надежда, се усмихваше божествено и отвръщаше, че вече щяла да има нужда само от една плащеница в края на месеца, когато ще влезе в манастир, в който отдавна си беше избрала място — един кармелитски манастир, отделен със стена от целия свят. Покой, вечен покой!
Госпожа Каролин и сега намери принцесата така, както я виждаше от четири години, облечена в нейната вечна черна рокля, с дантелена кърпа на косата. Обаче тази още красива тридесет и девет годишна жена, с валчесто лице и с бели като перли зъби беше пожълтяла и повяхнала, сякаш бе лежала десет години в затвор. Тясната стаичка, подобна на канцелария на провинциален съдия-изпълнител, беше изпълнена с купища чудновати документи, планове, записки, досиета — цялата похабена хартия, отразяваща разпиляването на тристате милиона.
— Госпожо — каза принцесата със своя нежен и бавен глас, който вече с нищо не можеше да бъде развълнуван, — исках да ви съобщя една новина, която научих тази сутрин… Отнася се за Виктор, онова момче, което вие настанихте в Дома за трудово възпитание…
Сърцето на госпожа Каролин започна да бие мъчително. Ах, клетото дете, което баща му не бе отишъл да види, въпреки че изрично обещаваше вече няколко месеца, откакто беше узнал за неговото съществуване, преди да бъде вкаран в затвора. Какво ще стане с него отсега нататък? И тя, която си забраняваше да мисли за Сакар, непрекъснато бе принудела да се връща към него, съкрушена в майчинското си наставничество.
— Вчера се е случило нещо страшно — продължи принцесата, — истинско престъпление, което никой не може да поправи.
И с ледения си тон тя разказа ужасната история. Преди три дена Виктор поискал да го преместят в лазарета, като се оплаквал от непоносимо главоболие. Лекарят добре разбрал, че мързеливецът симулира, но момчето наистина често страдало от невралгия. Този ден в дома се намирала без майка си Алис дьо Бовилие, дошла да помогне на дежурната сестра прие тримесечната инвентаризация на лекарствата в аптечния склад. Шкафът бил в помещението между двете спални — тази на момичетата и тази на момчетата, в която тогава само Виктор лежал в едно от леглата; отлъчила се за няколко минути, сестрата била изненадана, като не намерила Алис, почакала малко и веднага започнала да я търси. Учудила се още повече, като забелязала, че вратата на спалнята на момчетата е заключена отвътре. Какво ли бе станало? Трябвало да заобиколи през коридора и останала ужасена от зрелището, което се разкрило пред нея: младата девойка била полузадушена, с увита кърпа около лицето, за да се заглушат виковете и, а полата й била смачкана и повдигната, разкриваща жалката девствена голота, изнасилена, опетнена с отвратителна грубост. На пода било паднало едно портмоне. Виктор го нямало. Случило се било следното: Алис, повикана навярно, влязла, за да даде чаша мляко на това петнадесетгодишно момче, окосмено като мъж; после чудовището изпитало внезапна жажда към нежната плът, към доста дългия врат; самецът скочил по риза, задушил момичето, хвърлил го на леглото като дрипа, изнасилил го, обрал го, облякъл се набързо и избягал. Но колко още загадки, колко поразяващи и неразрешими въпроси! Как е било възможно да не се чуе нищо, никакъв шум от борба, никакъв вик на уплаха? Как тези страшни неща са станали толкова бързо, едва за десет минути? И най-вече как Виктор е успял да се спаси, да се изпари, така да се каже, без да остави следи? Защото след най-грижливи претърсвания се убедили, че Виктор не е вече в дома. Той сигурно е избягал през банята, която има врата към коридора и прозорец до терасовиден покрив към булеварда; но и този път е толкова опасен, че мнозина не искаха да вярват, че по него е могло да мине човешко същество. Отнесена при майка си, Алис лежала на легло съсипана, обезумяла, стенеща, трепереща от силна треска.
Госпожа Каролин изслуша разказа, обзета от чувството, че цялата й кръв се вледенява. В нея възкръсна един спомен, който я ужаси със сходството си; някога Сакар обладал бедната Розали на стълбището, като й навяхнал рамото в момента, когато било заченато това дете, на което останала оттогава като белег една изкривена буза, а сега Виктор на свой ред изнасилва първото момиче, което съдбата му предоставя. Каква безсмислена жестокост! Това толкова нежно момиче, последната издънка на един род, което бе готово да се отдаде на бога поради невъзможността да си има съпруг като всички други. Какъв е бил смисълът на тази глупава и отвратителна среща? Защо е било нужно това стълкновение?
