предварително се е решила на приключението.
Но положението се усложни, така се случи, че госпожа Каролин, отишла на покупки в квартал Монмартр, дойде в редакцията. Понякога тя идваше така неочаквано, за да донесе някакъв отговор на Сакар или просто да научи новини. Впрочем тя познаваше Дьожоа, когато бе назначила, и винаги се спираше за минутка да поговори с него, поласкана от признателността, която той й засвидетелствуваше. Този ден, като не то намери в преддверието, тя се вмъкна в коридора и се сблъска с него, тъй като той се отдръпваше от вратата, пред която бе подслушвал. Сега това бе станало негова болест, той трепереше като от треска, прилепваше ухо към всички брави, за да открие тайните на Борсата. Само че това, което бе чул и разбрал този път, малко го бе смутило; и затова се усмихваше загадъчно.
— Той е тук, нали? — каза госпожа Каролин, като поиска да мине напред.
Дьожоа я спря и понеже нямаше време да измисли някаква лъжа, измърмори:
— Да, тук е, но вие не може да влезете.
— Как така да не може да вляза?
— Не може, той е с една дама.
Тя съвсем побледня, а той, който не знаеше нищо за отношенията им, намигаше и протягаше шия, като обясняваше с изразителна мимика приключението.
— Коя е тази дама? — попита тя с отсечен глас.
Нямаше никаква причина да крие името от нея, неговата благодетелка. Той се наведе до ухото й:
— Баронеса Сандорф… О, тя отдавна се върти тук.
Госпожа Каролин остана един миг неподвижна. В тъмнината на коридора не можеше да се види мъртвешки бледият цвят на лицето й. Сърцето й изпита такава остра и жестока болка, каквато не си спомняше да беше преживявала досега; именно смайването от тази страшна рана я сковаваше на място. Какво трябваше да направи сега, да разбие тази врата, да се нахвърли върху тази жена, да унизи и двамата със скандал?
И докато стоеше още така зашеметена, без да вземе някакво решение, до нея весело се приближи Марсел, дошла да вземе съпруга си. Неотдавна младата жена се беше запознала с нея.
— О, вие ли сте, скъпа госпожо… Представяте ли си, че ние отиваме на театър тази вечер! Това е цяла история, но няма да ни струва скъпо… Защото Пол е открил някакъв малък ресторант, където се гощаваме срещу тридесет и пет су на глава…
Присъединил се към тях, Жордан прекъсна жена си със смях:
— Две ястия, шишенце вино и хляб колкото си искаш.
— А след това — продължи Марсел — не наемаме кола, твърде е забавно да се прибереш пеш, когато е много късно… Тази вечер, тъй като сме богати, ще добавим бадемова паста за двадесет су… Пълен празник, голям гуляй!
Възхитена, тя си тръгна, хванала под ръка съпруга си. А госпожа Каролин, която бе излязла заедно с тях в чакалнята, намери сили да се усмихне.
— Приятно забавление — прошепна им тя с разтреперен глас.
После и тя си тръгна. Обичаше Сакар, отнасяше изненадата и болката си като някаква срамна рана, която не искаше да покаже.
VII
Два месеца по-късно, в един сив и мек ноемврийски следобед, госпожа Каролин се изкачи в стаята с чертежите веднага след ядене, за да започне работа. Нейният брат, по това време в Константинопол, където се занимаваше с голямото си дело по изграждане на железопътните линии в Ориента, я беше натоварил да прегледа всичките му предишни бележки от първото им пътешествие, а после да състави паметна записка, която да бъде нещо като историческо резюме на въпроса; така че от цели две седмици тя се мъчеше да се задълбочи всецяло в тази задача. Този ден беше толкова горещо, че тя остави огъня в печката да угасне и отвори прозореца, през който за миг, преди да седне, погледна в двора на Бовилие големите голи дървета, които изглеждаха виолетови върху фона на бледото небе.
