която на драго сърце би подкрепил с парите си, а може би дори я подпомагаше тайно. Нали една вечер се бе осмелил да каже в един салон, че ако някога избухне война между Прусия и Франция, французите ще бъдат победени.
— До гуша ми дойде, разбирате ли, Юре! И запомнете добре това, което ще ви кажа: ако моят брат не ми помогне с нещо, аз също с нищо вече няма да му помагам… Когато от негово име ми донесете една добра дума, искам да кажа, сведение, което ще можем да използуваме, аз ще ви оставя отново да го възпявате. Ясно ли е?
Беше много ясно. Жантру, откривайки своя Сакар под кожата на теоретизиращ политик, започна пак да рови брадата си с върха на пръстите си. Но Юре, разтърсен в своята предпазлива хитрост на нормандски селянин, изглеждаше доста затруднен, защото беше заложил благополучието си върху двамата братя и много му се искаше да не се кара нито с единия, нито с другия.
— Вие имате право — прошепна той. — Но нека заговорим под сурдинка, защото не се знае какви събития ще настъпят. И аз ви обещавам да направя всичко, за да научавам от големия човек поверителни сведения. С първата новина, която той ми съобщи, скачам във фиакъра и идвам при вас.
Изиграл ролята си, Сакар започна да се шегува.
— За вас всички аз работя, приятели мои… Аз винаги съм бивал разоряван и все пак съм изяждал по един милион годишно.
И като се върна отново към разгласата:
— Ей, Жантру, вие трябва да развеселите малко вашия борсов бюлетин… Да, вие знаете смешни думи, каламбури. Публиката обича тия неща, с духовитости всичко можеш да й втълпиш в главата… Нали така? Каламбури!
Сега пък беше ред на директора да се разсърди. Той се гордееше с литературната си изисканост. На трябваше да обещае. Измислил в момента една история, той им я разказа: твърде почтени жени му предложили да им се татуират реклами по най-интимните места на телата им. Тримата мъже, след като се смяха много силно, отново станаха най-добрите приятели в света.
В това време Жордан най-сетне бе завършил своята хроника и нетърпеливо чакаше да се завърне жена му. Идваха редактори, той води разговори с тях, после се върна в чакалнята. А там малко се възмути, като изненада Дьожоа да подслушва, залепил ухо на директорската врата; дъщеря му Натали караулеше.
— Не влизайте — измънка разсилният. — Господин Сакар е още вътре… Аз помислих, че са ме повикали…
Истината бе, че, измъчван от силно желание да спечели, откакто бе купил осем акции от Световната банка, напълно платени с четирите хиляди франка, спестени от покойната му жена, сега вече живееше само в очакване да изпита радостното вълнение от повишението на курса на тези акции; той боготвореше Сакар, поглъщаше всяка негова дума като слово на оракул; когато Сакар биваше тук, той не можеше да устои на желанието на узнае съкровените му мисли и да чуе какво говори в светилището. Всъщност той не правеше това от егоизъм, мислеше само за дъщеря си, беше радостно възбуден, след като изчисли, че неговите осем акции по курс седемстотин и петдесет франка му бяха вече донесли печалба от хиляда и двеста франка, които, прибавени към капитала, правеха пет хиляди и двеста франка. При повишение още със сто франка ще има мечтаните шест хиляди, зестрата, която книговезецът искаше, за да позволи на сина си да се ожени за неговата дъщеря. При тази мисъл сърцето му се разтапяше, очите му се изпълваха със сълзи, като гледаше това дете, за което се бе грижил като същинска майка и с което толкова щастливо живееше в малкото жилище, откакто го бе взел от дойката.
Много смутен, той продължи да говори каквото му дойде наум, за да прикрие любопитството си.
— Натали, която дойде да ме види, току-що е срещнала вашата жена, господин Жордан.
— Да — обясни младото момиче, — тя зави по улица „Фейдо“. О, как тичаше!
Нейният баща й разрешаваше да ходи където си иска, имаше й пълно доверие, както сам казваше. С основание разчиташе на нейното добро поведение, защото всъщност тя беше много сдържана, твърдо решена сама да устрои своето щастие, и затова не искаше да опетни с никаква глупост толкова отдавна подготвяния брак. Тази усмихната девойка с тънка талия, големи очи и хубаво бледо лице беше упорита егоистка и обичаше само себе си.
Жордан, който се изненада и не можеше да разбере, извика:
— Как по улица „Фейдо“?
