вестник, на който аз да бъда директор? Всяка сутрин ще ви се посвещава по една страница, хвалебствени статии, обикновени бележки, с които да се предизвика интерес към вас, намеци в статии на теми, напълно чужди на финансовите въпроси, изобщо една редовна кампания по повод и без повод, която ще ви възхвалява непрекъснато върху хекатомба на вашите съперници… Харесва ли ви това?
— Ама, разбира се! Само да не искаш баща си и майка си.
— Не, цената ще бъде умерена.
И накрай той назова името на вестника — „Есперанс“, основан преди две години от малка група войнствени католици, обявили жестока война на империята. Всъщност вестникът нямал абсолютно никакъв успех и всеки ден се носел слух, че ще спре да излиза.
Сакар извика с изненада:
— О, тиражът му не достига и две хиляди!
— Наша работа ще бъде да достигнем по-голям тираж.
— А освен това невъзможно е и по друга причина: този вестник хвърля кал върху брат ми, не мога да се скарам с брат си още в началото.
Жантру вдигна леко рамене.
— Не трябва да се караме с никого… И вие като мене знаете, че когато една кредитна банка има вестник, няма значение дали той подкрепя или атакува правителството: ако е официозен, банката е сигурна, че ще участвува във всички синдикати, които образува министърът на финансите, за да осигури успеха на държавните и общинските заеми; ако е опозиционен, същият министър се отнася внимателно към банката, която представлява, има желание да го обезоръжи и да го спечели, което често води до още по-голяма благосклонност… Така че не се безпокойте за цвета на „Есперанс“. Сила е да имаш вестник.
Сакар мълча за миг и разработи цял план с будния си ум, който изведнъж възприемаше чуждата идея, проучваше я, приспособяваше я към нуждите си така, че я правеше напълно своя: той ще купи „Есперанс“, ще притъпи острия му полемичен характер, ще сложи вестника в краката на брат си, който по принуда ще му бъде благодарен за това, обаче ще запази католическия му дух, ще го съхранява като една заплаха, като оръдие, винаги готово да поднови своята страшна кампания в защита на интересите на религията. Така че, ако не бъдат любезни към него, той ще разтърси Рим, ще направи големия удар с Ерусалим. Накрай ще им изиграе хубав номер.
— Ще бъдем ли свободни? — попита той изведнъж.
— Напълно свободни. Измъчиха се доста, вестникът сега е в ръцете на един материално затруднен човек, който ще ни го отстъпи за десетина хиляди франка. Ще можем да правим каквото си искаме.
Сакар размисли още една минута.
— Добре, приемам. Определете среща, доведете ми тук вашия човек… Вие ще бъдете директор и аз ще гледам да съсредоточа в ръцете ви цялата наша пропаганда, която искам да бъде изключителна, огромна, о, по-късно, когато ще имаме с какво да подхранваме сериозно машината.
Сакар бе станал. Жантру също стана, доволен, че е намерил хляб, като скриваше радостта си с подигравателен смях на пропаднал човек, изморен от парижката кал.
„Най-сетне ще се върна в моята среда, в любимата ми литература!“
— Не поемайте задължение към никого — подзе Сакар, като го изпращаше. — Докато аз обмислям, имайте предвид моето протеже Пол Жордан, млад човек със забележителен талант според мене, от когото ще направите прекрасен литературен редактор. Ще му пиша да дойде при вас.
Жантру вече излизаше през вътрешната врата, когато се удиви от благоприятното разположение на тия два изхода.
— Виж ти, много е удобно! — каза той свойски. — Можеш да заблуждаваш хората… Например когато те посещават хубави дамички, като тая, която преди малко поздравих в чакалнята, баронеса Сандорф…
Сакар не знаеше, че тя е дошла тук; с повдигане на рамене той поиска да каже, че му е безразлично, но другият се изкиска, не искаше да повярва на това равнодушие. Двамата си стиснаха силно ръцете.
Останал сам, Сакар инстинктивно се приближи до огледалото, оправи косата си, в която още не се забелязваше нито един бял косъм. Всъщност той не бе излъгал, жените съвсем не го интересуваха, откакто всецяло се бе отдал на работата си; той неволно изпадна в оная вродена галантност у французина, който, когато е насаме с някоя жена, се страхува, че ще го вземат за глупак, ако не я покори. Щом покани баронесата да влезе, той се показа много услужлив.
