светло пардесю, преметнато на ръка, а зимно време се увиваше в кожух от сто луидора; грижеше се най- вече за прическата си, носеше безукорно блестящи, лъскави като огледало шапки. Въпреки това имаше празноти в неговата елегантност, чувствуваше се някаква вътрешна нечистоплътност, старата кир на изложилия се преподавател, изпаднал от лицея в Бордо в Парижката борса, чиито отвратителни мръсотии бяха просмукали и боядисали кожата му, която от десет години се мъчеше да изчисти; същото се чувствуваше и в арогантната самоувереност при новото му положение — изпадаше в жалки състояния, унижаваше се, обзет от внезапен страх да не бъде изритан както преди. Печелеше годишно по сто хиляди франка, харчеше двойно, но никой не знаеше за какво, защото нямаше любовница, навярно бе жертва на някакъв долен порок — неизвестната причина, поради която е бил изгонен от университета. Освен това абсентът в луксозните клубове бавно го погубваше, продължаваше своята разрушителна дейност, започната в дните, когато е живял мизерно и е посещавал долните кафенета; капеше последната му коса, оголваше черепа и лицето, върху което само ветрилообразната черна брада беше неговата единствена гордост и му придаваше вид на солиден човек. А когато Сакар му заговори отново за линията на вестника, той го спря с жест на уморен човек, който никак не обича да си губи времето в излишно вълнение и е решил да говорят за сериозни работи, докато чакат Юре.
От известно време Жантру замисляше нови методи за разгласа. Най-напред искаше да напише брошура от двадесетина страници за големите предприятия на Световната банка, но във формата на малък драматичен роман на достъпен стил; искаше с тази брошура, която ще се раздава безплатно, да наводни провинцията, дори най-затънтените краища. След това възнамеряваше да създаде агенция за съставяне и отпечатване на борсов бюлетин, който да се изпраща безплатно или на много ниска цена на стотина най- добри окръжни вестници: по този начин в кратко време иде имат в ръцете си мощна армия, една сила, с която всички конкуриращи ги банкови къщи ще бъдат принудени да се съобразяват. Познавайки Сакар, той му вдъхваше така своите идеи, които Сакар присвояваше, правеше ги свои, разширяваше ги до такава степен, че действително ги претворяваше. Минутите течаха, двамата започнаха да се занимават с фондовете за рекламата през тримесечието, със субсидиите за големите вестници, с опасния за тях редактор на бюлетина на една враждебна фирма, чието мълчание трябваше да купят, и с въпроса за участието им в продажбата с наддаване на четвъртата страница на един много стар и уважаван вестник. С тяхното прахосничество, с парите, които хвърляха с такъв голям шум по всички страни, се изразяваше най- вече огромното им презрение към публиката, пренебрежението им като умни делови хора към тънещата в невежество тълпа, готова да вярва на всички басни, тълпа, която толкова малко разбираше от сложните борсови операции, че и най-безсрамните лъжи я разпалваха и караха да вярва, че ще завали дъжд от милиони.
Когато Жордан се мъчеше да измисли още петдесет реда, за да попълни определените му две колони, Дьожоа го повика.
— О — каза той, — сам ли е господин Жантру?
— Не още, господин Жордан… Вашата госпожа е тук и ви вика.
Много разтревожен, Жордан бързо излезе. От няколко месеца, откакто госпожа Мешен бе успяла най- сетне да открие, че пише под свое име в „Есперанс“, той бе преследван от Буш заради шестте полици от по петдесет франка, подписани някога на един шивач. Общата сума от триста франка на шестте полици той все пак би платил, но в отчаяние го хвърляше огромната лихва, с която задължението бе нараснало на седемстотин и тридесет франка и петнадесет сантима. Той се бе споразумял да плаща по сто франка месечно, но не устояваше на задължението, тъй като младото му семейство имаше по-належащи нужди и всеки месец лихвите все повече растяха; неприятностите се подновиха и ставаха нетърпими. И в този момент той преживяваше отново острата криза.
— Какво има? — попита той жена си, която намери в чакалнята.
Но не й остана време да отговори, вратата на директорския кабинет се отвори шумно, Сакар се появи и се развика:
— Ах, така значи! Но в края на краищата, Дьожоа, къде е господин Юре?
Объркан, разсилният запелтечи:
— За бога, господине, той не е тук, аз не мога да го накарам да дойде по-бързо.
