Емил Зола
Доктор Паскал
Посвещавам на моята покойна майка и на моята скъпа жена този роман, който е резюме и заключение на цялото ми творчество.
I
Сред горещината на яркия юлски следобед всекидневната, с плътно затворени капаци, бе потънала в голямо спокойствие. Само тънки слънчеви стрели проникваха през пролуките в старите рамки на трите прозореца и в полумрака тяхната много мека светлина къпеше предметите в разсеяно, нежно сияние. Тук беше относително прохладно сред смазващата жега, която се усещаше през напечената от слънцето външна стена.
Застанал прав пред шкафа срещу прозорците, доктор Паскал търсеше някаква бележка, която бе дошъл да вземе. Както бе широко отворен, този огромен дъбов шкаф с резба и красива яка обковка от миналия век излагаше пред погледа необикновена камара от книжа: папки, ръкописи бяха натрупани безразборно на дъното, преливаха от лавиците. Повече от тридесет години докторът тъпчеше в него всичко, което бе написал, от кратките бележки до пълните текстове на своите големи трудове върху наследствеността. Затова и търсенето невинаги беше лесно. Сега той ровеше търпеливо и когато най-после намери, се усмихна.
Постоя още миг пред шкафа, за да прочете бележката на светлината на един златист лъч, който падаше от средния прозорец. На тази здрачна светлина със снежнобелите си коси и брада, макар да наближаваше шестдесетте, той изглеждаше здрав, силен мъж с толкова свежо лице, тънки черти и все още бистри, детски очи, че както бе пристегнат в кафяво кадифено сако, човек би го взел за младеж с напудрени къдри.
— Ето, Клотилд — най-после каза той, — ще препишеш тази бележка. Рамон никога няма да успее да разчете ужасния ми почерк.
И остави листа до девойката, която работеше права пред една висока стойка при десния прозорец.
— Добре, учителю — отвърна тя.
Увлечена в своя пастел, на който в момента нанасяше широки щрихи с молив, дори не се обърна. До нея в една ваза бе натопена клонка цъфнала градинска ружа със странен лилав цвят на жълти ивици. Но ясно се виждаше профилът на малката й кръгла глава с късо подстригана руса коса, прелестен сериозен профил — право чело, сбърчено от внимание, небесносиньо око, тънък нос, решителна брадичка. Особено в наведения й тил се долавяше чаровна младост, млечна свежест под златните къдри. В дългата си черна престилка тя изглеждаше много висока, с тънко кръстче, малки гърди, стройно тяло, източена и гъвкава като божествените ренесансови фигури. Въпреки двадесет и петте й години у нея бе останало нещо детско и изглеждаше едва на осемнадесет.
— И вземи да подредиш малко шкафа — продължи докторът. — Нищо вече не може да се намери.
— Добре, учителю! — повтори тя, без да вдига глава. — Ей сега!
Паскал се върна при писалището си на другия край на стаята до левия прозорец и седна. Това беше обикновена маса от черно дърво, също отрупана с най-различни книжа, брошури. И отново настъпи тишина, сумрачно спокойствие сред смазващата жега вън. В голямата стая, дълга десетина метра, широка шест, освен шкафа имаше само две библиотеки, претъпкани с книги. Старинни столове и кресла бяха пръснати както дойде, а единствената й украса се състоеше от пастели, изобразяващи цветя в странен колорит, заковани по стените със салонни тапети в стил ампир на розети, но сега картините не се виждаха добре. Трите двойни врати — едната за стълбата, а другите две в двата края на всекидневната — за стаята на доктора и за стаята на момичето — бяха от времето на Луи XV, както и корнизът на опушения таван.
Измина час в пълна неподвижност и тишина. После, за да се поразсее от работата си, Паскал скъса хартиената лента на един забравен на масата му брой на „Тан“ и тихо възкликна.
— Я! Баща ти са го назначили за директор на „Епок“, оня републикански вестник, който излиза в голям тираж и публикува материалите на Тюилри!1
Новината трябва да беше неочаквана за него, защото изглеждаше едновременно доволен и опечален, после искрено се разсмя и продължи полугласно:
— Честна дума, човек колкото и да мисли, това не би могъл да го измисли… Животът е нещо необикновено… Има една много интересна статия.
