раните, и въпреки всичко сред нечистотии и смърт върви към здраве, към постоянно обновление.
Осъзна, че се е увлякъл, ядно махна с ръка и млъкна. Майка му бе решила да се разплаче и сега с мъка цедеше дребни пестеливи сълзи, които веднага изсъхваха. Отново заговори за своите страхове, които опечалявали старостта й; тя също го молела да се помири с господа, поне от уважение към рода. Нима не давала пример за самоотверженост? Нима цял Пласан, кварталът Сен Марк, старият град и новият град не гледали с почит гордото й примирение? Тя желаела само едно: децата й да й помогнат. Изисквала от всички тях да направят усилие като нея. И даде за пример Йожен, великия мъж, който паднал от толкова високо, съгласил се да стане обикновен депутат и до последен дъх защищавал стария режим, на който дължал славата си. Сипеше похвали и за Аристид, който никога не се отчайвал, при новия режим пак си извоювал прекрасно положение въпреки несправедливата катастрофа, която за известно време го била погребала под развалините на „Универсална банка“. Нима той, Паскал, щял да остане единствен настрана и да не направи нищо, за да умре тя спокойна, с радостта от окончателното тържество на Ругонови? Той, който бил толкова умен, нежен и добър! Но това било невъзможно! Той щял да отиде на литургия следната неделя и да изгори тези лоши книжа, само при мисълта за които се разболявала. Тя умоляваше, заповядваше, заплашваше. Но той вече не отговаряше: беше се овладял и е поведението си на голяма почтителност беше непобедим. Не искаше да спори, толкова добре я познаваше, че не се надяваше да я убеди, не се осмеляваше да разисква с нея за миналото.
— Ето — извика тя, когато усети, че е непреклонен, — ти не си наш, това аз винаги съм го казвала. Ти ни безчестиш.
Паскал се поклони.
— Мамо, ще размислите, ще ми простите.
Този ден Фелисите си тръгна не на себе си и като видя от вратата на къщата Мартин при яворите, се спря с нея да й олекне, без да подозира, че Паскал, който веднага се бе прибрал в стаята си, чува всичко през отворените прозорци. Изля си яда, закле се, че каквото и да става, тя ще се добере до книжата му и ще ги изгори, щом той не искал доброволно да направи тази жертва. Но онова, което вледени доктора, бе начинът, по който Мартин я успокояваше със сдържан глас. Тя очевидно бе съучастница; повтаряше, че трябва да се чака, да не се прибързва, че двете с госпожицата се били заклели, нямало да оставят господин Паскал нито час на спокойствие, докато не го вкарат в пътя. Дали си били дума, че ще го помирят с господа, защото било невъзможно един такъв свят човек да остане неверник. И гласовете на двете жени се понижиха, скоро се превърнаха в шепот, в приглушено шушукане на клюкарки, на заговорнички. Паскал долавяше вече само отделни думи, нареждания, уговаряне на мерки: готвеха се да обсебят личната му свобода. Когато най-после майка му си тръгна, Паскал я погледа, докато се отдалечаваше: тъничка като момиче, тя вървеше с лека походка и много доволен вид.
Паскал преживя един час на униние, на пълно отчаяние. Питаше се защо да се бори, щом всички хора, които обичаше, се бяха съюзили против него. Същата тази Мартин, която бе готова да се хвърли в огъня, ако й наредеше, с една дума, го предаваше, за да спаси душата му. И Клотилд беше в съюз със слугинята, заговорничеше с нея по ъглите, караше я да й помага да му устройва клопки! Колко беше самотен сега! Около него имаше само предателки, те тровеха дори въздуха, който дишаше. Тези двете поне го обичаха, той все пак може би щеше да се справи с тях, да ги умилостиви; но откакто разбра, че зад тях стои майка му, си обясни настървеността им и загуби надежда да си ги върне. Беше темпераментен, но стеснителен мъж, живееше само за науката, странеше от жените и мисълта, че три жени желаят да сложат ръка на него, да го подчинят на волята си, го смазваше. Непрекъснато усещаше някоя зад гърба си; когато се затваряше в стаята си, отгатваше присъствието им зад стената; не му излизаха от ума, създаваха му натрапчив страх, че могат да му ограбят мислите, преди още той да ги формулира, ако ги остави да надзъртат в главата му.
