отнемало радостта на тяхната старост. Неговото главно възражение срещу играта беше, че математически играчът винаги трябва да губи: ако печели, удържат му за посредничеството и за марки; ако губи, пак плаща същите такси; така че, ако допуснем, че печели толкова пъти, колкото губи, пак ще трябва да плати от джоба си марките и посредничеството. В Парижката борса тия такси възлизат годишно на огромната сума от осемдесет милиона. И той повтаряше тази цифра — осемдесет милиона, които събират държавата, борсовите посредници и агенти.
На скамейката в дъното на коридора Марсел разказваше на съпруга си част от тази история.
— Мили мой, трябва да кажа, че попаднах в лош момент. Мама се караше на татко заради една загуба, която претърпяла на Борсата… Да, изглежда, че той не може вече да се измъкне. Много е глупаво, защото преди не признаваше нищо друго освен работата… Така че се караха, имаше и едни вестник „Финансов бюлетин“, който мама размахваше под носа му, като му крещеше, че нищо не разбирал и че била предвидила спадането. Тогава той намери друг вестник, „Есперанс“, и поиска да й покаже статията, от която бе почерпил сведението… Представи си, у тях е пълно с вестници, те се ровят в тях от сутрин до вечер и си мисля, нека бог ми прости, че и мама започва да играе, макар че толкова много се гневи.
Жордан не можа да удържи смеха си, тя бе толкова забавна, като се мъчеше с жестове да му представи сцената.
— Накратко, аз им казах за нашето затруднение и ги помолих да ни заемат двеста франка, за да спрем преследванията. Да беше ги чул как се развикаха: двеста франка, когато били загубили две хиляди на Борсата! Не съм ли се подигравала с тях? Да ги разоря ли искам?… Никога не бях ги виждала такива. Те бяха толкова мили към мен, бяха готови всичко да похарчат, за да ми правят подаръци! Трябва наистина да са полудели, защото какъв смисъл има да си развалят така живота, когато са толкова щастливи в своята хубава къща, без да имат неприятности, като ядат спокойно спечеленото с толкова труд състояние.
— Надявам се, че не си настоявала — каза Жордан.
— Не, настоявах и тогава те се нахвърлиха върху тебе… Виж как ти казвам всичко, бях се зарекла да скрия това от тебе, но се изпуснах… Повториха ми, че добре са предвидили тия неща, че не било професия да се пише във вестниците, че ние ще свършим в болница. И когато се разгневих и се готвех да си тръгна, пристигна капитанът. Ти знаеш, че чичо Шав винаги ме е обожавал. Та пред него те се вразумиха, още повече че той тържествуваше и питаше татко дали ще продължава да се оставя да го крадат… Мама ме дръпна настрана, мушна ми петдесет франка в ръката, като ми каза, че с тези пари сме могли да получим разсрочка за няколко дни, докато се оправим.
— Петдесет франка! Каква милостиня! И ти ги прие?
Марсел нежно хвана ръцете му, усмирявайки го със своето спокойно благоразумие.
— Хайде не се сърди… Да, приех ги и после много добре разбрах, че ти никога няма да се решиш да ги отнесеш на съдия-изпълнителя, и затова веднага отидох при него, при този съдия-изпълнител, ти го знаеш, на улица „Каде“. Но, представи си, той отказа да ги вземе, като ми обясни, че има категорични нареждания от господин Буш и че само господин Буш може да спре изпълнението. Ах, този Буш! Не мразя никого, но този ме ужасява и отвращава! Въпреки това аз изтичах до дома му на улица „Фейдо“, той се задоволи с тези петдесет франка и ние петнадесет дни няма да бъдем обезпокоявани.
От силно вълнение лицето на Жордан се бе сгърчило и сълзи, които се мъчеше да задържи, изпълваха очите му.
— Това ли направи, мила женичке, това ли направи!
— Ами да, не искам повече да се безпокоя! Какво от това, че съм слушала глупости, щом като ще те оставят да работиш спокойно!
