своята клиентка която решила да се отнесе до съда, да вдигне най-отвратителен скандал, ако не се споразумеят. Съвсем пребледняла, поразена в сърцето от това страшно минало, което възкръсваше, графинята се чудеше, че са чакали толкова дълго време, за да се отнесат до нея, а той измисли някаква история — разписката била загубена, после я намерили в дъното на един сандък; и понеже тя решително отказваше да се занимава с тази работа, той си тръгна все така учтиво, като каза, че ще дойде пак със своята клиентка, но не утре, защото тя в никакъв случай не можела в неделя да излезе от дома, в който работела, обаче положително в понеделник или във вторник.
В понеделника, след ужасяващото приключение, случило се с дъщеря и, която й бяха занесли в безсъзнание и над която тя сега бдеше с ослепели от сълзи очи, графиня Дьо Бовилие съвсем не мислеше за този лошо облечен човек и за неговата жестока история. Най-сетне, когато Алис заспа и когато майката седна, изтощена, смазана от настървената срещу нея съдба, Буш отново се появи, придружен този път от Леонида.
— Госпожо, ето моята клиентка, ще трябва да свършим.
При появата на момичето графинята изтръпна. Взираше се в нейното пъстро облекло, в черната й остра коса, падаща до веждите, в повехналото й широко лице, в отвратителния вид на тази персона, похабена в десетгодишно проституиране. Чувствуваше се измъчена, осквернена в гордостта си като жена след толкова години на опрощение и забрава. Боже господи, с такива паднали създания ли графът й е изневерявал!
— Трябва да свършим — настоя Буш, — защото моята клиентка е много заета на улица „Фейдо“.
— На улица „Фейдо“? — повтори графинята, без да разбере.
— Да, тя е там… Така де, там е, в публичния дом.
Смазана, с разтреперани ръце, графинята отиде да затвори напълно алкова, на чиято двойна врата беше дръпнато само едното крило. Още в треска, Алис се размърда под завивката си. Дано пак да заспи, дано не види, дано не чуе!
Буш подхващаше вече разговора:
— И така, госпожо, трябва да ни разберете… Госпожицата ме натовари с нейната работа и аз просто съм неин представител. Поради това поисках тя да дойде и лично да предяви своето искане… Хайде, Леонида, обяснете.
Разтревожена, неспокойна в ролята, която Буш я караше да играе, тя отправи към него своите големи, мътни като на пребито куче очи. Обаче надеждата, че ще получи от него обещаните хиляда франка, я накара да се престраши. И с дрезгавия си глас, пресипнал от алкохола, тя заговори, докато той отново разгъна, разтвори разписката на графа:
— Точно това е, това е бележката, която господин Шарл ми подписа… Аз бях дъщеря на коларя, на Крои рогоносеца, както го наричаха, нали разбирате, госпожо!… Тогава господин Шарл се влачеше постоянно подире ми и ми говореше мръсотии. Това ми досаждаше. Нали когато човек е млад, нищо не разбира, не умее да бъде любезен към старите… Та тогава господин Шарл ми подписа тази хартия, една вечер, когато ме заведе в конюшнята…
Застанала права със скръстени ръце, графинята я оставяше да говори, когато и се стори, че чува някакво охкане в алкова. Тя извика с тревожен жест:
— Млъкнете!
Но Леонида се бе увлякла, искаше да завърши:
— Все пак съвсем не е честно да не искате да платите на едно честно момиче, което са развратили… Да, госпожо, вашият господин Шарл беше крадец. Така мислят всички жени, на които аз разказвам това, което ми се случи… И трябва да ви кажа, че това струва доста пари.
— Млъкнете, млъкнете! — извика разярена графинята, вдигнала нагоре двете си ръце, сякаш да я смаже, ако тя продължеше.
Леонида се изплаши, изпречи лакти, за да защити лицето си с инстинктивния жест на леките момичета, свикнали да им удрят плесници. Настъпи страшно мълчание, в което сякаш откъм алкова достигна ново охкане, леко стенание, потиснато със сълзи.
— В края на краищата какво искате? — подзе графинята разтреперана, като сниши глас.