Това положително бе най-тежкият период в живота на Паскал. Трябваше да живее в положение на непрекъсната самоотбрана, а това го съсипваше, понякога му се струваше, че като върви, подовете в къщата му се клатушкат. По това време определено съжали, че не се е оженил и няма деца. Дали и той не се бе изплашил от живота? Дали не бе наказан за егоизма си? Тази мъка по дете понякога го тревожеше, започнал бе да се просълзява, като срещаше по пътищата момиченца с ясни очи, които му се усмихваха. Вярно, че Клотилд беше при него, но това бе друг вид обич, сега разтърсвана от бури, а не опази спокойна, безкрайно нежна обич, обичта на детето, с каквато би желал да приспи наболялото си сърце. От друга страна, онова, което искаше сега, когато чувствуваше, че идва краят на живота му, бе главно продължението, дете, което да го увековечи. И с цялата си вяра в живота, колкото повече страдаше, толкова повече усещаше, че ще намери утеха, ако предаде някому това страдание. Смяташе, че не е засегнат от физиологичните смущения на семейството, но дори мисълта, че наследствеността понякога прескача едно поколение и че у син, роден от него, могат да се проявят недъзите на дедите, не го спираше. Въпреки стария прогнил дънер, въпреки дългата поредица от отвратителни роднини все пак някои дни желаеше този незнаен син, както човек желае неочаквана печалба, рядко щастие, внезапна намеса на съдбата, която утешава и обогатява завинаги. И разколебано в другите си нежни чувства, сърцето му кървеше, защото вече бе късно.
През една душна нощ в края на септември Паскал не можа да заспи. Отвори единия прозорец на стаята си. Небето беше черно, навярно някъде далеч се извиваше буря, защото се чуваше непрекъснат тътен на гръмотевици. От време на време смътно различаваше тъмната маса на яворите, когато зеленикави отражения на бегли светкавици ги открояваха в мрака. Душата му бе изпълнена с неизразимо отчаяние, той отново преживяваше последните лоши дни, засилващия се тормоз от предателства и подозрения, когато един остър спомен изведнъж го накара да потрепери. В страха си, че може да бъде ограбен, бе започнал да носи винаги у себе си ключа от големия шкаф. Но този следобед му бе станало горещо и бе свалил сакото си, а сега се сещаше, че Клотилд го бе закачила на един гвоздей във всекидневната. В миг го прекоси ужас: ако е напипала ключа в джоба му, положително го е откраднала. Той скочи, пребърка сакото, което бе хвърлил на един стол. Ключа го нямаше. В този миг го ограбваха — почувствува го ясно. Биеше два часът. Паскал не се облече; както беше по пантофи на бос крак и с разгърдена нощница, рязко отвори вратата и се втурна във всекидневната със свещник в ръка.
— Ах, аз си знаех! — извика той. — Крадла, убийца!
Беше истина. Клотилд бе там, разсъблечена като него, боса, с платнени пантофки, с голи крака, голи ръце, голи рамене, по фуста и риза. От предпазливост не бе донесла свещ, само бе отворила капаците на единия прозорец; бурята, която вилнееше отсреща в тъмното небе на юг, й стигаше: непрестанни светкавици заливаха предметите с мъртвешка фосфорна светлина. Обемистият шкаф бе широко отворен. Клотилд вече бе изпразнила горната полица, насваляла бе наръчи папки и ги бе нахвърляла на безразборни купчини върху дългата маса в средата на стаята. Но се бе изплашила, че няма да има време да ги изгори и тъкмо ги събираше на пакети с намерение да ги скрие, а после да ги прати на баба си, когато внезапно цяла осветена от свещта, се спря неподвижно, изненадана, готова да се бори.
— Крадеш ме и ме убиваш! — побеснял повтори Паскал.
Тя още държеше една папка в голите си ръце. Паскал поиска да я вземе. Но момичето я стискаше с все сила, упорствуваше в желанието си да руши, без да се смути, без да се разкае, като боркиня, на чиято страна е правото. Тогава заслепен, обезумял, той се нахвърли. Сбиха се. Сграбчил я бе, както беше гола, и я стискаше.
— Убий ме де! — заекваше тя. — Убий ме или ще изпокъсам всичко.
Но той не я пускаше; прегръдката, която я свързваше с него, беше толкова груба, че тя не можеше да диша.
— Когато едно дете краде, се наказва!
Няколко капки кръв се стичаха под мишницата от закръгленото й рамо, чиято копринено нежна кожа бе наранена. И той за миг я усети толкова задъхана, толкова божествена със стройното й девствено тяло, изваяни крака, гъвкави ръце, тънък кръст и малки корави гърди, че я пусна. С едно последно усилие бе изтръгнал папката.
— А сега ще ми помогнеш да ги приберем горе, дявол да го вземе! Ела тук, най-напред ги подреди на масата… Прави каквото ти казвам, чуваш ли?
— Да, учителю.
И тя се приближи, залови се да му помага, укротена, сломена от тази мъжка прегръдка, която сякаш бе проникнала в плътта й. Сред тежкия мрак свещта гореше с висок пламък и ги осветяваше; далечният
