се съгласи да види сина си. Ако момчето му се стореше кротко, умно, здраво, защо да не го вземе при себе си? Така щеше да има другар, наследник, който щеше да го пази от посегателствата на баща му. Постепенно с целия си егоизъм започна да си представя, че го обичат, галят, защищават. Но може би все пак нямаше да се реши на такова пътуване, ако лекарят не му бе предписал бани в Сен Жерве, а това означаваше да се отбие само няколко мили от пътя си. И така една сутрин Максим пристигна неочаквано у старата госпожа Ругон, решен още вечерта да вземе влака, след като я разпита и види момчето.
Към два часа Паскал и Клотилд още седяха при чешмата под яворите, където Мартин им бе занесла карето, когато пристигна Фелисите с Максим.
— Миличко, каква изненада! Водя ти брат ти.
Поразена от този чужд, отслабнал, прежълтял човек, когото едва успя да познае, девойката стана. Откакто се бяха разделили през 1854 година, тя го бе виждала само два пъти: веднъж в Париж, веднъж в Пласан. Но ясно си го спомняше като елегантен, жив младеж. Сега лицето му бе хлътнало, косите оредели, прошарени. Накрая все пак успя да различи красивите тънки черти с тревожно женско изящество въпреки преждевременната му грохналост.
— А колко добре изглеждаш ти! — просто каза Максим, като я целуваше.
— Човек трябва да живее на слънце — отвърна тя. — Ах, колко се радвам, че те виждам!
С професионалния си лекарски поглед Паскал бе определил състоянието на своя племенник. Той също го целуна.
— Здравей, момчето ми… Права е, знаеш, на човек му е добре само на слънце, ние сме като дърветата!
Фелисите, която в това време бе отскочила до къщата и се връщаше, извика:
— Шарл не е ли тук?
— Не — каза Клотилд. — Вчера беше у нас. Чичо Макар го взе. Ще прекара няколко дена в Тюлет.
Фелисите беше разстроена. Бе побързала да дойде само защото беше сигурна, че ще намери момчето. Какво щеше да прави сега? С обичайното си спокойствие докторът предложи да пишат на чичо Макар да го доведе още на другата сутрин. После, като разбра, че Максим иска на всяка цена да си тръгне с влака от девет часа, без да преспива, измисли друго: да прати за файтон и четиримата да отидат у чичото да видят Шарл. Тъкмо щели да направят чудесна разходка. От Пласан до Тюлет нямало и три левги: един час отиване, един връщане, така че ако искали да се приберат за седем часа, имали на разположение към два часа да поседят там. Мартин щяла да приготви за вечеря. Максим щял да има достатъчно време да се нахрани и да стигне за влака.
Но Фелисите беше неспокойна, посещението у Макар очевидно я тревожеше.
— Ха, дума да не става! Да не мислите, че ще тръгна в това ветровито време… Ще бъде много по- просто да пратим някой да доведе Шарл.
Паскал поклати глава. Никой не можеше да доведе Шарл, ако той не иска. Беше безразсъдно дете и понякога, стига да му хрумнеше, побягваше като неопитомено животинче. При тази несполука старата госпожа Ругон се ядоса, задето нищо не е могла да подготви. Но накрая видя, че при положението, в което е изпаднала, е принудена да отстъпи и да се осланя на случайността.
— В края на краищата, както щете! Господи, колко зле се подреждат нещата!
Мартин изтича да намери файтон и преди още да удари три часът, двата коня се спуснаха по склона, който слизаше до моста на Виорн, и поеха по пътя за Ница. После завиха наляво и близо два километра караха покрай залесените брегове на реката. След това пътят навлизаше в теснините на Сей, ждрело между две гигантски стени от опалени и позлатени от яростното слънце скали. В пукнатините растяха борове; китки дървета, които отдолу изглеждаха не по-големи от снопчета трева, очертаваха гребените, висяха над пропастта. Това беше хаос, изпепелена от слънцето природа, пъклен ход с главоломни завои, сипеи от кървава пръст, свличаща се от всеки процеп. И само орлите нарушаваха усамотението на този унил пущинак.
