въодушевил толкова, че го разтърси нов пристъп на кашлица; върна се на масата си, сложи лакти върху книжата и подпря с ръце главата си, за да сподави хрипа, който раздираше гърдите му. Но този път не можа да се успокои. Внезапно вратата се отвори, Буш притича, след като бе отпратил Мешен; изглеждаше съкрушен, измъчен от тази ужасна кашлица. Той веднага се наведе и обгърна брат си с големите си ръце така, както се люлее болно дете.
— Кажи, малкият ми, какво ти стана пак, та се задушаваш? Слушай, искам да се съгласиш да повикам лекар. Не си бил благоразумен; навярно много си говорил.
И той изкосо гледаше Сакар — застанал по средата на стаята, той очевидно бе потресен от това, което бе чул от устата на този голям, толкова ентусиазиран и толкова болен дявол, който тук, от високото, от своя прозорец, предрече съдбата на Борсата, разказвайки, че всичко ще бъде пометено, за да бъде отново построено.
— Благодаря ви, отивам си — каза посетителят, като бързаше да излезе навън. — Изпратете ми писмото заедно с превода на десетте реда… Очаквам и други, ще уредим сметката наведнъж.
Но пристъпът премина и Буш го задържа още един миг.
— Стана дума за вас, дамата, която бе тук преди малко, ви е познавала някога, о, доста отдавна!
— Ами! Откъде?
— От улица „Арп“, номер 52.
Макар че можеше да се владее, Сакар побледня. Устата му нервно потрепна. Не че в този миг си спомни за момичето, което бе повалил на стълбата — той дори не знаеше, че е забременяло, не подозираше съществуването на детето. Обаче винаги му беше неприятно, когато му припомняха за мизерните години в началото.
— Улица „Арп“? О, там живях само една седмица след пристигането ми в Париж, докато си намеря жилище… Довиждане!
— Довиждане — каза натъртено Буш, който се излъга, като сметна за признание смущението му, и вече търсеше как по-нашироко да използува авантюрата.
Излязъл на улицата, Сакар машинално отново зави към площада на Борсата. Беше цял настръхнал, не погледна дори малката госпожа Конен, чието хубаво русо лице се усмихваше на вратата на книжарницата. Вълнението на площада се бе увеличило, до тротоарите, гъмжащи от народ, достигаше крясъкът на играта като неудържимата стихия на морски прилив. Беше три без петнадесет, време за решителния удар, битката за последните курсове, бясното желание да се узнае кой ще си отиде с пълни ръце. И застанал прав на ъгъла на борсовата улица, точно срещу перистила, стори му се, че в тъмната навалица под колоните вижда играча на понижение Мозер и играча на повишение Пийро, увлечени и двамата в играта; той също си въобразяваше, че чува кънтящият от дъното на голямата зала остър глас на борсовия посредник Мазо, заглушаван от време на време от избухванията на Натансон, седнал под часовника между борсовите посредници. Но една кола, която преминаваше през канавката, го изпръска. Масиас скочи, преди още кочияшът да е спрял, и на един дъх, като едва дишаше, изкачи стъпалата, за да отнесе последното нареждане на някой свой клиент.
А той, все така неподвижен и прав, загледан в навалицата там горе, прехвърляше живота си, обзет от спомена за първите години, който пробуди в него въпросът на Буш. Спомни си за улица „Арп“, после за улица „Сен Жак“, по която бе скитал с продънени ботуши като войнствуващ авантюрист, пристигнал в Париж, за да го завладее; освирепяваше от мисълта, че още не го е покорил, че отново е на улицата, дебнещ щастието, неудовлетворен, измъчван като никога от такава жажда за наслади, каквато не бе изпитвал досега. Право казваше този безумен Сигизмон: трудът не създава живот, само нещастниците и глупаците работят, за да угояват другите. Само играта за един ден с един удар създава благосъстояние, разкош, широк, истински живот. Ако този стар свят ще загине, нима човек като него не можеше да намери време и място да удовлетвори своите желания преди разгрома?
Един минувач го блъсна с лакът, без дори да се обърне, за да се извини. Той позна Гундерман, който се разхождаше за здраве; този цар на златото влезе в сладкарницата, откъдето понякога купуваше за своите внучета кутия бонбони за един франк. И това блъскане с лакът в тази минута на неговото трескаво състояние, откакто обикаляше Борсата, бе за него като удар с камшик, последен тласък, който го накара да действува. Реши, че е приключил с обхождането на площада, ще трябва да атакува. Закле се да води борбата безпощадно — няма да напуска Франция, няма да се бои от брат си, ще разиграе последната партия, една страхотно смела битка, която или ще сложи Париж под краката му, или ще го изхвърли на бунището със счупен врат.
