докато чакаше за банята.
Обикновено тя се държеше въздържано към госпожа Каролин, поздравяваше я само с кимване на глава, винаги без да я заговори, може би от страх да не завърже с нея съседски отношения. Но това момче, което тя водеше, тази добросърдечност, с която се отнасяше към него, навярно я разчувствуваха и я накараха да излезе от своята сдържаност. Двете жени заговориха полугласно.
— Само ако знаехте, госпожо, от какъв ад току-що го измъкнах. Моля ви да бъдете внимателна към него, както помолих всички тукашни госпожи и господа.
— Има ли родители? Вие познавате ли ги?
— Не, майка му е починала… Няма никой друг освен мене.
— Бедното момче!… О, какво нещастие!
През това време Виктор не откъсваше очи от филийките. В погледите му пламтеше някакво свирепо желание; освен в сладкото, което размазваха с нож, той се взираше в слабичките бели ръце на Алис, в нейния много тънък врат, в цялата й фигура на окаяна девица, която гаснеше в напразно очакване да бъде омъжена. Ако бяха само двамата, щеше с един удар да я прасне с глава в корема и да я търколи до стената, за да й вземе филийките. Младото момиче бе забелязало лакомите му очи и след като с поглед се посъветва с монахинята, се обърна към него:
— Гладен ли сте, малки приятелю?
— Да.
— Нали няма да се откажете от сладкото?
— Не.
— Значи, добре ще ви дойде, ако ви направя две филийки, които да изядете след банята?
— Да.
— Много сладко върху малко хляб, нали?
— Да.
Тя се смееше, шегуваше се, но той си оставаше сериозен и зяпнал с хищни очи, които поглъщаха и нея, и всичките й хубави неща.
В този момент се чуха радостни викове, силен шум се вдигна в двора на момчетата, излезли в следобедна почивка в четири часа. Работилниците се изпразваха, пансионерите имаха половин час, за да закусят и раздвижат краката си.
— Виждате ли — подзе госпожа Каролин, като го заведе пред един прозорец, — който работи, има право да играе… Вие обичате ли да работите?
— Не.
— А обичате ли да играете?
— Да.
— Е, ако искате да играете, ще трябва да работите… Всичко ще се уреди, ще бъдете благоразумен, аз съм уверена.
Той не отговори, лицето му поруменя от удоволствие, като гледаше как пуснатите на свобода другарчета скачат и викат; очите му отново се вгледаха във филийките, които младото момиче бе приготвило за него и сега ги слагаше в чинии. Да, свобода и развлечения по всяко време — той не искаше нищо друго. Отведоха го в банята, приготвена за него.
— Ето един малък господин, на когото тук съвсем няма да му бъде удобно, струва ми се — каза тихо монахинята. — Не вярвам на такива, които не те гледат в очите.
— Все пак не е грозно това момче — прошепна Алис — и по начина, по който те гледа, може да му дадете осемнадесет години.
— Вярно е — заключи госпожа Каролин, като изтръпна леко, — много е развито за годините си.
И преди да си отидат, дамите поискаха да си направят удоволствието да видят как малките оздравяващи момичета ядат филийките. Особено едното беше много интересно — русо, десетгодишно момиченце с вече разбиращи очи като възрастна жена, с болнаво, преждевременно развито телце, каквито имат момичетата в парижките предградия. Всъщност и нейната история беше като на другите: баща пияница, който водел в къщи срещнати по тротоара жени и после изчезнал с една от тях; майка, която заживяла с друг мъж, после с втори, накрай пропаднала и се пропила; и в тази среда малката била пердашена от всички тия мъже, когато не успявали в опитите си да я изнасилят. Една сутрин майка й трябвало да я изскубне от ръцете на един зидар, когото била довела вечерта. И въпреки това на тази майка, достойна за презрение, позволяваха да идва да вижда дъщеря си, защото именно тя беше молила да не й я отнемат, тъй като в своето падение беше запазила пламенна майчина любов към детето си. Точно сега тук беше тя — една мършава, пожълтяла и разсипана жена, със зачервени от плач очи, седнала до бялото легло, на което нейното момиченце, много чисто, облегнало се на възглавници, ядеше прилично филийките си.