— Не искам да ви отправям никакъв упрек, госпожо — заключи принцесата, — защото ще бъде несправедливо да се търси от вас и най-малката отговорност. Само че вашето протеже беше наистина много ужасно.
И поради някаква неизказана връзка на мислите тя добави:
— Не се живее безнаказано в известни среди… Аз самата преживях големи угризения на съвестта си, чувствувах се съучастничка, когато неотдавна тази банка фалира, като причини толкова разорения и толкова тревоги. Да, аз не би трябвало да се съглася къщата ми да стане гнездо на подобна мръсотия… Но в края на краищата злото е причинено, къщата ще бъде очистена, а пък аз — о, аз не съм вече тук, бог ще ми прости!
Най-сетне отново се бе появила бледата й усмивка на надежда, защото и тя с жест казваше, че напуска света, че изчезва завинаги като невидима добра богиня.
Госпожа Каролин беше хванала ръцете й, стискаше ги, целуваше ги и толкова бе съкрушена от угризенията на съвестта си и от състрадание, че безспирно шептеше умолителни думи:
— Вие нямате основание да ме оправдавате, аз съм виновна… Искам да видя това нещастно момиче, ще изтичам веднага при него.
И тя си отиде, като остави принцесата и старата й слугиня Софи да приготвят багажа си за голямото пътешествие, което щеше да ги раздели след четиридесет години съвместен живот.
Предишния ден, в събота, графиня Дьо Бовилие бе решила да изостави своята богаташка къща на кредиторите. От шест месеца, откакто не плащаше лихвите на ипотеките, положението бе станало непоносимо — освен всевъзможните разходи постоянно бе заплашвана от съдебна продажба; пълномощникът и я съветваше да изостави всичко, за да се оттегли в някоя малка квартира, където да живее скромно, а пък той ще се постарае да ликвидира дълговете. Тя не би склонила, може би щеше да упорствува, за да запази достойнството си, лъжата си, че е още богата, докато родът й не бъде напълно унищожен под срутените тавани на къщата, ако едно ново нещастие не беше я покрусило. Синът й Фердинанд, последният от рода Бовилие, негодният за нищо млад човек, отбягвал всякаква работа, станал папски зуав, за да избегне безделието и да се занимава все пак с нещо, беше починал безславно в Рим, толкова отслабнал и толкова изтощен от жаркото слънце, че не могъл да се бие при Ментана, защото бил трескав и с болни гърди. Тогава тя почувствува внезапна пустота, рухнаха всичките й замисли, всичките й стремежи — изградената с толкова труд постройка, която в продължение на много години поддържаше тъй гордо честта на името й. За по-малко от двадесет и четири часа къщата се пропука, изпълни се с нищета, сърцераздирателна нищета сред развалините. Продадоха стария кон, останалата сама готвачка ходеше да купува за две су масло и стар фасул с мръсната си престилка, а графинята излизаше на улицата с изкаляна рокля и протъркани ботинки, които пропускаха вода. Това беше усилваща се от ден на ден мизерия, катастрофата отнасяше дори гордостта на тази жена, вярваща в доброто старо време, бореща се срещу своя век. Скоро тя се приюти с дъщеря си на улица „Тур де дам“, в дома на една бивша търговка на стари дрехи, станала вече благочестива, която даваше под наем на духовници мебелирани стаи в жилище, в което самата бе наемателка. Двете се настаниха там а една голяма празна стая, твърде мизерна и мрачна, в дъното на която имаше алков с преграда. Две малки легла изпълваха алкова и когато преградната врата, облепена със същия книжен тапет като на стените, биваше затворена, стаята се превръщаше в салон. Това сполучливо разпределение доста ги бе утешило.
Обаче още същия ден, два часа след като графиня Дьо Бовилие се беше настанила в тази квартира, едно неочаквано и необикновено посещение я хвърли в нова тревога. За щастие Алис в това време бе излязла за някаква покупка. Беше се явил Буш с плоското и мръсно лице, с мазния редингот и с бяла вратовръзка, увита като връв; подушил навярно благоприятното време, най-сетне той бе решил да предяви стария иск от десет хиляди франка — разписката, подписана от графа на момичето Леони Крон. Само с един поглед в жилището той прецени положението на вдовицата; не беше ли чакал много дълго време? И като човек, способен при нужда да бъде учтив и търпелив, той надълго обясни случая на ужасената графиня. Наистина това нали е почеркът на нейния съпруг? И съвсем ясно потвърждава историята: увлечението на графа по младата персона, жестът, за да я обладае в началото, а носле да се отърве от нея. Дори не скри, че след петнадесет години тя по закон не била длъжна да плати. Обаче той бил само представител на
