вмъкваше през коридора. Той се поклони и се отдръпна, за да направи път на баронесата. После, когато тя си отиде, леко се изкиска.
— Значи, започваш работа? И премии ли получаваш?
Въпреки че беше още много млад, той говореше самоуверено, като човек с опит, който не се изразходва излишно в случайни удоволствия. Баща му разбра неговия тон на иронично превъзходство.
— Не, точно сега съвсем не съм получил нищо, то не поради целомъдрие, защото, малкият ми, аз се гордея, че още се чувствувам двадесетгодишен, докато ти изглеждаш на шестдесет.
Смехът на Максим се засили; това бе някогашният му звънлив момински смях, на който той бе запазил двусмисленото хихикане, въпреки че сега се държеше прилично като подредил се млад човек, който не желае повече да разстройва живота си. Той се преструваше на много снизходителен, когато нищо не го застрашаваше.
— Наистина ти имаш право, щом като не се уморяваш… А пък аз, знаеш ли, вече имам ревматизъм.
И като се настани удобно в един фотьойл, взе вестник и продължи:
— Не се занимавай с мене, продължавай да приемаш хората, ако не ти преча… Дойдох много рано, защото трябваше да мина при моя лекар, а не го намерих.
В този момент камериерът влезе да съобщи, че госпожа графиня Дьо Бовилие иска да бъде приета. Сакар малко се изненада, макар че вече беше срещал в дома за трудово възпитание своята благородна съседка, както я наричаше, и заповяда да я въведат веднага; после върна камериера и му нареди да отпрати всички други хора, защото бил уморен и много гладен.
Като влезе, графинята дори не забеляза Максим, когото скриваше облегалото на големия фотьойл. А Сакар още повече се учуди, като видя, че тя води със себе си своята дъщеря Алис. Това придаваше по- голяма тържественост на посещението: тия две жени бяха много тъжни и бледи, майката — слаба, висока, цялата побеляла и на вид старомодна, дъщерята — вече остаряла, с много дълга, почти уродлива шия. С вълнение той учтиво им подаде столове, за да изяви по-добре уважението си.
— Госпожо, извънредно съм поласкан… Дано имам щастието да ви бъда полезен…
С голяма свенливост, въпреки своята високомерна осанка, графинята най-сетне обясни причината на посещението си:
— Господине, мисълта да ви посетя ме споходи след един разговор с моята приятелка принцеса Д’Орвиедо… Признавам ви, че отначало се двоумях, защото хората на моята възраст не променят лесно идеите си, а освен това винаги съм изпитвала голям страх от сегашните работи, които не мога да разбера… В края на краищата разговарях с дъщеря си и реших, че мой дълг е да преодолея моите скрупули и да се опитам да осигуря щастието на децата си.
И тя продължи, каза как принцесата й била говорила за Световната банка, наистина кредитна банка като другите в очите на невежите, но в очите на посветените съществуването й било оправдано, а целта толкова похвална и благородна, че затваря устата на най-добросъвестните. Тя не произнесе нито името на папата, нито на Ерусалим: това не се казваше, това тихо си шушукаха вярващите, това бе тайната, която ги разпалваше; но от всяка нейна дума, в нейните намеци и недомлъвки прозираха надеждата и вярата, които разпалваха религиозния огън на убеждението й, че новата банка ще успее.
Дори самият Сакар се учуди на нейното сдържано вълнение и на треперещия и глас. За Ерусалим досега бе говорил само при лирически пристъп на нервна възбуда, а се отнасяше всъщност с недоверие към този безумен проект, миришеше му на нещо несериозно, готов бе да го изостави и да му се надсмее, ако другите го посрещнат шеговито. Развълнуваната постъпка на тази свята жена, която водеше дъщеря си, дълбокият начин, по който даваше да се разбере, че тя и близките й, цялата френска аристокрация бяха повярвали и изпаднали във възторг, му правеше силно впечатление, даваше плът на една чиста фантазия, разширяваше до безкрайност неговото поле на действие. Значи, наистина тук имаше някакъв лост, който ще му даде възможност да повдигне света! Способен да се приспособява много бързо, той веднага влезе в играта, заговори й със същата загадъчност за крайното тържество, към което мълчаливо ще се стреми; думите му бяха проникнати от благочестие, наистина беше разчувствуван от вярата, вярата в превъзходството на метода на действие, който му предлагаше критическото положение на папата. За щастие той имаше такава способност да вярва, щом го изискваше интересът на плановете му.
