желанието да живее, този подтик, който прави от живота необходимост и радост. Многообразните си задължения тя изпълняваше, но сякаш отсъствуваше, без дори да съзнава смисъла и значението на нещата. Беше някаква човешка машина, която работи с отчаянието, че няма смисъл в нищо. И така, загубила своята смелост и веселие, тя имаше сега само едно развлечение — да прекарва цялото си свободно време пред прозореца на големия работен кабинет, устремила поглед в градината на съседния дом, дома на Бовилие, където още в първите дни от настаняването си тук долавяше някакво отчаяние, една от тия скрити трагедии, толкова трогателни в усилието да се прикриват. Там също имаше същества, които страдаха, и нейната мъка сякаш беше потопена в тия сълзи. Тя примираше от тъга заради страданието на другите до такава степен, че се мислеше безчувствена и мъртва.
На тия Бовилие, които някога освен огромните имения в Турен и Анжу притежаваха на улица „Грьонел“ великолепен дом, сега в Париж им бе останала само тази стара вила, изградена извън града в началото на миналия век, обградена от мрачните сгради на улица „Сен Лазар“. Няколкото хубави дървета стърчаха в градината като от дъното на кладенец, а мъх разяждаше изровените и пропукани стъпала на външната стълба. Би казал човек, че това е един съвсем затворен, уединен природен кът, отчайващо тих, в който слънцето прониква само като зеленикава светлина и със студена тръпка смразява раменете. В този влажен като зимник покой, горе на разкривената стълбищна площадка, госпожа Каролин най-напред бе видяла графиня Дьо Бовилие, една висока, слаба, шестдесетгодишна жена, съвсем побеляла, с аристократичен, но старомоден вид. С голям остър нос, тънки устни, необикновено дълга шия тя приличаше на много стар, кротък и отчаян лебед. После зад нея почти веднага се бе показала дъщеря й, Алис дьо Бовилие, двадесет и пет годишна, но толкова мършава, че ако не беше лошият цвят и появилите се вече бръчки по лицето й, можеше да мине за момиченце. Тя приличаше на майка си, но бе хилава, без аристократическо благородство, с прекалено удължен врат, запазила само жалкото очарование на гаснещ стар род. Двете жени живееха сами, откакто синът Фердинанд дьо Бовилие бе постъпил на служба в папската армия след битката при Кастелфидаро, загубена от Ламорисиер. Всеки ден, когато не валеше, те се появяваха така, една след друга, слизаха по стълбата, обикаляха централната морава по средата на двора, без да си разменят нито една дума. Там имаше само обрасли с бръшлян огради, цветя не бяха посадени, може би защото това щеше да струва много скъпо. И тази бавна разходка, навярно за здраве, на тия две толкова бледи жени под вековните дървета, свидетели на толкова много празненства, които сега се задушаваха от съседните къщи на буржоата, навяваше меланхолична скръб, сякаш шествуваше траурът по старите, отминали дни.
Заинтересована, госпожа Каролин започна да наблюдава с нежна симпатия своите съседки, без да проявява лошо любопитство; и малко по малко, гледайки от високо в градината, тя проникна в техния живот, който те с ревниво старание криеха от външния свят. В конюшнята им имаше винаги един кон, а под сайванта една кола, за които се грижеше стар слуга, едновременно лакей, кочияш и портиер; те също имаха готвачка, която изпълняваше и длъжността на камериерка; приличният впряг, който излизаше от голямата порта, за да развежда двете дами из града, както и разкошно сервираната трапеза, на която два пъти месечно през зимата даваха вечеря на свои близки, бяха лъжливата външност, поддържана от тях с дълги пости и унизителни всекидневни икономии, за да си дават все още вид, че са богати! Под малък навес, скрити от погледа на хората, те непрекъснато перяха със сапун жалки, протъркани дрипи, та да бъде по- малка сметката им при перачката; вечеряха само малко зеленчук и хляб, оставян да съхне на една полица, за да не ядат много; за по-големи икономии прибягваха до всевъзможни скъпернически и трогателни хитрини — старият кочияш кърпеше скъсаните ботинки на госпожицата, готвачката боядисваше с черно мастило краищата на прекалено избелелите ръкавици на госпожата; роклите на майката преминаваха у дъщерята след хитроумни преправяния, а шапките се носеха с години, като им сменяха цветята и панделките. Когато не чакаха никого, салоните за прием в партера, както и големите стаи на първия етаж, биваха грижливо заключвани, защото в това огромно жилище двете жени заемаха само една тясна стая, която бяха превърнали в трапезария и будоар. Когато прозорецът на тази стаичка бе отворен, можеше да се види как графинята кърпи бельото си като дребна бедна еснафка; в същото време младото момиче, седнало между пианото и кутията си с акварели, плетеше чорапи и вълнени ръкавици без пръсти за майка си. Един ден при голяма буря двете жени бяха слезли в градината да събират пясъка, отнасян от пороя.
