скъпоценни камъка, които е носила майка й и които дъщеря й трябваше да носи в деня на сватбата си. Парещи сълзи бликнаха от очите й, потекоха по бузите й с такава трагична мъка, че Леонида, разчувствувана и съкрушена от състрадание, започна да дърпа Буш за редингота, за да го принуди да тръгнат. Тя искаше да си отиде, неприятно и беше вече, че причиняват такава мъка на бедната стара дама, която изглеждаше толкова добра. Но Буш много хладнокръвно наблюдаваше сцената, уверен, че сега всичко ще отнесе, знаейки от дългата си практика, че избликът на сълзи у жените означава прекършване на волята; и чакаше.
Може би ужасната сцена щеше да продължи, ако в този момент не се чу далечен, заглушен от ридание глас. Беше Алис, която викаше от дъното на алкова:
— О, мамо, тия хора ме убиват! Дан им всичко, нека отнесат всичко!… О, мамо! Да се махнат, убиват ме, убиват ме!
И графинята направи жест на отчаяние, жест, с който искаше да каже, че би дала и живота си. Дъщеря й бе чула. Дъщеря й умираше от срам. И тя, след като хвърли бижутата на Буш, едва му остави време да сложи на масата в замяна на тях разписката на графа — и го изблъска навън след Леонида, която вече бе изчезнала. После отвори алкова, строполи се върху възглавницата на Алис и двете, покрусени и сломени, заплакаха.
В един момент възмутената госпожа Каролин щеше да се намеси. Трябваше ли да остави подлеца да ограби така двете бедни жени! Но като чу отвратителната история, какво можеше да направи, за да предотврати скандала? Нали знаеше, че Буш е способен да отиде докрай в заплахите си. Самата тя стоеше засрамена пред него, чувствуваше се негова съучастница поради тайните, които ги свързваха. Ах, какви страдания, какви мръсотии! Обземаше я безпокойство — защо бе дотичала тук, щом не можеше нито да каже една дума, нито да окаже помощ? Всичко, което идваше на устните й — въпросите, обикновените намеци по отношение на вчерашната драма, й се виждаше оскърбително, опетняващо, неподходящо да се изрече пред жертвата, която все още блуждаеше, бореше се със смъртта след опетняването. И каква помощ би дала, която да не се окаже унизителна — нима тя също не бе разорена и дори без средства до края на процеса? Най-сетне тя се приближи до тях с насълзени очи и разтворени обятия, разтреперана цялата от безкрайно съжаление и силно разнежваме.
В дъното на обикновения алков на мебелираната стая лежаха тия две съсипани, угасващи, нещастни същества — ВСИЧКО, което бе останало от старинния род Дьо Бовилие, някога толкова могъщ и независим. Родът е владял земи колкото цяло кралство, принадлежали са му двадесет левги от поречието на Лоара, замъци, ливади, нивя, гори. После това огромно, богато имение малко по малко се стопявало през вековете и графинята беше хвърлила последния остатък в една от тези бури на съвременната спекулация, от които нищо не Разбираше: най-напред своите икономисани двадесет хиляди франка, отделяни су по су за дъщеря й, после шестдесетте хиляди франка, взети срещу залог на фермата Обле, след това цялата тази ферма. Богаташката им къща на улица „Сен Лазар“ не би могла да изплати дълговете. Синът й беше умрял далече от нея, и то безславно. Бяха донесли дъщеря й наранена, опетнена от един бандит така, както се пренася окървавено и окаляно дете, прегазено от кола. И графинята, някога толкова благородна, тънка, висока, цялата побеляла, с величествена старомодна осанка, сега се бе превърнала в бедна, съсипана стара жена, смазана от това опустошение; а лишената от красота и от чара на младостта, разкрила грозотата на дългата си шия през разкопчаната риза, Алис гледаше с обезумели очи, в които се четеше смъртната мъка по отнетата й девственост, нейната единствена гордост. И двете заедно продължаваха да ридаят неспирно.
Тогава госпожа Каролин, без да произнесе нито една дума, просто прегърна и двете, притисна ги силно към сърцето си. Не можеше да измисли нищо друго, започна да плаче заедно с тях. Двете нещастнички разбраха, сълзите им потекоха още по-силно, но не така горчиво. Щом в момента нямаше утеха, не трябваше ли поне да се живее, да се живее въпреки всичко?