Буш се намеси:
— Но, госпожо, това момиче иска да и се плати. Има право тази нещастница да казва, че господин граф Дьо Бовилие е постъпил с нея много лошо. Това направо е мошеничество.
— Аз никога няма да платя такъв дълг.
— Тогава още като излезем оттук, ще вземем кола и ще отидем в Съдебната палата, където ще депозираме жалбата, която предварително съм написал и която мога да ви покажа… Всички факти, които госпожицата току-що ви разказа, са изложени подробно.
— Господине, това е отвратителен шантаж — вие няма да го извършите.
— Прощавайте, госпожо, но ще го извърша веднага. Сделките са си сделки.
Огромна умора, крайно отчаяние обзе графинята. Гордостта, която досега я поддържаше, изчезна; цялата й енергия, всичките й сили се изпариха. Тя скръсти ръце, прошепна:
— Но нали виждате докъде сме стигнали. Погледнете тази стая… Ние вече нямаме нищо, утре може би няма да има какво да ядем… Откъде искате да взема десет хиляди франка, боже мой!
Буш се усмихна като човек, свикнал да лови риба в мътни води.
— О, дамите като вас винаги имат източници. Потърсят ли добре, намират.
От няколко минути той се взираше в една стара касетка за бижута, която графинята бе поставила сутринта върху камината, когато изпразваше един сандък; той подушваше скъпоценните камъни с инстинктивна увереност. Погледът му блестеше с такъв пламък, че тя го разбра, като проследи направлението му.
— Не, не! — извика тя. — Бижутата никога!
И грабна касетката, сякаш да я защити. В нея бяха последните стари скъпоценности на фамилията, няколко бижута, които бе опазила през най-големите парични затруднения за зестра на дъщеря си и които в този момент бяха за нея единственият запас.
— Никога, бих предпочела да дам себе си, тялото си!
Но в този момент трябваше да прекратят разговора. Госпожа Каролин почука и влезе. Пристигаше развълнувана и остана изумена от сцената, в която попадаше. С една дума помоли графинята никак да не се притеснява; щеше да си отиде, ако тя с умолителен жест не бе я задържала, и затова остана неподвижна в дъното на стаята, сякаш не съществуваше.
Буш слагаше вече шапката си, а Леонида, чувствувайки се все по-неудобно, се насочи към вратата.
— Значи, госпожо, не остава нищо друго, освен да си тръгнем…
Обаче не си тръгваше. Повтори цялата история в още по-срамни подробности, сякаш искаше да унизи пак графинята пред новодошлата — дамата, която той се преструваше, че не познава, какъвто му бе навикът в служебните си отношения.
— Сбогом, госпожо, оттук ние отиваме в прокуратурата. Подробностите по делото ще се появят във вестниците след три дни, не по-късно. По ваше желание.
Във вестниците! Чудовищен скандал върху самите развалини на нейния дом! Не беше ли достатъчно, че видя да се превръща в прах древното богатство, та трябваше да потъне всичко в кал! О, поне честта на името да бъде спасена! И с машинално движение тя отвори касетката. Блеснаха обеци, гривни и три пръстена с брилянти и рубини, антична изработка.
Буш пъргаво се бе приближил. Очите му се омилостивиха, станаха гальовно нежни.
— О, няма за десет хиляди франка!… Позволете да погледна.
И той вече вземаше едно по едно бижутата, обръщаше ги, повдигаше ги нагоре с дебелите си пръсти, любовно разтреперани от сладострастие към скъпоценните камъни. Възхищаваше го като че ли най-вече чистотата на рубините. А и тия стари брилянти, макар понякога да са несръчно шлифовани, са прекрасни като бистра вода!
— Шест хиляди франка! — каза той с гласа на оценител при продажби на търг, скривайки вълнението си под тази цифра на обща оценка. — Смятам само камъните, обковките са годни за претопяване. В края на краищата ще се задоволим с шест хиляди франка.
Но тази жертва беше много тежка за графинята. Тя отново се разяри, взе бижутата и ги стисна в сгърчените си длани. Не, не! Беше много силно да се иска от нея да хвърли в бездната и тия няколко