Той нямаше повече време да разпитва, защото Марсел влезе задъхана. Веднага я заведе в съседния кабинет, но там завари редактора по съдебните въпроси и затова отидоха да се уединят на една пейка в дъното на коридора.
— Е, какво?
— Ами, мили мой, готово, само че не ми беше много леко.
Той беше доволен, но забеляза, че е нещо огорчена; тя бързо му разказа всичко на тих глас, въпреки че се бе зарекла да скрие известни подробности, обаче от него не можеше да има тайни.
От известно време Можандрови промениха отношението си към своята дъщеря. Не бяха толкова нежни, изглеждаха много заети, бавно увличайки се в нова страст — борсовата игра. Историята им беше като на всички: бащата, дебел, плешив и спокоен човек с бели бакенбарди, и майката, слаба, работлива, пъргава жена, която му бе помагала да забогатее, живееха охолно в своята къща с петнадесет хиляди франка рента, като скучаеха, че вече не вършат нищо. Оттогава бащата нямаше друго развлечение освен да получава рентата си. Преди той ръмжеше срещу всички видове спекулации, вдигаше рамене от гняв и състрадание, когато говореше за бедните глупци, които оставят да им одират кожите в толкова много крадливи, нечистоплътни предприятия. Но неотдавна, като получи една значителна сума, той реши да купи с тези пари ценни книжа — това не било спекулация, а обикновен влог; обаче от този ден доби навика още след закуска да прочита грижливо в своя вестник борсовия бюлетин, за да следи курсовете. И злото дойде именно оттам, страстта го обхващаше постепенно, като гледаше скоковете на курсовете и живееше в отровната атмосфера на борсовата игра; въобразяваше си как се печелят милиони за един час, а той за тридесет години бе спечелил само някакви си стотина хиляди франка. Не можеше да се въздържа да не говори с жена си за това след всяко ядене: какъв удар би могъл да направи, ако ме се бе заклел да не играе никога! Той й обясняваше играта, маневрираше със средствата си с мъдрата тактика на кабинетен генерал, винаги успяваше тържествено да победи въображаемите противници, защото се блазнеше, че е станал най- големият специалист по въпросите на премиите и борсовите операции. Загрижена, тя му заявяваше, че би предпочела да се удави веднага, отколкото да вижда, че той рискува дори едно су; той я успокояваше — за какъв го смяташе? Никога! Обаче се появи един благоприятен случаи; отдавна двамата безумно бяха мечтали да си построят в градината малък парник за около пет-шест хиляди франка; така че една вечер с треперещи от приятно вълнение ръце той постави върху работната маса на жена си шест хилядарки, като каза, че ги е спечелил на Борсата: удар, в който бил сигурен, едно увлечение, което обещаваше, че няма да повтори — бе рискувал само заради парника. Едновременно разсърдена и замаяна от радост, тя не посмя да му се скара. На следващия месец той се хвърли в една операция за премии, като обясни на жена си, че съвсем не се страхува, тъй като играел с ограничена сума. После, дявол да го вземе, все пак имало добри шансове и глупаво щяло да бъде да остави друг да спечели. И за нещастие той започна да играе по сметка, отначало на дребно, като ставаше все по-смел, а пък тя, винаги загрижена като добра стопанка, макар че очите й блестяха и при най-малка печалба, продължаваше да му предсказва, че ще умре като сетен бедняк.
Най-много го укоряваше капитан Шав, братът на госпожа Можандр. Понеже не му стигаха хиляда и осемстотинте франка от пенсията, той играеше на Борсата; обаче беше хитра лисица, ходеше там, както чиновникът отива в службата си, оперираше само в брой, доволен, когато вечер се връщаше с двадесет франка; правеше предпазливи всекидневни операции, толкова скромни, че не можеха да го разорят. Неговата сестра му бе предложила стая в дома си, в къщата, която им бе станала доста широка, откакто Марсел се омъжи; но той бе отказал, искаше да бъде свободен, имаше си пороци; заемаше едностайна квартира в дъното на един двор на улица „Нолет“, в която непрекъснато се вмъкваха фусти. Печалбите му се превръщаха в бонбони и сладкиши за младите му приятелки. Той винаги бе предупреждавал Можандр, като му повтаряше да не играе, а да си гледа живота; а когато Можандр му крещеше: „Ами вие?“, той отвръщаше с енергичен жест: о, това било нещо съвсем различно, той нямал петнадесет хиляди франка рента — та затова! Играел по вина на това мръсно правителство, което експлоатирало старите ветерани,