Фелисите не отваряше стиснатите си уста, изглеждаше сломена от размислите си, главата й нищо не раждаше. Вярно, че времето бе тягостно, иззад було от големи оловни облаци слънцето прежуряше. Говореше почти само Паскал, който страстно обичаше тази пламенна природа и се мъчеше да внуши същите чувства и на своя племенник. Но колкото и да възклицаваше, да му показваше упорството, с което маслините, смокините и трънаците растяха по скалите, живота на самите скали, този огромен, могъщ скелет на земята, чието дихание се усещаше, Максим си оставаше хладен, мълчалив, тревожен пред дивото величие на тези канари, тяхната внушителност го смазваше. И предпочиташе да отмества очи към Клотилд, която седеше срещу него. Тя постепенно го очароваше — струваше му се толкова здрава и щастлива с тази малка кръгла главица и право, ведро чело. От време на време погледите им се срещаха и нейната нежна усмивка го успокояваше.
Но дивотата на прохода се смекчаваше, двете скалисти стени се снишаваха и накрая файтонът пое между кротки хълмове с меки очертания, обрасли в мащерка и лавандула. Все още беше пустош, от безлесните зеленикави, лилави простори и най-лекият ветрец носеше тръпчиви ухания. После внезапно, след един последен завой, се спуснаха в долината на Тюлет, освежавана от извори. В дъното се простираха ливади с високи дървета. Селото беше разположено на склона сред маслини, а къщата на Макар, малко по- далеч вляво, цялата бе огряна от слънце. Файтонът трябваше да завие по пътя към дома за душевноболни, чиито стени се белееха отсреща.
Мълчанието на Фелисите бе станало по-мрачно, защото не обичаше да показва чичо Макар. Още един, от когото родът щеше да си отдъхне в деня, когато си отидеше от тоя свят. За честта на всички той отдавна вече трябваше да спи в земята. Но Макар упорито се държеше, носеше осемдесет и трите си години като старите пияници, които са до такава степен пропити от алкохол, че са сякаш консервирани. В Пласан се ползуваше с ужасна слава на безделник и разбойник, старците си разправяха шепнешком отвратителната история за труповете, които го свързваха с Ругонови, за предателството му по време на смутните дни през декември 1851 година11, за клопката, в която той бе изоставил другари с разпорени кореми на окървавения паваж. Впоследствие, когато се бе завърнал във Франция, пред доходната служба, която бе накарал да му обещаят, Макар бе предпочел това малко имение в Тюлет и Фелисите му го бе купила. Оттогава живееше там нашироко, вече нямаше други амбиции, освен да си закръгли земите, отново дебнеше изгодни случаи, намери начин да получи от снаха си една нива, на която бе хвърлил око, срещу известни услуги, когато й се бе наложило да се бори против легитимистите, за да си възвърне властта в Пласан. Това беше друга ужасна история, която хората също си разправяха на ухо: някакъв луд, пуснат тайно от лудницата, хукнал нощем да си отмъщава, подпалил собствената си къща и в нея изгорели четирима души. За щастие всичко това бяха стари работи. Днес Макар се бе усмирил, вече не беше оня опасен разбойник, от когото целият род бе треперил. Държеше се много прилично, беше станал хитър дипломат, запазил си бе само язвителния смях, сякаш се подиграваше с хората.
— Чичо си е вкъщи — каза Паскал, като наближиха.
Къщата беше провансалска едноетажна сграда с избелели керемиди и яркожълти стени. Отпред имаше тясна тераса, засенчена от висок жив плет от стари черници, които протягаха разкривените си дебели клони. Там чичото си пушеше лулата при хубаво време. Като чу файтона, той застана на края на терасата — висок, изправен, облечен спретнато в син сукнен костюм, с вечния си кожен каскет, който носеше и зиме, и лете.
След като позна посетителите, той се захили и извика:
— Виж ти, какво чудесно общество!… Много сте мили, ей сега ще се разхладите.
Но присъствието на Максим го озадачаваше. Кой ли беше тоя, за какво ли идваше? Казаха му и той веднага прекъсна по-нататъшните обяснения, които добавяха, за да му помогнат да се оправи в сложното повесмо от родствени връзки.
— Бащата на Шарл, знам, знам!… Ясно! Синът на моя племенник Сакар. Дето направи толкова изгоден брак и жена му умря…
Оглеждаше Максим и сякаш беше много доволен, че на тридесет и две години е вече набръчкан, с посипани със снежец коси и брада.
— Ех, господи, всички стареем!… — добави той. — И все пак аз не мога да се оплача, държа се.
Тържествуваше: имаше як кръст и пламнало като жарава, сякаш попарено лице. Отдавна вече обикновената ракия му беше като чиста вода; само скоросмъртницата още гъделичкаше спеченото му гърло;