След като писа половин час, наложи се да търси един документ, който я накара да потъне задълго в папки, натрупани на масата. Тя стана, отиде да рови в другите документи и се върна да седне с пълни ръце. И както подреждаше хвърчащи листове, попадна на религиозни картини — божия гроб в ярки цветове, молитва с моменти от Христовите страдания и мъчения, молитва, която се прави в случай, когато душата е в опасност. И тя си спомни, че брат й, като голямо набожно дете, бе купил тези картини в Ерусалим. Обзе я внезапно вълнение и сълзи измокриха бузите й. Ах, този толкова интелигентен, толкова дълго време непризнаван брат! Той е щастлив, че вярва, че не се присмива на този божи гроб, изобразен като наивна картинка върху кутия за бонбони, и черпи спокойствие и сила във вярата от тази молитва, римувана в сладникави стихове! Тя си го представяше много доверчив и може би много лесен за измамване, обаче толкова праволинеен, толкова спокоен човек, който никога не се бунтува, дори не се съпротивлява. А самата тя, която не вярваше, която изгаряше в четене и се разсипваше в размишления, с каква страст в часове на слабост си пожелаваше да е така простодушна и наивна като него, че да може да приспива кървящото си сърце, като повтаря по три пъти сутрин и вечер детската молитва, обрамчена от пироните и копието, венеца и гъбата на Христовото страдание.
Още на другия ден след жестоката случайност, която й откри връзката на Сакар с баронеса Сандорф, тя с цялата си воля си наложи да бъде непреклонна, за да устои на изкушението да ги дебне и да узнава подробности. Тя не беше съпруга на този човек, а и съвсем не желаеше да му бъде страстно привързана любовница, готова от ревност да прави скандали; но нещастието й беше, че продължаваше да не го отблъсква при тяхната непрекъсната интимност. Това се дължеше на спокойния, просто сърдечния начин, с който отначало започна тяхното приключение: едно приятелство, което неизбежно води до всеотдайност, както се случва между мъжа и жената. Тя не беше на двадесет години, беше станала много толерантна след суровия опит от брака си. Сега, на тридесет и шест години, толкова мъдра и уверена, отърсена от всякакви илюзии, не можеше ли да затваря очи, да се отнася повече като майка, отколкото като любовница към този приятел, на когото се бе отдала в късна младост, в минута на душевно униние, и който също беше прехвърлил годините за приключения? Понякога тя си повтаряше, че хората придават голямо значение на тия отношения между половете, често пъти обикновени срещи, заради които след това объркват целия си живот. Всъщност тя първа се присмиваше на безнравствената си мисъл, защото в такъв случай няма ли да станат позволени всички прегрешения и няма ли всички жени да бъдат на всички мъже? И все пак колко много жени благоразумно приемат да поделят мъжа със съперницата и в този случай щастливото простодушие подтиска стремежа на ревността към цялостно и пълно притежаване! Но всичко това бяха теоретични размисли, за да се направи животът поносим; тя напразно се мъчеше да се самопожертвува, да продължи да бъде предана домоуправителка, високо интелигентна слугиня, съгласна да отдава тялото си, както е отдала сърцето и ума си: но плътта и страстта й се бунтуваха, тя ужасно се измъчваше, че не знаеше всичко, че не можеше да скъса яростно със Сакар, след като му плисне в лицето страшната болка, която той й причиняваше. Тя все пак се обуздаваше, успяваше да мълчи, да се показва спокойна и усмихната; никога досега в трудния си живот не бе имала нужда от повече сила.
С горчивата усмивка на невярваща, нежно развълнувана, тя още за миг се вгледа в религиозните картини. Но не ги виждаше вече, представяше си какво е могъл да прави снощи Сакар, какво можеше да прави днес, несъзнателно и непрекъснато мисълта й инстинктивно се занимаваше с това разузнаване, когато не бе заета с друго. Впрочем Сакар като че ли водеше обикновения си живот — сутрин с директорските си грижи, следобед в Борсата, вечер на банкети, на премиери, на развлечения с момичета от театъра, от които тя не го ревнуваше. И все пак тя чувствуваше, че той проявява нов интерес, нещо, което му отнемаше часове, използувани преди по друг начин — навярно срещи с тази жена на някое място, което тя си забраняваше да узнае. Всичко това я правеше подозрителна и недоверчива И тя въпреки волята си отново „се превръщаше в жандарм“, както казваше брат и със смях, дори по отношение работите на Световната банка, която бе престанала да надзирава, защото толкова голямо бе станало по едно време доверието й към него. Нарушенията я тревожеха и огорчаваха. Но после се изненадваше, че това съвсем не я интересува, че няма сили нито да говори, нито да действува, толкова много само тази мъка тегнеше на сърцето й, тази измяна, с която би желала да се помири, но която я задушаваше. И засрамена, че отново се облива в сълзи,
