тя скри картините, съжалявайки дълбоко, че не може да отиде да коленичи ида се утеши в някаква черква, като в продължение на часове изплаче всичките си сълзи.
Десет минути след като госпожа Каролин, успокоила се, бе започнала да пише паметната записка, камериерът влезе да й съобщи, че Шарл, уволненият вчера кочияш, искал непременно да говори с нея. Сакар, който лично го бе назначил, беше го изгонил, защото го залови в кражба на овес. Тя се подвоуми, после се съгласи да го приеме.
Едър, хубав момък, с обръснато лице и врат, кълчейки се самоуверено и суетно като мъж, на когото жените плащат, Шарл нахално се изправи пред нея.
— Госпожо, отнася се за двете ризи, които перачката ми загуби и сега отказва да ми ги заплати. Вие навярно разбирате, госпожо, че не мога да понеса подобна загуба. И тъй като тук госпожата се разпорежда, аз искам госпожата да ми плати за ризите… Да, искам петнадесет франка.
Тя беше много строга по тези домашни въпроси. Може би щеше да даде петнадесетте франка, за да избегне разправията. Обаче дързостта на този човек, който вчера си бе вдигнал багажа, я възмути.
— Не ви дължа нищо, няма да ви дам нито едно су… Впрочем господин Сакар ме предупреди и абсолютно ми забрани да правя каквото и да било за вас.
Тогава Шарл се приближи към нея заплашително.
— О, господинът е казал така, предполагах, но е сгрешил господинът, защото добре ще му се присмеем… Аз не съм толкова глупав да не забележа, че госпожата му е любовница…
Почервеняла, госпожа Каролин стана, искайки да го изпъди. Но той не й даде възможност, защото продължи да говори по-високо:
— И може би госпожата ще бъде доволна да узнае къде ходи господинът от четири до шест, два-три пъти седмично, когато е уверен, че ще намери една личност сама…
Изведнъж тя бе станала много бледа, цялата и кръв се бе отдръпнала в сърцето. С рязък жест тя се опита да го накара да не издава тази тайна, която избягваше да научи от два месеца.
— Забранявам ви да говорите…
Обаче той крещеше по-силно от нея:
— Тази личност е госпожа баронеса Сандорф… Господин Делкамбр я издържа и е наел, за да я има, когато си иска, един малък приземен етаж на улица „Комартен“, почти на ъгъла на улица „Сен Никола“, в къщата, където има овощарски магазин… Там, значи, ходи господинът да заема топлото още място…
Тя бе протегнала ръка към звънеца, за да нареди да изхвърлят навън този човек; но той навярно щеше да продължи пред слугите.
— О, аз зная защо казвам топлото!… Имам приятелка там, Кларис, камериерката, която ги е гледала, когато са заедно, и която е видяла как господарката й, една истински ледена жена, му прави какви ли не мръсотии…
— Млъкнете, нещастнико!… Вземете! Ето ви ватите петнадесет франка.
И с жест на неизразимо отвращение тя му даде парите, разбрала, че това е единственият начин да го отпрати. И наистина изведнъж той стана любезен.
— Аз желая само доброто на госпожата… В къщата, където има овощарски магазин. Входната площадка е в дъното на двора… Днес, четвъртък, в четири часа, ако госпожата иска да ги изненада…
Тя го блъскаше към вратата, без да разтваря посинелите си устни.
— Още повече че днес госпожата може би ще присъствува на нещо много смешно… Кларис повече няма да остане в подобно свърталище! А когато си имал такива добри господари, трябва да им оставиш някакъв малък спомен, нали така?… Сбогом, госпожо.
Най-сетне той си отиде. Госпожа Каролин остана неподвижна няколко секунди, като размишляваше и разбираше, че подобна сцена застрашава и Сакар. После, съвсем изнемощяла, с продължителен стон тя се отпусна върху работната си маса и от очите й бликнаха сълзите, които толкова дълго време задържаше.