До затварянето на Борсата Сакар, изпълнен със закана, стоя упорито прав на своя наблюдателен пост. Той видя как перистилът се изпразва, как стъпалата бавно се изпълват от цялата тази възбудена и уморена тълпа. Около него продължаваше задръстването, непрекъснатият поток от хора, безсмъртната тълпа за експлоатиране, утрешните акционери не можаха да минат пред тази голяма лотария, разигравана от спекуланти, без да обърнат глава, изпълнени с желание и страх от това, което става там, от тази загадъчност на финансовите операции, толкова привлекателна за мозъците на французите, макар че малко можеха да ги разберат.
II
След последната си злополучна сделка с парцели Сакар, който трябваше да напусне двореца си в Монсо, като го предостави на своите кредитори, за да избегне по-голяма катастрофа, отначало искаше да се приюти в дома на сина си Максим. След смъртта на жена си, погребана в едно малко гробище в Ломбардия, Максим заемаше сам богато обзаведен дом на авеню „Императрис“, където бе устроил живота си благоразумно и с жесток егоизъм; той преживяваше със състоянието, което му бе оставила покойната, без да проявява слабости, като млад човек с разклатено здраве, изтощено преждевременно от разврат. Той недвусмислено отказа на баща си да го вземе в своя дом, за да не развалят добрите си отношения, както му обясни, усмихнат замислено.
Тогава Сакар се погрижи за друго убежище. Поиска да наеме една малка къща на улица „Паси“, буржоазно жилище на оттеглил се в село търговец, но си спомни, че партерът и първият етаж на големия дом Д’Орвиедо на улица „Сен Лазар“ не бяха още заети — стояха със затворени врати и прозорци. Принцеса Д’Орвиедо, която след смъртта на съпруга си използуваше само три стаи на втория етаж, не беше дори поставила обявление на портата към двора, обрасъл в трева. Една ниска врата в другата страна на фасадата водеше до втория етаж по служебна стълба. Често, когато посещаваше принцесата по делови въпроси, той се учудваше, че тя пренебрегва възможността да получи добър доход от къщата си. Но тя клатеше глава — имала си свои възгледи по паричните въпроси. Обаче когато й предложи сам да стане наемател, тя веднага се съгласи да му предостави срещу смешния годишен наем от десет хиляди франка партера и великолепния първи етаж, а това княжеско жилище сигурно струваше двойно.
Хората си спомнят за великолепието, с което парадираше принц Д’Орвиедо. Трескаво възбуден от огромното си финансово състояние, той пристигна от Испания в Париж, когато милионите се сипеха върху него кат© дъжд; тогава бе купил и ремонтирал тази къща временно, докато си построи дворец от мрамор и злато, с който мечтаеше да смае света. Сградата беше от миналия век, една от тия къщи за удоволствие, изградени сред просторни градини от галантни благородници; но частично разрушавана и пристроявана предимно в строги пропорции, сега от огромния си парк тя бе запазила само широкия двор с конюшни и сайванти около него, обаче и този двор сигурно щеше да изчезне при прокарването на проектираната улица „Кардинал Феш“. Принцът беше купил къщата от наследници на някоя си госпожица Сен Жермен, чието имение преди се е разпростирало чак до улица „Троа фрер“, бившето продължение на улица „Тетбу“. Всъщност домът беше запазил входа си откъм улица „Сен Лазар“, където опираше до една друга голяма сграда от същата епоха, Фоли Бовилие, в която още живееше бавно разоряващото се семейство Бовилие; то притежаваше една част от прекрасен парк с великолепни дървета, осъдени също така на изчезване при предстоящото преустройство на квартала.
Макар и разорен, Сакар влачеше цяла опашка от прислужници, останки от многобройния му персонал — камериер, готвач и неговата жена, която се грижеше за бельото, още една жена, задържана кой знае за какво, един кочияш и двама коняри; той изпълни конюшните и сайвантите, като вкара в тях два коня и три коли, а в партера обзаведе трапезария за персонала си. Този човек, който нямаше кръгли петстотин франка