Излязла отново на улицата, госпожа Каролин забеляза Буш да разговаря оживено с Мешен. Беше спрял една кола, блъсна вътре Леонида и изчезна. Обаче когато госпожа Каролин се опита да избърза, Мешен тръгна право към нея. Навярно тя я дебнеше, защото веднага й заговори за Виктор като човек, който беше осведомен вече за това, което вчера се бе случило в Дома за трудово възпитание. Откакто Сакар беше отказал да плати четирите хиляди франка, тя не се бе отчаяла, непрекъснато търсеше начин, по който да може да извлече полза от тази история; така бе научила за станалото на булевард „Бино“, където често ходеше с надеждата да научи нещо изгодно за себе си. Навярно си беше изработила вече план и затова заяви на госпожа Каролин, че веднага ще се заеме да търси Виктор. Било много страшно да се остави това нещастно дете на лошите му инстинкти, трябвало отново да го хванат, ако не искат да го видят един ден на подсъдимата скамейка. И докато приказваше, нейните малки очи, потънали в тлъстото й лице, проникваха в добрата дама и тя се радваше, че я вижда съкрушена, като се надяваше, че в деня, в който намери момчето, ще продължи да измъква от нея петфранкови монети.
— Значи, госпожо, разбрахме се, аз ще се заловя с тази работа… В случай че пожелаете да научите нещо, не си правете труд да ходите чак там, на улица „Маркаде“, просто изкачете се при господин Буш на улица „Фейдо“, където положително ще ме намерите всеки ден към четири часа.
Госпожа Каролин се прибра на улица „Сен Лазар“, измъчвана от нова тревога. Наистина това чудовище, избягало на свобода, което сега е преследвано и скита сред тълпите, нямаше ли като лаком вълк да извърши престъпления, утолявайки наследствени инстинкти? Тя закуси набързо, взе кола, като си мислеше, че има време преди отиването в затвора да мине по булевард „Бино“, изгаряща от желание да научи нещо колкото се може по-скоро. После по пътя, както си беше трескаво развълнувана, й хрумна и я завладя мисълта да отиде най-напред при Максим, да го заведе в дома и да го принуди да се занимава с Виктор, на когото все пак беше брат. Само той беше останал богат, само той можеше да се намеси, да се заеме много сериозно с тази работа.
Но още в коридора на малката разкошна къща на авеню „Императрис“ госпожа Каролин се почувствува смразена. Тапицери сваляха тапетите и вдигаха килимите, слуги поставяха калъфи на столовете и на полилеите, а от всички хубави дреболии, разместени върху мебелите и върху етажерките, лъхаше на умиращ аромат като от хвърлени след бал букети. И в дъното на спалнята тя намери Максим между два огромни куфара, които камериерът пълнеше с куп прекрасно бельо, скъпо и фино като за булка.
Още като я забеляза, той пръв й заговори много студено, със сух глас:
— Ах, вие сте! Идвате точно навреме, няма да има нужда да ви пиша… Дойде ми до гуша и заминавам.
— Как така заминавате?
— Да, заминавам тази вечер. Ще се настаня в Неапол, където ще прекарам зимата.
После, след като с жест отпрати камериера, той продължи:
— Нима мислите, че ми е приятно баща ми от половин година да е в затвора! Разбира се, не искам да остана, за да видя как го съдят. А толкова не обичам да пътувам! В края на краищата там времето е хубаво, взимам си най-необходимото, може би няма много да скучая.
Тя гледаше колко е изискан и красив; гледаше препълнените куфари, в които нямаше дреха нито за съпруга, нито за любовница, а само за култа към своята особа; и все пак тя се осмели да каже:
— Аз дойдох пак да ви искам една услуга…
И тя разказа историята за Виктор бандита, изнасилил и откраднал, за Виктор, който бе избягал и който бе способен на всякакви престъпления.
— Ние не можем да го изоставим. Придружете ме, нека обединим усилията си…
Той не я остави да се доизкаже, пребледнял мъртвешки, леко разтреперан от страх, сякаш бе почувствувал някаква мръсна ръка на убиец върху рамото си.
— Ама че работа! Само това ми липсваше!… Баща крадец, брат убиец… Много закъснях, исках да замина миналата седмица. Но това е отвратително, отвратително е да се постави един човек като мене в подобно положение!
Тъй като тя настояваше, той стана дързък:
— Оставете ме на спокойствие! Понеже вие обичате да тъгувате, водете си тъжен живот! Бях ви предупредил, не сте ме послушали, щом плачете… Но аз, ако искате да знаете, бих пратил по дяволите целия този отвратителен свят, вместо да дам косъм от главата си.
Тя стана.
