цели следобеди, без да си проговорят; настроението им непрекъснато се менеше. Самата Мартин от сутрин до вечер беше раздразнена. Животът на тримата се превръщаше в ад.
После изведнъж всичко още повече се влоши. Някакъв много свят монах капуцин, каквито често обикалят градовете на Юга, пристигна временно в Пласан, за да се отдаде на молитви. „Сен Сатюрнен“ закънтя от гласа му. Той бе нещо като апостол с пламенно простонародно красноречие и цветист, образен език. Говореше за нищожеството на съвременната наука, отричаше реалността на този свят, разкриваше неизвестното, тайната на отвъдното. Всички набожни жени в града бяха покъртени. Още първия път, когато Клотилд отиде с Мартин на проповедта му, вечерта докторът забеляза трескавото състояние, в което бе изпаднала. Следващите вечери тя се встрасти, връщаше се по-късно, защото оставаше да се моли цял час на тъмно в някой параклис. Вече просто не излизаше от черква, прибираше се разбита, с блеснали като на ясновидка очи, пламенните думи на капуцина непрестанно се въртяха в главата й. Изглеждаше изпълнена с гняв и презрение към хората и нещата.
Паскал се разтревожи и реши да поговори с Мартин. Една сутрин слезе рано, докато тя метеше трапезарията.
— Знаете, че не съм ви спирал нито вас, нито Клотилд да ходите на черква. Ходете, като искате. Нямам намерение да упражнявам натиск върху ничия съвест… Обаче не желая да ми я разболявате.
Без да прекъсне метенето, прислужницата отговори с глух глас:
— Болни може да са ония, дето се мислят за най-здрави.
Каза това толкова убедено, че той се усмихна.
— Да, аз съм недъгавата душа и вие се молите за приобщаването ми към вярата, докато хората като вас притежават добро здраве и цялата мъдрост… Мартин, ако ще продължавате да ме тормозите и да се тормозите, ще се ядосам.
Говореше толкова отчаяно и сурово, че прислужницата изведнъж се спря и го загледа право в очите. Безкрайна нежност, огромно отчаяние се изписаха на повехналото й лице на стара мома, за която тук беше единственото убежище. И тя избяга, шепнейки през сълзи:
— Ах, господин Паскал, вие не ни обичате!
Тогава Паскал се почувствува обезоръжен, обзе го растяща печал. Все повече се упрекваше, че е проявил търпимост, не е ръководил като пълен господар възпитанието и образованието на Клотилд. Понеже бе убеден, че дърветата растат прави, когато не им се пречи, след като я бе научил да чете и да пише, я бе оставил да се развива свободно. Така, без предварителен план, просто поради начина на живот в дома, тя постепенно бе изчела всичко и докато му бе помагала в неговите изследвания, при коректурите, в преписването и подреждането на ръкописите му, се бе увлякла по естествените науки. Колко съжаляваше сега за своето без участие! Каква здрава насока би могъл да даде на този ясен, жаден за знания ум, ако не го бе оставил да блуждае и да се погубва в стремеж към отвъдното, насърчаван от баба Фелисите и от прислужницата Мартин! Докато той се придържаше към фактите, стараеше се никога да не отива отвъд познаваемото и успяваше благодарение на дисциплината си на учен, тя непрекъснато се занимаваше с неизвестното, с тайнственото. У нея имаше някакво натрапчиво, инстинктивно любопитство, което се превръщаше в изтезание, ако не го задоволеше. Беше някаква неутолима нужда, неудържимо влечение към недостъпното, непознаваемото. Още като малка и главно по-късно, като девойка, Клотилд веднага започваше с въпросите защо и как и изискваше да й се обясни първопричината. Ако й покажеше цвете, тя го питаше защо това цвете ще даде семе, защо семето ще покълне. После дойде ред на тайната на зачатието, на половете, на раждането и смъртта, и на незнайните сили, и на бога, въобще всичко. С четири въпроса винаги го докарваше до неизбежните граници на неговото знание; а когато той не можеше повече да й отговаря и раздразнено се освобождаваше от нея с едно смешно движение, тя се заливаше от красив тържествуващ смях, после стремглаво се връщаше към мечтите си, към безграничното видение на всичко незнайно, на всичко, в което може да се вярва. Често го смайваше с обясненията си. Подхранван от науката, умът й тръгваше от доказаните истини, но с такъв скок, че се озоваваше направо сред легендарните селения. Редяха се небесни посредници, ангели, светци, свръхестествени сили, които видоизменяха материята, вдъхваха й живот; или пък действуваше една-единствена сила, душата на вселената, за да слее всички творения, и живи, и неживи, в една крайна целувка на всеобща любов. След петдесет века. Била изчислила.
