слаба снага и по бледото му лице личаха дълбоките бръчки. Протегнал ръка, той се закани:
— Кълна се, че вие ще ми платите за всичко… О, аз ще ви намеря където и да сте, пазете се!
После той изчезна. Веднага след него се чу шумолене от побягнала фуста: камериерката, страхувайки се от обяснения, бързаше да се измъкне, развеселена от добре изиграния фарс.
Все още разтърсен, трополейки с крака, Сакар отиде да затвори вратите и се върна в стаята, където баронесата продължаваше да седи като закована на стола. С големи крачки той започна да се разхожда, хвърли в камината една отскочила главня и едва тогава, когато я видя в това необикновено положение, така леко покрита с полата върху раменете, любезно се обърна към нея:
— Хайде, облечете се, скъпа моя… И не се вълнувайте. Глупава история, но няма нищо, съвсем нищо… Ще се видим отново пак тук другиден, за да се разберем, нали така? Аз трябва да побързам, имам среща с Юре.
И когато най-сетне тя облече ризата си, той си тръгна, като й извика от преддверието:
— Преди всичко, ако купувате от италианските, никакви глупости! Не ги вземайте без премия.
По това време, в същия този час, госпожа Каролин, навела глава над работната си маса, ридаеше. Безочливият донос на кочияша, тази измяна на Сакар, която отсега нататък нямаше да забрави, пробудиха в нея всички съмнения, всички опасения, които бе искала да погребе. Тя си бе наложила да гледа спокойно и с надежда на работите на Световната банка, станала съучастничка от заслепение в нежността си и от незнание на това, което не й казваха и което не търсеше да узнае. Обаче сега тя съжаляваше, изпитваше жестоко угризение на съвестта си, че бе писала на брат си онова успокоително писмо след последното общо събрание; защото сега, когато ревността отново й отваряше очите и ушите, тя знаеше, че нередностите продължават и непрекъснато стават по-значителни — сметката на Сабатани се бе увеличила, дружеството все повече и повече играеше с това подставено лице, без да се говори за големите и лъжливи реклами, за основите от пясък и кал, върху които издигаха тази огромна фирма, чийто бърз, почти чудотворен възход повече я плашеше, отколкото радваше. Най-много я ужасяваше голямата бързина, този непрекъснат галоп, с който караха Световната банка да препуска като машина, претъпкана с въглища, поставена върху дяволски релси, докато всичко не загине и не хвръкне във въздуха при последния взрив. Тя съвсем не беше наивна, нито глупачка, която могат да излъжат; макар и да не разбираше от техниката на банковите операции, на нея й бяха съвсем ясни причините за това пренатоварване, за това разпалване, предназначено да опиянява тълпата, да я въвлича в този заразителен, лудешки танц на милионите. Всяко утро беше длъжно да носи повишение, трябваше постоянно да се внушава вяра във все по-голям успех, във величествените гишета, в магическите гишета, които попиваха потоци, за да изливат реки, океани от злато. Трябваше ли да мами своя беден, доверчив брат, когото бяха съблазнили и увлекли, и да го изостави в тази вълна, която застрашаваше да удави всички един ден? Беше отчаяна от бездействието и безсилието си.
Здрачът затъмняваше стаята с чертежите, а и от угасналото огнище в камината не проблясваше нито едно пламъче; и в този увеличаващ се мрак госпожа Каролин плачеше по-силно. Беше срамно да плаче така, защото съзнаваше, че лее толкова много сълзи не от безпокойство за сделките на Световната банка. Положително само Сакар на своя глава водеше този страшен галоп, той шибаше жестоко животното и като потъпкваше несъзнателно всякакъв морал, беше готов да го убие. Единствен той беше виновник и тя изтръпваше при мисълта да проникне в него, в тази тъмна душа на финансиста, който сам себе си не познава, душа, в която сянката криеше сянка — бездънната кал на всички падения. Това, което съвсем ясно не можеше да различи, я караше да предполага, да трепери. Но нито бавното разкриване на тези язви, нито страхът от някаква възможна катастрофа не биха я тръшнали върху тази маса така разплакана и безсилна, а, напротив, биха я накарали да се съвземе поради нуждата да се бори и да се излекува. Тя се познаваше, беше войнствена. Не, тя ридаеше така силно като слабо дете, защото обичаше Сакар и защото в тази същата минута Сакар беше с друга жена. И това самопризнание, което бе задължена да направи, я караше да се срамува, удвояваше риданията й до задушаване.
