задръстват и отравят Борсата, оставяйки зад себе си само развалини и кръв. Вече като гъби никнеха съмнителни предприятия, големите компании се хвърляха във финансови авантюри, избухваше неудържима страст към играта сред този креслив разцвет на Империята, цял един взрив от удоволствия и разкош, който обещаваше да бъде предстоящото Изложение — краят на нейното великолепие, един лъжлив фееричен апотеоз. И в безумното увлечение, обхванало тълпата, сред блъсканицата, създадена по улиците от други съмнителни предприятия, Световната банка най-сетне тръгна напред като мощна машина, която е предопределена да подлуди всички, да унищожи всичко и която свирепи ръце нагряваха без мярка, до експлодиране.
След като брат й отново отпътува за Ориента, госпожа Каролин остана сама със Сакар и техният интимен, почти съпружески живот продължи. Тя пак упорито се грижеше за къщата, правеше икономии като вярна домоуправителка, въпреки че материалното състояние и на двамата се бе променяло. И все така спокойна, усмихната и винаги в добро настроение, съвестта й биваше смущавана само от въпроса за Виктор, като се двоумеше дали още дълго време трябва да крие от бащата съществуването на неговия син. Бяха много недоволни от него в дома за трудово възпитание, който той преобръщал с главата надолу. Шестте пробни месеца бяха изтекли, нима щеше да покаже малкото чудовище, преди то да бъде очистено от своите пороци? Понякога истински страдаше при тази мисъл.
Една вечер едва не заговори Сакар, който изпадаше в отчаяние от скромните помещения на Световната банка и бе убедил съвета да наемат партера на съседната къща, за да разширят отделите, докато се осмели да продължи построяването на луксозния дворец на своите мечти. Така че сега отново пробиваше вътрешни врати, разбиваше стени, за да отваря още гишета. И понеже се връщаше от булевард „Бино“, отчаяна от една ужасна постъпка на Виктор, който почти бе изял ухото на другарчето си, тя помоли Сакар да се качат горе при нея.
— Приятелю, искам да ви кажа нещо.
Но горе, когато го видя с изцапано рамо от гипс и с лице, озарено от новата си идея да разширява, като остъкли също и двора на съседната къща, тя нема̀ куража да го съкруши с отвратителната тайна. Не, ще чака още, необходимо е ужасният негодник да се поправи. Тя не можеше да причинява мъка на другите.
— Е да, приятелю, исках да ти говоря за този двор. Беше ми хрумнала точно такава мисъл като вашата.
VI
Редакцията на „Есперанс“, западащия католишки вестник, който по предложение на Жантру Сакар бе купил, за да пропагандира Световната банка, се намираше на улица „Сент Жозеф“ на първия етаж на една голяма, стара, почерняла и влажна сграда, издигаща се в дъното на двора. От преддверието започваше коридор, в който непрекъснато гореше светилен газ; вляво бе кабинетът на Жантру, директора, до него друга стая, която Сакар бе запазил за себе си, а вдясно една до друга бяха общата редакционна зала, кабинетът на секретаря и стаите на различните служби. От другата страна на стълбищната площадка се помещаваха администрацията и касата, които един вътрешен коридор, заобикалящ стълбището, съединяваше с редакцията.
Този ден Жордан завършваше някаква хроника в общата зала, където отрано се бе настанил, за да не го безпокоят; когато удари четири часът, той излезе, за да намери разсилния Дьожоа, който под силния пламък на светилния газ, въпреки че навън блестеше юнски ден, жадно четеше борсов бюлетин, който им донасяха и с който той пръв се запознаваше.
— Кажете, Дьожоа, господин Жантру ли дойде?
— Да, господин Жордан.
Младият човек се подвоуми, кратко замайване го спря за няколко секунди. В трудното начало на неговия щастлив семеен живот изскочиха стари дългове; и въпреки че имаше късмет да намери този вестник, в който печаташе статии, той преживяваше остра парична криза, защото му бе наложен запор върху заплатата, а освен това тези дни трябваше да изплати една нова полица, за да не му продадат скромната мебелировка. Вече напразно два пъти бе молил за аванс, но директорът му отказваше, макар че му показваше изпълнителния лист, който държеше в ръцете си.
