развеселени като избягали колежани.
Общото учредително събрание се състоя едва през следващата седмица на улица „Бланш“ в един малък танцувален салон, чийто собственик бе фалирал и в който сега един фабрикант се мъчеше да устройва изложби на картини. Учредителите бяха вече пласирали ония записани от тях акции, които не искаха да задържат; така че се явиха сто двадесет и двама акционери, представляващи близо четиридесет хиляди акции, което даваше общо две хиляди гласа — двадесет акции бяха необходими, за да се добие право на участие в събранието и право на гласуване. Но тъй като всеки един от акционерите не можеше да има повече от десет гласа независимо от броя на акциите си, точното число на гласовете възлизаше на шестстотин четиридесет и три.
Сакар непременно държеше Амлен да бъде председател. Самият той доброволно потъна в тълпата. Беше записал за инженера и за себе си по петстотин акции, които щяха да платят фиктивно, само на книга. Всички учредители присъствуваха: Дегремон, Юре, Седий, Колб, маркиз Дьо Боен, всеки със своята група акционери, която бе под негова команда. Тук беше и Сабатани, един от най-големите акционери, както и Жантру, сред група висши чиновници от банката, която вече работеше от два дни. И всички решения, които трябваше да бъдат взети, бяха така добре предварително подготвени и формулирани, че никога дотогава нито едно учредително събрание не е минавало толкова добре и спокойно, така гладко и в пълно разбирателство. С абсолютно мнозинство на гласовете бе призната за достоверна декларацията за пълното покритие на подписката за капитала, както и че е внесено по 125 франка за акция. После тържествено бе обявено учредяването на дружеството. След това се премина към състава на управителния съвет — той трябваше да се състои от двадесет членове, които освен възнаграждението за участие в заседанията, възлизащо общо на 50 хиляди франка годишно, щяха да получават, съгласно един член от устава, 10 на сто от печалбите. Това не беше за изпускане и всеки учредител искаше да участвува в съвета; Дегремон, Юре, Седий, Колб, маркиз Дьо Боен, както и Амлен, когото искаха да направят председател, естествено влязоха първи в листата, следвани от четиринадесет други не така известни имена, подбрани измежду най- послушните и най-представителните акционери. Най-сетне Сакар, който досега беше в сянка, се появи в момента, когато трябваше да се избере директор. Амлен го предложи. Името му се посрещна с одобрителен шепот и той също бе избран единодушно. Оставаше само да се изберат двамата комисари контрольори, чиято длъжност бе да правят отчет пред общото събрание за годишния баланс и да контролират по този начин сметките, представени от управлението — една колкото деликатна, толкова и излишна длъжност, за която Сакар бе посочил някой си господин Русо и някой си господин Лавиниер; господин Русо бе напълно зависим, верен на господин Лавиниер, който беше едър, рус, много възпитан човек, съгласяващ се с всичко, обзет от силното желание да влезе в управителния съвет по-късно, когато бъдат доволни от неговите услуги. След избора на Русо и Лавиниер следваше да се закрие събранието, но председателят сметна за необходимо да съобщи за премията от 10 на сто, дадена на учредителите, или общо 400 хиляди франка, които събранието по негово предложение прие да се минат като разход за първото мероприятие. Това било дребна сума, за която не си струвало да се говори, и след като тълпата от дребни акционери си отиде, трополейки като стадо, тежките учредители си тръгнаха последни и усмихнати се спряха на тротоара, за да си стиснат отново ръцете.
Още на другия ден съветът се събра в дома Д’Орвиедо, в бившия салон на Сакар, превърнат в заседателна зала. В средата бе поставена голяма маса с покривка от зелено кадифе, обкръжена от двадесет фотьойла, покрити със същия плат; нямаше други мебели освен два библиотечни шкафа, чиито прозорци отвътре имаха малки копринени перденца, също така зелени. Тъмночервените тапети помрачаваха залата, чиито три прозореца гледаха към градината на дома Бовилие. Оттам нахлуваше дрезгава светлина като тая в спокойната атмосфера на стар манастир, задрямал под зелената сянка на своите дървета. Всичко беше строго и благородно, благоприлично като в древността.
Управителният съвет се събираше, за да избере бюро; когато удари четири часът, всички бяха налице. Маркиз Дьо Боен със своя висок ръст и малката си мъртвешки бледа и аристократическа глава беше наистина представител на стара Франция, докато любезният Дегремон представляваше процъфтяващите съвременни богаташи. Седий, не толкова неспокоен както обикновено, разговаряше с Колб за някакво непредвидено раздвижване, станало на пазара във Виена; около тях другите двама администратори и останалите, дошли тук само за да създадат мнозинство и за да си осигурят своя дял от плячката, слушаха, мъчеха се да узнаят някакво сведение или пък разговаряха за своите лични грижи. Както винаги Юре пристигна със закъснение, задъхан, измъкнал се в последната минута от една комисия в Камарата. Той се извини и седна в един от фотьойлите около масата.