Клотилд мълчеше, сякаш беше на сто левги от онова, което чичо й говореше. Той също млъкна; изчете статията докрай, взе ножици, изряза я, залепи я на един лист и я надписа с едрия си неправилен почерк. След това отиде да прибере на съответното място в шкафа този нов документ. Но се наложи да се качи на стол, понеже лавицата беше високо и той не можеше да я стигне въпреки едрия си ръст.
На тази лавица бяха спретнато подредени огромни папки. Класирани методично, те съдържаха различни документи, листове, изписани на ръка, свидетелства на гербова хартия, изрязани от вестници статии, разпределени в тънки папки от син табак, на всяка от които с едри букви бе означено по едно име. Явно бе, че тези документи непрекъснато се подреждат с обич, че постоянно се вземат и се връщат внимателно на мястото си; защото от целия шкаф само в този кът имаше порядък.
След като, покатерен на стола, намери търсената папка, една от най-претъпканите, върху която бе написано името „Сакар“, Паскал сложи в нея новата изрезка, после постави цялата папка на мястото й по азбучен ред. Постоя още миг замислен, внимателно изправи една купчина, готова да падне, после, като слезе най-сетне от стола, каза:
— Чуваш ли, Клотилд? Като подреждаш, няма да пипаш горните папки.
— Добре, учителю! — за трети път покорно отвърна момичето.
Той отново се засмя с присъщия си весел израз.
— Забранено е!
— Знам, учителю!
И Паскал затвори шкафа, решително превъртя ключа, после го хвърли в едно чекмедже на работната си маса. Девойката беше достатъчно в течение на неговите изследвания, за да слага малко ред в ръкописите му, и той охотно я използуваше и като секретарка, даваше и да преписва бележките му, когато някой събрат и приятел като доктор Рамон му поискаше един или друг документ. Но тя не беше учена и чичо й чисто и просто й забраняваше да чете онова, което смяташе, че е излишно да знае.
Междувременно дълбокото внимание, в което той чувствуваше, че е потънала, започваше да го изненадва.
— Какво ти е, че не си отваряш устата? Толкова ли ти е увлекателно да рисуваш тези цветя?
Това също беше работа, която често й поверяваше — рисунки с молив, с акварел, с пастели, които включваше като илюстрации към трудовете си. От пет години той правеше много любопитни опити с подбор от градински ружи и чрез изкуствено опрашване бе получил редица нови оцветявания. При това своего рода копиране Клотилд влагаше необикновена точност до най-малките подробности в рисунъка и багрите; дотам, че Паскал непрекъснато се удивяваше на толкова голямата й честност и й казваше, че има „чудно ясна и здрава топчеста главичка“.
Но сега, като се приближи, за да погледне през рамото й, нададе комичен вик на гняв.
— Хе, върви по дяволите! Ти май си тръгнала да гониш неизвестното!… Ако нямаш нищо против, веднага ще скъсаш това!
Тя се беше изправила с пламнали до кръв страни, с искрящи от увлечение по творбата очи, с ръце на червени и сини петна от пастелите, които бе мачкала с тънките си пръсти.
— О, учителю!
И в това толкова нежно обръщение, изразяващо гальовна покорност, в тази пълна с преданост дума „учителю“, която тя употребяваше, защото й се струваше глупаво да му казва чичо или кръстник, за първи път се промъкваше пламък на бунт, волята на същество, което се отдръпва и се утвърждава.
От близо два часа тя се бе отказала от точното и послушно рисуване на градинските ружи и бе нахвърлила на друг лист цял грозд измислени цветя, странни, великолепни цветя като в сън. Понякога посред най-точното възпроизвеждане изпадаше в такива внезапни настроения, сякаш имаше нужда да избяга в свят на луди фантазии. И веднага я удовлетворяваше, като винаги се връщаше към тези необичайни цветя с такъв устрем, с такова въображение, че никога не се повтаряше, създаваше рози с