Все пак се реши и се приближи до вратата, но разсилният го спря:
— Господин Жантру не е сам.
— О!… С кого?
— Дойдоха с господин Сакар и господин Сакар ми нареди никой да не влиза при тях освен господин Юре, когото очаква.
Жордан въздъхна облекчено, че трябваше да почака, толкова много му бяха мъчителни тия искания на пари.
— Добре, ще завърша статията си. Уведомете ме, когато директорът бъде свободен.
И той тръгна, но Дьожоа го задържа, за да му каже със силно ликуващ глас:
— Знаете ли, че Световната банка достигна 750?
Жордан с жест отвърна, че това съвсем не го интересува, и влезе в редакционната зала.
Почти всеки ден Сакар идваше в редакцията след Борсата и дори често определяше срещи в стаята, която бе запазил за себе си, за да уговаря там особени и загадъчни сделки. Жантру, който официално бе само директор на „Есперанс“ и пишеше във вестника литературно издържани и цветисти политически статии, които дори самите негови противници признаваха за произведения на „най-чист тънък вкус“, беше едновременно и негов секретен агент, всеотдаен изпълнител на деликатни задачи. Между другото именно той организираше широката разгласа на дейността на Световната банка. Сред многото гъмжащи малки финансови издания той бе избрал и купил десетина. Най-добрите от тях принадлежаха на съмнителни банкови къщи, чиято много проста тактика се състоеше да издават тия вестничета и да ги разпространяват срещу годишен абонамент от два-три франка, сума, която не покриваше дори пощенските разноски; обаче издателите имаха интерес от парите и акциите на клиентите си, които вестникът им привличаше. Наред с отпечатването на борсовите курсове, изтеглените номера на ценни книжа и всевъзможните технически сведения, ползуващи малките рентиери, постепенно се вмъкваха реклами под формата на препоръки и съвети, отначало въздържани, разумни, а скоро след това невъздържани, привидно спокойни, но безочливи, причиняващи разорение на наивните абонати. Сред тези двеста или триста издания, които по този начин опустошаваха Париж и Франция, неговият нюх беше избрал тия, които още не бяха много лъгали и не се бяха много изложили. Обаче големият удар, който искаше да направи, бе да купи „Финансов бюлетин“, който имаше вече дванадесет години напълно честно съществуване; но една такава честност беше много скъпа; и той чакаше Световната банка да стане по-богата и да се издигне на това положение, когато фанфарите с последни оглушителни сигнали оповестят триумфа й. Дейността му не се ограничаваше само с образуването на послушен отряд от тези специални вестничета, които във всеки свой брой да възхваляват забележителната дейност на Сакар; той се договаряше също и с големите политически и литературни вестници, непрекъснато поместваше в тях благоприятни съобщения, хвалебствени статии, за които им се заплащаше на ред — тяхното сътрудничество си осигуряваше, като им подаряваше акции при новите емисии. Освен това под негово ръководство „Есперанс“ не водеше груба, силно хвалебствена кампания, а даваше обяснения, дори критикуваше, бавно завладяваше публиката, за да я ограби по привидно честен начин.
Този ден Сакар се бе уединил с Жантру, за да разговарят за вестника. Той беше открил в сутрешния брой статията на Юре, който прекалено хвалеше речта на Ругон, произнесена снощи в Камарата; беше страшно разярен и чакаше депутата, за да се обясни с него. Нима мислеха, че брат му го издържа? Нима му плащат, за да нарушава линията на вестника с безкритично одобряване и на най-незначителните постъпки на министъра? Като го чу да говори за линията на вестника, Жантру безмълвно се усмихна. Всъщност той го слушаше много спокойно, вгледал се в ноктите си, докато нямаше опасност бурята да се изсипе върху главата му. Този човек със своя цинизъм на отчаял се интелигент силно се отвращаваше от литературата — и от едната, и от другата, както наричаше страниците на вестника, в които се печатаха статиите, дори и неговите; започваше да се вълнува само когато стигаше до обявленията. Сега цял блестеше в ново облекло, пристегнат в елегантен редингот с пъстра цветна розетка на бутониерата; през лятото ходеше с тънко,