Вратата бе затворена с псувня и Жордан, който бе отвел жена си в един от съседните кабинети, можа спокойно да я попита:
— Какво има, мила?
Марсел, една пълничка брюнетка, обикновено хладнокръвна, с бяло лице, със сияещи очи и усмихната уста, която имаше щастливо изражение дори в трудни моменти, сега изглеждаше напълно съкрушена.
— О, Пол, да знаеш само! Дойде един човек, о, един страшно отвратителен човек, който миришеше лошо и мисля, че беше пил… Каза ми, че всичко е свършено, че за утре е насрочена продажбата на нашите мебели… Държеше един афиш, който непременно искаше да залепи долу на вратата.
— Ами, невъзможно е! — извика Жордан. — Не съм получил нищо, а има и други формалности.
— Ах, да, ти разбираш тия работи още по-малко от мен! Когато се получават съобщения, ти дори не ги четеш… Та, значи, за да не залепи афиша, аз му дадох два франка и изтичах тук, исках веднага да те предупредя.
Двамата бяха отчаяни. Застрашено бе тяхното малко домакинство на авеню „Клиши“, скромната мебелировка от акажу, тапицирана в синьо, която толкова трудно изплатиха с месечни вноски, с която толкова много се гордееха, макар че понякога й се присмиваха, намирайки я ужасно еснафска! Те обичаха мебелите си, бяха част от тяхното щастие още от брачната нощ в тези две малки, толкова слънчеви стаички с широк изглед чак до Мон Валериен, колко много пирони бе заковал той, а тя колко майсторски бе направила драпериите от червен памучен плат, за да придаде на жилището артистичен вид! Възможно ли бе да им разпродадат всичко това, да ги изгонят от този уютен кът, където им бе приятно дори когато мизерствуваха.
— Виж какво — каза той, — смятах да поискам аванс и ще направя каквото мога, но няма голяма надежда.
Тогава тя нерешително му довери какво бе намислила:
— Ето какво съм решила… О, нямаше да го направя без съгласието ти, затова дойдох да говоря с тебе… Да, имам намерение да се обърна към родителите си.
Той остро отказа.
— Не, не, никога. Ти знаеш, че не искам да съм им задължен с нищо.
Наистина Можандрови се държаха към тях много прилично. Но той не можеше да забрави тяхната студенина, когато след самоубийството на неговия баща и пълното му опропастяване те не се съгласяваха на отдавна подготвяния брак на дъщеря им и склониха едва след нейното категорично желание, но като взеха срещу него оскърбителни мерки, между другото да не му дадат нито една су зестра, убедени, че момък, който пише във вестниците, изяжда всичко. По-късно дъщеря им щяла да ги наследи. Поради това двамата — и тя, както и той — твърдо бяха решили и устояваха досега на това решение: да умрат от глад, но да не искат нищо от родителите й, освен да ядат у тях веднъж седмично, в неделя вечер.
— Уверявам те — подзе тя, — нашата сдържаност е смешна. Нали аз съм единственото им дете, нали един ден всичко ще бъде мое!… Баща ми разправя наляво и надясно, че си е осигурил петнадесет хиляди франка рента от печалбите в търговията с брезенти във Вилет; освен това родителите ми имат къща с хубава градина, където са се оттеглили… Глупаво е толкова да се измъчваме, когато те плуват в излишества. Всъщност те никога не са били лоши. Казвам ти, че ще отида да ги видя.
Тя се усмихваше храбро, с решителен вид, с твърдото желание да ощастливи своя скъп съпруг, който толкова много се труди, без да получи досега от читателите и от критиката нищо друго освен голямо безразличие и няколко плесници. Ах, тези пари! Тя би желала да има толкова много, че да му ги поднесе с ведра, а той не бива да бъде глупав и да отказва, тъй като го обича и на него дължи всичко. Вълшебната мечта на Мадлен, на тази Пепеляшка, в каквато се преобразяваше, бе: с малките си ръце да слага съкровищата на кралското си семейство в краката на своя разорен принц, за да го подпомогне в неговия поход към славата, в завоюването на света.
— Хайде — каза му тя весело, като го целуна, — трябва и аз да направя нещо за тебе, не бива само ти да се мъчиш!
Той склони и решиха тя веднага да отиде в Батиньол, на улица „Льожандр“, където живееха родителите