— Моля ви, госпожо, благоволете да седнете…
Никога не бе я виждал толкова необикновено съблазнителна с нейните червени устни и пламенни очи с тъмни клепачи под гъсти вежди. Какво можеше да иска от него? Той бе изненадан, почти разочарован, когато тя му обясни причината на посещението си.
— Боже мой, господине, прощавайте, че ви безпокоя по въпрос, който не ви интересува; но като хора от едно общество трябва да си правим такива малки услуги… Вие напоследък сте имали един готвач, когото моят мъж пека да наеме. Значи, дойдох просто за сведения.
Той й даде възможност да го разпитва, отговаряше извънредно любезно, без да я изпуска от погледа си, защото бе убеден, че това е само предлог: тя съвсем не се интересуваше от готвача, положително бе дошла за нещо друго. И наистина тя извъртя темата, спомена името на общия им познат маркиз Дьо Боен, който й бил говорил за Световната банка. Сега било толкова трудно човек да вложи парите си, да намери солидни ценни книжа! Накрай той разбра, че тя на драго сърце ще вземе акции с премията от десет на сто, определена за членовете на синдиката; и още по-ясно разбра, че ако й открие сметка, тя няма да плаща.
— Аз си имам лични средства, моят съпруг никога не ми се бърка. Това ми създава големи главоболия, но и малко ме забавлява, признавам… Всички се учудват, дори се възмущават, когато виждат една жена, особено ако е млада, да се занимава с парични сделки… Нали така? Има дни, в които съм затруднена до смърт, защото нямам приятели, които да ме съветват. Преди две седмици, поради това, че не бях осведомена, аз пак загубих значителна сума… О, сега, когато ще •бъдете в толкова благоприятно положение, вие ще знаете и ако бихте били така мил, ако бихте искали…
През светската жена прозираше играчът, алчният, неуморимият играч — тази дъщеря на Ладрикурови, един от прадедите на които бе завоювал Антиохия, тази съпруга на дипломат, на която ниско се кланяше цялата колония от чужденци в Париж, чиято страст я тласкаше да обикаля като съмнителна просителка всички финансови дейци. Устните й кървяха, очите й пламтяха още повече, желанието й напираше, възбуждаше пламенната жена, каквато тя навярно беше. И той има наивността да повярва, че бе дошла да му се предложи само за да участвува в неговата голяма афера и за да може при нужда да получава полезни сведения за Борсата.
— Госпожо — извика той, — не желая нищо повече, освен да сложа в краката ви моя опит.
Приближил до нея стола си, той хвана ръката й. Тя като че ли изведнъж изтрезня. О, не! Тя още не била стигнала дотам, щяло да дойде време да му плати с една нощ съобщението на някоя телеграма. На нея и без това й била много отвратителна връзката с генералния прокурор Делкамбр, този толкова сух и толкова бледожълт човек, когото се принудила да търпи заради прекаленото скъперничество на съпруга си. И нейното сексуално безразличие, потайното отвращение към мъжа, се изрази в смъртно отегчение върху привидно темпераментното й лице, което се разпалваше само от надеждата при игра. Тя стана, тласната от възмущението на своята класа и на възпитанието си, които и този път се намесиха в деловата й работа.
— Така, значи, господине, вие казвате, че сте доволен от този готвач?
Учуден, Сакар също стана. На какво впрочем се е надявала тя? Че ще я включи в списъка и ще я осведомява даром? Несъмнено човек трябва да се пази от жените, те са много недобросъвестни в сделките. И макар че я бе пожелал, той не прояви настойчивост, поклони се с усмивка, която означаваше: „Както ви е удобно, скъпа госпожо, когато ви бъде приятно“, а в същото време каза гласно:
— Много бях доволен, повтарям ви. Само поради вътрешно преустройство реших да се разделя с този готвач.
Баронеса Сандорф се подвоуми за миг не защото се разкая, че се бе възпротивила, но навярно защото чувствуваше колко бе наивно да дойде при един Сакар, преди да се примири с последиците. Гневеше се срещу себе си, защото претендираше, че е сериозна жена. И накрай леко кимна с глава в отговор на учтивия поздрав, с който той я отпращаше; придружаваше я до малката врата, която внезапно се отвори от някой вътрешен човек. Беше Максим, който тази сутрин бе дошъл да закуси с баща си и свойски се
