други служби; а всяко крило имаше огромен вътрешен двор, работилници и всякакви други помещения. Но като човек на размаха и блясъка, на големия жест и великолепието, той най-много се възхищаваше от разкоша, от огромната сграда, построена от материали, които ще надживеят вековете, от разхищението на мрамор, от облицованата с фаянс кухня, в която би могло да се изпече цял вол, от гигантските трапезарии с богата дъбова ламперия, от облените в светлина спални, украсени с весели картини, от склада за бельото, от помещението за къпане, от лазарета, обзаведен много взискателно; навсякъде имаше широки изходи, стълбища и коридори, проветрявани лете, отоплявани зиме; а цялата постройка бе обляна в слънце и изпълнена с младежка веселост, преливаща от благоденствие благодарение на голямото богатство. Когато, загрижен, архитектът намери за излишно цялото това великолепие и заговори за разходите, принцесата рязко го прекъсна: тя била живяла в разкош, сега искала да живеят така бедните, да се радват на свой ред тия, които създават лукса на богатите. Нейната идея фикс била именно тази мечта — да удовлетвори нещастниците, да им даде удобни легла и трапеза като на щастливи хора от този свят, не милостиня от парче хляб и мизерен одър, а охолен живот в дворец, в който да се чувствуват като у дома си и на свой ред да се наслаждават като победители. Но в това разточителство, в тия огромни сметки ужасно много я крадяха, цяла глутница предприемачи живееше от нея, независимо от загубите, които се дължаха на лошия контрол; злоупотребяваше се с името на бедните. Сакар бе човекът, който й отвори очите; той я помоли да го остави да провери сметките, впрочем съвсем безкористно, единствено за удоволствието, което ще му достави поставянето в ред на този безумен танц на милиони, на който се възхищаваше. Никога досега той не беше