Досега обаче Паскал не я бе виждал толкова разстроена. От една седмица ходеше редовно да слуша монаха в катедралата, а дните си прекарваше в нетърпеливо очакване на вечерните проповеди; тръгваше към черквата трескаво унесена като момиче, което отива на първа среща. После на другия ден всичко в нея изразяваше равнодушие към външния живот, към привичното й всекидневие, сякаш видимият свят, необходимите във всяка минута действия бяха само измама и глупост. Така че почти бе прекъснала заниманията си, поддала се бе на някаква непреодолима леност, по цели часове седеше с отпуснати на коленете ръце и отнесен поглед, зареян в далнината по някакъв блян. Тя, която беше толкова дейна, толкова ранобудна, сега ставаше късно, слизаше едва на обед; и, разбира се, не посвещаваше тези дълги часове на тоалета си, защото бе загубила женската си суетност, ходеше сресана отгоре-отгоре, облечена както дойде, с накриво закопчана рокля, но все пак беше прелестна с тържествуващата си младост. Утринните разходки из Сулейад, които толкова обичаше, спускането тичешком до долу през терасите, засадени с маслинови и бадемови дървета, обикалянето из боровата горичка със смолисти ухания, дългото лежане на напечения харман, където правеше слънчеви бани, престанаха. Сега предпочиташе да си седи в стаята със затворени капаци на прозорците и не я чуваха да помръдне. После прекарваше следобеда във всекидневната, унила, отпусната, бездейна, уморено се местеше от стол на стол, дразнеше се от всичко, което дотогава я бе интересувало.
Паскал беше принуден да се откаже от нейната помощ. Едни бележки, които й бе дал да препише на чисто, седяха от три дена на масата й. Тя вече нищо не подреждаше, нямаше да се наведе да прибере дори някой паднал ръкопис. И главно, бе изоставила пастелите си, много точките си рисунки на цветя, които трябваше да илюстрират един негов труд върху изкуственото оплождане. Големите червени ружи с нови, странни багри бяха увехнали във вазата, без да ги дорисува. А цял един следобед работи увлечено пак една от своите безумни картини с цветя като в сънищата, необикновена растителност, избуяла под слънцето на чудото: златни лъчи, подобни на класове, бликаха от средата на големи пурпурни венчелистчета с форма на отворени сърца, от които вместо плодници се издигаха струи от звезди, милиарди светове се разливаха по небето като млечен път.
— Ах, бедното ми момиче — каза й този ден докторът, — как може човек да си губи времето с такива фантазии! Аз чаках да ми нарисуваш тези ружи, а пък ти си ги оставила да умрат!… И ще се разболееш така. Не може да има здраве, нито дори красота извън действителността.
Напоследък тя често не му отговаряше, сурово се затваряше във вярата си, не желаеше да спори. Но сега той бе засегнал именно вярата й.
— Няма действителност — категорично отвърна тя.
Развеселен от философската самоувереност на това голямо дете, той се разсмя.
— Да, да, знам… нашите сетива не са безпогрешни, а ние познаваме света само чрез сетивата си и следователно е възможно светът да не съществува… Така че да разтворим вратите за безумието, да приемем и най-нелепите химери за възможни, да вземем да бълнуваме вън от законите, от фактите… Но нима не виждаш, че ако отречеш природата, вече няма правило и че единственият смисъл на живота е да вярваме в живота, да го обичаме и да използуваме всички сили на ума си, за да го опознаем по-добре?
Тя махна с ръка нехайно и същевременно предизвикателно и с това разговорът приключи. Сега нанасяше върху рисунката си едри щрихи със син молив, та пламтящите цветя да изпъкнат на фона на ясна лятна нощ.
Но два дена по-късно, след нов спор, нещата още повече се влошиха. Вечерта като стана от масата, Паскал отиде да работи във всекидневната, докато тя седна вън, на терасата. Часовете минаваха и като удари дванадесет, той остана много изненадан, разтревожи се: не я бе чул да се прибира. За да отиде в стаята си, тя трябваше да мине през всекидневната, а положително не я бе чул да мине зад гърба му. Когато слезе, Мартин вече спеше. Вратата на вестибюла не беше заключена, значи Клотилд се бе захласнала и още седеше вън. Понякога това й се случваше през топлите летни нощи, но никога не оставаше толкова до късно.
Тревогата на доктора нарасна, когато видя на терасата празния стол, на който навярно тя дълго бе