Тази Кларис, мършаво русо момиче, беше просто извършила предателство към своята господарка, като предложи на Делкамбр да му я покаже с друг мъж в самата квартира, която той плащаше. Отначало тя бе поискала петстотин франка; по тъй като той бе голям скъперник, принудена бе след пазарлък да се задоволи с двеста франка, които да й бъдат дадени на ръка в момента, когато ще му отвори вратата на стаята. Тя спеше там, в малката стаичка зад тоалетната. Баронесата я бе наела от предпазливост, за да не предоставя чистенето на портиерката. Най-често момичето безделничеше, нямаше никаква работа между свижданията в това празно жилище и обикновено се скриваше, изчезваше, щом пристигаха Делкамбр или Сакар. В този дом тя се бе запознала с Шарл, който отдавна идваше вечер и заедно с него прекарваха нощта в голямото легло на господарите, още измачкано от оргиите през деня; дори тя го беше препоръчала на Сакар като много добро и много честно момче. Като го уволниха, тя сподели злобата му, още повече че господарката й правела „мръсни номера“, а пък тя си намерила друго място, където щяла да получава пет франка повече на месец. Отначало Шарл искаше да напишат писмо на барон Сандорф; но тя намери, че ще бъде по-смешно и по-доходно да устрои изненада на Делкамбр. Та именно този четвъртък тя чакаше, приготвила всичко за големия удар.
В четири часа, когато Сакар пристигна, баронеса Сандорф беше вече в стаята, изтегната върху шезлонга пред камината. Обикновено тя биваше много точна, като делова жена, която знае цената на времето. При първите срещи топ бе изпитал разочарование, като не намери очакваната страстна любовница в тази толкова черноока жена със сини клепачи и с предизвикателни маниери на безумна вакханка. Тя беше като от мрамор, изморена от своя безуспешен опит в търсенето на някакво непостижимо чувство, изцяло погълната от играта на Борсата, където вълнението поне разпалваше кръвта й. После, почувствувал, че е любопитна и не се гнуси, готова дори да й прилошее, стига да изпита нов трепет, той я разврати и получаваше от нея всички видове ласки. Тя разговаряше с него по борсови въпроси, изтръгваше сведения; а тъй като помагаше навярно и случайността и тя печелеше, откакто бе започнала тяхната връзка, считаше Сакар като някакъв фетиш, като намерен на улицата талисман, който се пази и целува дори и мръсен заради щастието, което носи.
Този ден Кларис бе напалила такъв голям огън, че те не легнаха в леглото, защото искаха да изпитат изтънченото удоволствие да седят на шезлонга пред високите пламъци. Навън се смрачаваше. Обаче капаците на прозорците бяха затворени и пердетата грижливо спуснати; две големи лампи с матови глобуси и без абажури ги осветяваха с ярка светлина.
Едва Сакар бе влязъл, когато Делкамбр слезе от колата си. Главният прокурор Делкамбр, лично приближен на императора и очакващ да стане министър, беше слаб, жълтеникав петдесетгодишен човек, висок и величествен на ръст, с плоско лице, прорязано от дълбоки бръчки, които му придаваха суров и сериозен вид. Грубият му орлов нос изразяваше непоколебимост и безпощадност. Той изкачи стъпалата на площадката с обичайната си отмерена и твърда стъпка, запазил цялото си достойнство и студенина, както в дните на важни съдебни заседания. Никой не го познаваше в тази къща, той идваше тук само нощем.
Кларис го чакаше в тесния коридор.
— Моля господинът да ме последва и препоръчвам на господина да не вдига шум.
Той се двоумеше — защо да не влезе през вратата, която водеше направо в стаята? Но със съвсем тих глас тя му обясни, че положително са спуснали резето и ще трябва да го разбиват, а в това време госпожата, разбрала какво става, ще има време да се подреди. Не! Тя желаела да му даде възможност да я изненада така, както я видяла един ден, когато се осмелила да погледне през ключалката. За тази цел била измислила нещо много просто. Нейната стая преди била свързана с тоалетната посредством врата, заключена сега; а този ключ, захвърлен в едно чекмедже, трябвало само да вземе оттам и после да отключи; така че през тази неизползувана и забравена врата сега можеха да влязат безшумно в тоалетната, отделена от стаята само с една вратичка. Госпожата положително не очаква никого откъм тази страна.
— Нека господинът напълно ми се довери. Нали аз имам интерес да успеем?
Тя се вмъкна през полуотворената врата, изчезна за миг, като остави Делкамбр сам в тясната слугинска стая с неоправено легло, с леген, пълен със сапунена вода, и с приготвен още от сутринта куфар, за да избяга веднага, щом бъде нанесен ударът. После се върна и тихо затвори вратата зад себе си.
— Трябва господинът да почака мъничко. Още не са започнали. Разговарят.
Делкамбр, запазвайки достойнството си, стоеше мълчалив, прав и неподвижен пред леко насмешливия поглед на това момиче, което го разглеждаше. Все пак той се отегчаваше, нервен тик обтягаше цялата лява