— Най-сетне, господине — продължи графинята, — аз се реших на нещо, от което досега се отвращавах… Да, мисълта да се впрегнат парите в работа, да се вложат под лихва, никога не ми е минавала през главата. Аз знаех, че тези стари разбирания за живота, тия предразсъдъци са малко глупави, но какво да се прави? Човек толкова лесно не се опълчва срещу убежденията, втълпени му още когато е сукал майчино мляко, та и аз си въобразявах, че само земята, само едрата собственост може да храни хората като нас… За нещастие едрата собственост…
Тя леко се изчерви, защото стигна до признаването на това разорение, което така грижливо криеше.
— Едрата собственост вече не съществува… Ние много изстрадахме… Остана ни само една ферма.
За да я избави от смущението, Сакар разпалено започна да преувеличава:
— Но, госпожо, вече никой не живее от земята… Старото земевладелско благосъстояние е отживяла форма на богатство, загубила вече всяко значение. Тя дори бе застой, замразяване на парите, чиято стойност днес ние удесеторяваме, като ги хвърляме в движение било във формата на книжни банкноти, било в ценни книжа от всички видове — търговски и финансови. Само по този начин светът ще бъде обновен, защото без такива пари, без потока от пари, който тече и прониква навред, нищо не е възможно — нито приложението на науката, нито крайният световен мир… О, богатството на земевладелеца отиде по дяволите заедно със старите таратайки. Със земя за един милион умираш, а живееш с четири пъти по-малък капитал, вложен в добри предприятия, които дават петнадесет-двадесет и дори тридесет на сто.
Леко, с безкрайна тъга графинята поклати глава.
— Съвсем не ви разбирам и както ви казах, аз съм си останала от онова време, когато от такива работи се плашехме като лоши и забранени неща… Само че аз не съм сама, трябва най-вече да мисля за дъщеря си. От няколко години успях да сложа настрана, о, една малка сума!…
Тя отново се изчерви.
— Двадесет хиляди франка, който дремят у дома, в едно чекмедже. Може би по-късно съвестта ще ме гризе, че съм ги държала така неизползувани; и понеже вашето дело е добро, както ми довери моята приятелка, понеже вие ще работите за осъществяването на нашите най-пламенни желания, аз рискувам… С една дума, ще ви бъда благодарна, ако можете да ми запазите от акциите на вашата банка за около десет- дванадесет хиляди франка. Исках дъщеря ми да ме придружи, защото не крия от вас, че тези пари са нейни.
Досега Алис не бе отворила уста, седеше с безразличен вид, въпреки интелигентния си поглед. С жест тя нежно възрази:
— О, мамо, мои пари! Нима имам нещо мое, което да не е ваше?
— Ами за сватбата ти, детето ми?
— Но вие много добре знаете, че не искам да се омъжвам!
Тя изрече тия думи много бързо и в слабия й глас прозвуча мъката, която й причиняваше нейната самота. Майка й я накара да млъкне с тъжен поглед; и за миг те се спогледаха, не можейки да скрият една от друга това, което всеки ден ги измъчваше еднакво, това, което бяха принудени да пазят в тайна.
Сакар много се развълнува.
— Госпожо, и да няма акции, аз все пак ще намеря за вас. Да, ако трябва, ще взема от моите… Вашата постъпка ме възхити безкрайно, вие ми оказвате голяма чест с вашето доверие.
И в този миг той наистина вярваше, че ще направи да забогатеят тия нещастнички — сдружаваше се с тях, за да им даде една част от златния дъжд, който щеше да завали над него и около него.
Двете дами бяха станали и си отиваха. Елва на вратата графинята си позволи да направи пряк намек за великото дело, за което не се говореше.
— Получих от моя син Фердинанд, който е в Рим, едно отчайващо писмо за тревогата, причинена там от известието за изтеглянето на нашите войски.
— Търпение — заяви Сакар убедително, — ние сме тук, за да спасим всичко.
С дълбоки поклони той ги изпрати чак до площадката на стълбището, като ги изведе през чакалнята, предполагайки, че е празна. Но като се връщаше, забеляза, че на една пейка седи човек на около петдесет