Тя позна госпожа Каролин, виждала я бе при Сакар, при когото бе ходила да иска помощ.
— Ах, госпожо, още веднъж е спасена моята бедна Мадлен! В нейната кръв е цялото наше нещастие и затова лекарят добре ми каза, че няма да живее, ако остане в къщи и бъде постоянно измъчвана… Докато тук тя има месо, има вино, а освен това може да диша, свободна е… Моля ви, госпожо, кажете на добрия господин, че го благославям всеки час.
Едно ридание я задуши, сърцето й се разтапяше от благодарност. Тя говореше за Сакар, защото познаваше само него, както повечето от родителите, които имаха деца в дома за трудово възпитание. Принцеса Д’Орвиедо не се появяваше тук, докато той не жалеше време, приемаше питомците в дома, събираше всички нещастни деца от блатото, за да види колкото се може по-скоро в действие тази машина на благотворителността, която отчасти беше и негово дело; освен това той и сега продължаваше да се увлича по него, раздаваше от джоба си монети от по сто су на нещастните семейства, чиито деца спасяваше. И затова си оставаше единственият и истински бог за всички тия клетници.
— Нали така, госпожо? Кажете му, че някъде има една бедна жена, която се моли за него… Да, не защото съм религиозна, съвсем не искам да лъжа, никога не съм била лицемерна. Не, между църквите и мене всичко е свършено, защото ние вече никак не мислим за тях, полза няма, губиш си само времето, като ходиш там. Но това не пречи над нас все пак да има нещо и човек се утешава, когато призовава небето да благослови този, който му е сторил добро.
Сълзите й бликнаха, потекоха по увехналите й бузи.
— Чуй ме, Мадлен, чуй…
Момиченцето, доста бледо в своята бяла като сняг риза, което лижеше лакомо с върха на езика си сладкото върху филийката, вдигна глава с очи, изпълнени с щастие, и стана сериозно, без да престане да яде.
— Всяка вечер в леглото си, преди да заспиш, ще скръстиш така ръце и ще кажеш: „Господи мой, направи така, че господин Сакар да бъде възнаграден за добрината си, дари го с дълъг и щастлив живот…“ Чуваш ли, обещаваш ли ми?
— Да, мамо.
През следващите седмици госпожа Каролин живя в голямо душевно смущение. Нейните представи за Сакар не бяха вече ясни. Историята с раждането и изоставянето на Виктор, тази бедна Розали, обладана толкова грубо върху едно стъпало на стълбището, че останала недъгава, а и тези подписани и неплатени полици, и нещастното дете без баща, израснало в калта — цялото това плачевно минало я отвращаваше. Тя избягваше да си представя картините от това минало, както и не бе искала да предизвика откровеността на Максим — навярно се страхуваше да узнае за стари грехове, които много биха я огорчили. А от друга страна, виждаше плачещата жена, скръстила ръцете на момиченцето си, за да се моли за този човек; Сакар беше обожаван като бог заради добрината му, а и той действително бе добър и наистина бе спасил много души със своята енергична дейност, равняваща се на добродетел, когато работата беше хубава. Така тя стигна дотам, че не искаше да го съди, и за да успокои съвестта си на учена жена, която много бе чела и много бе разсъждавала, си казваше, че и той, както всички мъже, си има лоши и хубави страни.
Обаче в нея се породи смътен срам при мисълта, че му бе принадлежала. Това винаги я ужасяваше, успокояваше се само като се кълнеше, че тази връзка е свършена и това мигновено увлечение няма да се повтори. Така изминаха три месеца, през които два пъти седмично тя ходеше да вижда Виктор; и една вечер попадна пак в прегръдките на Сакар, стана напълно негова и прие тези отношения да бъдат постоянни. Какво всъщност ставаше с нея? Беше ли като другите любопитна? Или неговите минали любовни