— О, боже мой, гордостта си ли съм загубила! — мърмореше тя на висок глас. — Толкова ли съм крехка и нещастна! Да не мога да направя това, което искам.
В този миг тя с изненада чу глас в тъмната стая. Максим беше влязъл в къщата като вътрешен човек.
— Как е възможно? Да стоите на тъмно и да плачете!
Засрамена, че така е изненадана, тя се помъчи да спре риданията си, докато той продължаваше:
— Моля да ме извините, предполагах, че баща ми се е върнал от Борсата… Една дама ме помоли да й го заведа на вечеря.
В това време камериерът донесе лампа, постави я на масата и излезе. Голямата стая се освети цялата от спокойната светлина, която падаше изпод абажура.
— Нищо ми няма — опита се да обясни госпожа Каролин, — малко женско неразположение, макар че съвсем не съм нервна.
И със сухи очи и изправен бюст тя вече се усмихваше с привичния си, героичен вид на боркиня. За миг младият човек я погледна как гордо се възправи със своите светли очи, плътни устни, добродушно и решително лице, на което обкръжаващият венец от бели коси придаваше особена мекота и голямо очарование; и той я намираше още млада с тази бяла кожа и също много бели зъби — една обаятелна жена, станала красива. После си помисли за баща си и от съжаление вдигна презрително рамене.
— Нали той ви доведе до това състояние?
Тя искаше да отрече, но я задушаваха сълзите, които отново изпълниха очите й.
— Ах, бедна моя госпожо, бях ви казал, че идеализирате баща ми и че ще бъдете жестоко възнаградена… Беше неизбежно да не изяде и вас!
Тогава тя се сети за деня, в който бе отишла да му поиска в заем двете хиляди франка срещу сметката за откупване на Виктор. Нали й беше обещал да разговаря с нея, щом поиска да узнае нещо? Не беше ли това удобният момент да научи всичко за миналото? Да го разпита ли? И някаква неудържима сила я тласкаше: сега, когато бе започнала да се плъзга надолу, чувствуваше нужда да стигне до дъното. Само това щеше да бъде една смела стъпка, достойна за нея, полезна за всички.
Но такъв един разпит я отвращаваше, тя попита за друго, сякаш искаше да прекъсне започнатия разговор.
— Аз все още ви дължа две хиляди франка — каза тя. — Вие нали не ми се сърдите, че ви карам да чакате?
Той махна с ръка, за да покаже, че може да чака колкото си иска. После изведнъж каза:
— Впрочем, какво става с моя малък брат, това чудовище?
— То ме отчайва, още не съм казала нищо на вашия баща. Толкова ми се иска да поизчистя бедното същество, че да може човек да го обикне.
Смехът на Максим я разтревожи; на въпросителния й поглед той отвърна:
— Боже мой! Струва ми се, че и тук проявявате излишна грижа. Татко съвсем няма да разбере това ваше усилие… Той е имал толкова много семейни неприятности!
Тя продължаваше да го гледа — беше така изискан в егоистичното си наслаждаване от живота и така много разочарован от човешките отношения, дори и от тия, които създават удоволствия. Той се бе усмихнал, разбирайки сам скритата злоба на последните си думи. А тя почувствува, че се докосва до тайната на тия двама мъже.
— Вие много рано ли сте загубили майка си?
— Да, аз едва я помня… Тогава още бях в Пласан, в колежа, когато тя е починала тук, в Париж… Нашият чичо, доктор Паскал, задържа там при себе си сестра ми Клотилд, която оттогава никога не съм виждал.
— Но нали вашият баща повторно се е оженил?
Той се подвоуми. Ясните му и празни очи потъмняха.
— О да, да, повторно се ожени… За дъщерята на един висш съдебен чиновник, някой си Беродю Шател… За Рьоне, която не беше за мене майка, а добра приятелка…
После дружелюбно седна до нея:
— Виждате ли, трябва да се разбере какъв човек е татко. Но той, боже мой, не е по-лош от другите. Само че децата му, жените му, изобщо всички, които го обкръжават, са за него на второ място след парите… О, нека се разберем, той не обича парите като скъперник, за да ги натрупва и крие в мазето си. Не!