Сега госпожа Каролин знаеше тяхната история. Графиня Дьо Бовилие бе страдала много от съпруга си, голям развратник, от когото никога не се бе оплаквала. Една вечер във Вандом й го бяха донесли агонизиращ, прострелян в гърдите. Разправяха, че нещастието се случило по време на лов; куршумът бил изстрелян от някакъв ревнив надзирател, чиято жена или дъщеря графът прелъстил. И най-лошото беше, че с него се стопило богатството на рода Бовилие, някога неизмеримо, състоящо се от огромни имения, истински царски владения, които намалявали през революцията, а после бащата на графа и самият той съвсем прахосали. От тия просторни недвижими имоти останала само фермата Обле на четири левги от Вандом, която им носела годишна рента от около петнадесет хиляди франка, единствените средства за съществуване на вдовицата и двете й деца. Домът на улица „Грьонел“ беше отдавна продаден, а този на улица „Сен Лазар“ поглъщаше голямата част от петнадесетте хиляди франка приход от фермата, защото беше няколко пъти ипотекиран и застрашен от продажба, ако не се изплащат лихвите, така че оставаха само шест-седем хиляди франка за издръжката на четиримата души, за живеене на това благородно семейство, което не искаше да се предава. Овдовяла преди осем години със син на двадесет години и дъщеря на осемнадесет, графинята, въпреки разоряването на семейството й, остана непоколебима в своята благородна гордост и се закле, че ще живее само с хляб, но няма да се унижи. Оттогава тя имаше само една мисъл — да запази своето обществено положение, да омъжи дъщеря си за човек от благородно семейство като нейното, да уреди сина си на военна служба. Отначало Фердинанд й бе причинил убийствени тревоги със своите младежки лудории, с дълговете, които трябваше да изплати; но след като в сериозен разговор тя му обясни тяхното положение, той се поправи, защото всъщност беше с отзивчиво сърце, но мързелив и неспособен, без занятие, без място в съвременното общество. Сега, като войник на папата, постоянно й причиняваше тайна тревога, защото въпреки наперения си вид беше болнав, нежен и малокръвен, поради което климатът на Рим представляваше за него опасност. А бракът на Алис толкова много се забавяше, че очите на тъжната майка бяха винаги пълни със сълзи, когато я гледаше колко вече е остаряла и повяхнала в очакване. Макар да изглеждаше безлична и меланхолична, Алис съвсем не беше глупава, тя пламенно ламтеше за живота, за човек, който да я обича и направи щастлива; но като не искаше още да помрачава дома си, тя се преструваше, че се е отказала от всичко, подиграваше се с брака, казваше, че е призвана да остане стара мома; обаче нощем ридаеше в леглото си, струваше и се, че умира от самота. С чудотворното си скъперничество графинята беше успяла да скъта двадесет хиляди франка за зестра на Алис; освен това бе спасила от разорение няколко накита — една гривна, няколко пръстена и обеци — общо за около десет хиляди франка; това бе доста оскъдна зестра, малък сватбен подарък, за който тя не смееше дори да спомене, защото парите едва биха стигнали за непосредствените разходи, ако очакваният жених се появеше. И въпреки това тя не искаше да се отчайва, продължаваше да се бори, не се отказваше от привилегиите на своя род; все така горда и привидно богата, тя не си позволяваше да излиза без кола от дома, нито пък да липсва нещо на трапезата й при вечерните приеми; обаче се лишаваше в частния си живот, по цели седмици се задоволяваше само с картофи без масло, за да може да прибави петдесет франка към все още безкрайно недостатъчната зестра на дъщеря си. Това бе мъчителен и детински всекидневен героизъм, а в същото време домът всеки ден все повече се рушеше над главите им.
Обаче досега госпожа Каролин не бе имала случай да говори с графинята и с дъщеря й. Тя успяваше да узнава и най-малките интимни подробности от живота им, който те вярваха, че скриват от целия свят; те само си разменяха погледи — погледи, предвестници на внезапна симпатия. Сближи ги принцеса Д’Орвиедо. Тя реши да създаде в своя дом за трудово възпитание контролна комисия от десет дами, които да се събират два пъти месечно, да посещават дома, да го обхождат навред, да проверяват всички служби. Тъй като си бе запазила правото сама да избере тези дами, най-напред привлече госпожа Дьо Бовилие, нейна близка приятелка в миналото, а сега, когато се бе оттеглила от светския живот, просто съседка. После се случи така, че контролната комисия внезапно остана без секретарка и Сакар, който си бе запазил главната роля на управител на дома, реши да препоръча госпожа Каролин като образцова секретарка, каквато не биха намерили никъде другаде: всъщност работата беше доста трудна, трябваше много да се пише, имаше дори и материални грижи, от които дамите доста се отвращаваха; още в началото госпожа Каролин прояви прекрасно милосърдие; нейното неудовлетворено майчинско чувство, отчаяната и любов към децата я