Най-възрастният, маркиз Дьо Боен, бе седнал на председателския фотьойл, един по-висок и с повече позлата от другите. Сакар, като директор, се настани срещу него. Веднага, щом като маркизът обяви, че ще пристъпят към избор на председател, Амлен стана, за да си направи отвод: той бе узнал, че повечето от тия господа смятат да изберат него за председател; обаче отбеляза, че още утре трябва да замине за Ориента, че освен това нямал абсолютно никакъв опит от счетоводство, от банкови дела и от борсови операции, и изобщо този пост имал такава отговорност, каквато не можел да поеме. Сакар го слушаше много изненадан, защото дори снощи се бяха разбрали по този въпрос; той долови влиянието на госпожа Каролин — знаеше, че сутринта братът и сестрата дълго бяха разговаряли. Понеже не искаше друг председател освен Амлен, страхувайки се от някой независим човек, който може би ще му пречи, той си позволи да възрази, като обясни, че длъжността председател е повече почетна, че било достатъчно само да присъствува на общите събрания, за де подкрепя предложенията на съвета и да произнася подходящи речи. Впрочем щели да изберат и подпредседател, който да подписва. А пък останалата работа, чисто техническата — счетоводните и борсовите операции, хилядите вътрешни подробности на една голяма кредитна банка, — нали ще върши той, Сакар, директорът, избран именно за това? Според устава той трябвало да ръководи работите на отделите, да наблюдава приходите и разходите, да направлява текущите дела, да подготвя заседанията на управителния съвет, с една дума да бъде изпълнителната власт на дружеството. Тия доводи изглеждаха убедителни, но Амлен продължи още дълго време да упорствува и трябваше Дегремон и Юре да подкрепят най-решително неговата кандидатура. Маркиз Дьо Боен величествено се въздържаше. Най-сетне инженерът склони, бе избран за председател, а за подпредседател — един неизвестен агроном, бивш държавен съветник, виконт Дьо Робен Шаго, спокоен и скъперник, прекрасна машинка за подписване. За секретар бе избран не човек от съвета, а от персонала на банката, шефът на отдела за емисиите. И тъй като в голямата тържествена зала нахлуваше нощ, зеленикав здрач от безкрайна тъга, счетоха, че са свършили хубава и достатъчна работа, и се разотидоха, след като решиха да има по две заседания месечно — малкият съвет на петнадесети, а големият съвет на тридесети.
Сакар и Амлен се качиха заедно в залата с чертежите, където ги чакаше госпожа Каролин. По смутения вид на брат си тя веднага разбра, че е отстъпил още веднъж от слабост; и за миг много се разсърди.
— Но вижте какво, бъдете благоразумна! — извика Сакар. — Помислете си само, че председателят получава тридесет хиляди франка, сума, която ще бъде удвоена, когато нашите работи се разширят. Вие не сте толкова богати, за да отхвърляте този доход… И от какво се страхувате, кажете?
— Ами от всичко се страхувам — отвърна госпожа Каролин. — Моят брат няма да бъде тук, самата аз нищо не разбирам от пари… Ето на, тия 500 акции, които сте записали за него, без да ги заплати веднага! Нали е нередно, няма ли да бъде негова вината, ако работата се завърти лошо?
Той започна да се смее.
— Смешна история! Петстотин акции, първата вноска от шестдесет и две хиляди и петстотин франка! Ако от първата печалба след по-малко от шест месеца той няма да може да внесе тези пари, по-добре ще бъде да отидем да се хвърлим веднага в Сена, вместо да си създаваме грижи с това предприятие… Не, вие можете да бъдете спокойна, спекулацията изяжда само несръчните.
Лицето й продължаваше да бъде строго в сгъстяващия се здрач на стаята. Но внесоха две лампи и по стените изпъкнаха големите чертежи и ярките акварели, които често я караха да мечтае за тамошните страни. Равнината все още беше гола, планините закриваха хоризонта, тя си представяше мизерията на този заспал върху своите съкровища стар свят, който науката щеше да измъкне от калта и невежеството. Колко величави, хубави и добри дела предстояха да се извършат! Постепенно пред нея изникваха нови поколения, едно цяло човечество, много силно и много щастливо израстващо от древната земя, разорана отново от прогреса.
— Спекулацията, спекулацията! — повтори тя машинално, измъчвана от съмнения. — Ах, душата ми не е