И тя започна да се смее сега, като разказваше за посещението си при Буш в мръсната стая с папките, за грубия начин, по който той я приел, за заканите му, че няма да им остави нито една дрипа, ако в момента не му бъде изплатен целият дълг. Смешното било, че тя си направила удоволствието да го накара да излезе от кожата си, като му оспорила законното право над този дълг, на тия полици за триста франка, нараснали с разноските на седемстотин и тридесет франка и петнадесет сантима, които той навярно е купил за сто су при някоя разпродажба на стари парцали. Той се задушавал от ярост; най-напред защото бил загубил много време и бил положил много труд в продължение на две години, за да намери длъжника; така че заради умението му, проявено в това търсене на човека, не следвало ли да бъде възнаграден за всичко? Така се падало на тези, които той успявал да залови? Накрая той все пак взел петдесет франка, защото от предвидливост бил винаги готов да се споразумее.
— Ах, мила женичке, колко си смела и колко те обичам! — каза Жордан и в увлечението си целуна Марсел, макар че в този момент минаваше секретарят на редакцията.
После с тих глас я попита:
— Колко ти останаха за в къщи?
— Седем франка.
— Добре! — подзе той много щастлив. — Има с какво да прекараме два дни и няма да искам аванс, който впрочем ще ми откажат. Това много ми тежи… утре ще отида да проверя във „Фигаро“ дали ще ме отпечатат една статия. Ах, ако завърша моя роман и ако той добре се продава!
Марсел също го целуна.
— Да, всичко ще тръгне много добре!… Нали ще се приберем заедно? Ще бъде много мило и ще си купим за утре една херинга от ъгъла на улица „Клищи“, където видях прекрасни. За тази вечер имаме картофи със сланина.
След като помоли един колега да прегледа неговите коректури, Жордан тръгна с жена си. Впрочем Сакар и Юре също излязоха. Когато бяха на улицата, точно пред вратата на вестника спря купе, от което видяха да слиза баронеса Сандорф, която ги поздрави с усмивка и пъргаво тръгна към редакцията. Понякога тя посещаваше Жантру. Сакар, когото силно възбуждаше със своите големи, обкръжени със синьо очи, бе готов да се върне.
Горе в кабинета на директора баронесата не пожела дори да седне. Като минавала, била дошла да го поздрави, с единствената цел да го попита дали знае нещо ново. Въпреки че той сега заемаше такъв пост, тя продължаваше да се отнася към него както по времето, когато той ходеше всяка сутрин при баща й, господин Ладрикур, и с дълбоки поклони като борсов комисионер чакаше да получи някой ордер. Баща й беше възмутително груб и тя не можеше да забрави ритника, с който той бе изхвърлил навън Жантру, когато бе изпаднал в ярост след една голяма загуба. А сега, когато той бе при извора на новините, тя отново бе станала близка с него и се мъчеше да го разпитва.
— Е, няма ли нещо ново?
— Вярвайте ми, нищо не зная.
Но тя продължаваше да го гледа с усмивка, уверена, че той не иска да каже нищо. За да го принуди към откровеност, заговори за тази глупава война, която можеше да избухне между Австрия, Италия и Прусия. Спекулата се развихряше, започваше страшно спадане на италианските фондове, както и на всички други ценни книжа. Била доста загрижена, защото не знаела докога да следи това явление, тъй като вложила значителни суми до следващата ликвидация.
— Вашият съпруг не ви ли осведомява? — попита шеговито Жантру. — Нали той заема отговорно място в посолството.
— О, моят съпруг! — прошепна тя с презрителен тон. — От моя съпруг аз нищо вече не мога да изтръгна.
Той още повече се развесели, подхвърли и други думи, дори намекна за главния прокурор Делкамбр, любовника, който, както се говореше, плащал загубите й, когато тя решавала да ги плати.
— Ами и приятелите ли не знаят нищо, нито тия от двореца, нито тия от Върховния съд?
Тя се престори, че не е разбрала, и с умоляващ тон продължи да говори, като не го изпускаше из очи:
— Хайде, бъдете любезен… вие знаете нещо.
В бясното си увлечение по всички фусти, нечисти и елегантни, които се докосваха до него, той веднъж се бе опитал да купи, както сам грубо се изразяваше, тази отчаяна борсова играчка, която се държеше с него толкова фамилиарно. Но още при първата дума, при първия жест тя се бе възмутила с такова отвращение и с такова презрение, че той се закле да не повтаря опита. С този човек, когото баща й посрещаше с ритници! О, никога! Тя не бе стигнала още дотам.
