на една обител като икономка на благотворителното дружество „Свето тайнство“, за да помага за задомяването на самотните майки. Октав Муре, собственик на големите магазини „Дамско щастие“, увеличаваше огромното си богатство. Към края на зимата жена му Дьониз Бодю, която той обожаваше, макар че отново се бе поразпуснал, му бе родила второ дете. Абат Муре, свещеник на „Сент Йотроп“, се бе затворил със сестра си Дезире в онази блатиста теснина и в голямото си смирение се отказваше от всяко предлагано му от епископа повишение. Чакаше си смъртта като свят човек, не вземаше никакви лекарства, макар че страдаше от туберкулоза в начален стадий. Елен Муре живееше много щастливо, много усамотено, обожавана от новия си съпруг господин Рамбо в малкото имение, което притежаваха недалеч от Марсилия на морския бряг; нямаше деца от втория си брак. Полин Кеоню си беше все в Бонвил, на другия край на Франция срещу обширния океан; след смъртта на чичо Шанто остана сама с малкия Пол, реши да не се омъжва и изцяло се посвети на сина на овдовелия си братовчед Лазар, който бе отишъл в Америка да забогатее. Етиен Лантие се завърна в Париж след стачката в Монсу, по-късно се изложи в бунта на комунарите, чиито идеи бе защищавал яростно; осъден на смърт, после помилван и пратен в изгнание, той сега живееше в Нумеа; чуваше се дори, че там веднага се оженил и имал дете, момче или момиче — не се знае. А Жан Макар, уволнен след кървавата седмица, се завърна и се установи във Валкера край Пласан. Има̀ щастието да се ожени за едно здраво момиче, Мелани Виал, единствена дъщеря на заможен тамошен селянин, чиято земя работеше. Жена му забременя още през първата брачна нощ, роди момче през май и пак беше бременна на два месеца — случай на рядка плодовитост, при която на майката не остава време да откърмя децата.
— Така е — продължи полугласно Паскал, — родовете се израждат. Тук е налице истинско изтощение, бърз упадък, сякаш нашите, със своя бяс да се наслаждават, в лакомото задоволяване на ламтежите си много бързо са горели. Луизе умря в люлката; почти слабоумен, Жак-Луи си отиде вследствие на нервно заболяване; Виктор се върна към дивото състояние и препуска из кой знае какви мрачини; нашият беден Шарл е колкото красив, толкова и хилав… Това са последните клонки на Дървото, последните бледи издънки, до които могъщите сокове на големите клони не успяват да се изкачат. В ствола е имало червей; той сега е в плода и го яде… Но човек никога не бива да се отчайва: родовете имат вечно бъдеще. Дълбоките им корени стигат отвъд общия родоначалник през неподдаващите се на изследване слоеве на измрелите раси, до първото същество; и родовете непрекъснато ще растат, ще се развиват, ще се разклоняват до безкрай през вековете до бездънното бъдеще… Погледни нашето Дърво: то наброява само пет поколения, няма дори значението на стрък трева сред огромната тъмна човешка гора, в която народите са големите вековни дъбове. Само че помисли за могъщите му корени, които заемат цялата почва, помисли за листата горе, които непрекъснато покарват и се преплитат с други листа, помисли за това море от върхари, което непрестанно се вълнува от вечния оплодяващ полъх на живота… Ето, надеждата е тук, във всекидневното обновяване на рода от новата кръв, която идва отвън. Всеки брак внася допълнителни, добри или лоши елементи и тяхното въздействие е поне в това, че пречат на израждането по математическа прогресия. Пукнатините се запълват, след известен брой поколения неминуемо се възстановява някакво равновесие и накрая винаги излиза средният човек, обобщеното човечество, което упорито следва тайнственото си дело, върви към своята незнайна цел.
Той спря и дълбоко въздъхна.
— Ах, а какво ще стане с нашия род? До какво същество ще стигне накрая?
И продължи. Вече не разчитал на живите, които бе изброил, тях ги бил класифицирал, знаел на какво са способни. Но бил изпълнен с голямо любопитство към съдбата на малките деца. Бил писал на един събрат в Нумеа, за да получи сведения за жената на Етиен и за детето, което тя навярно вече била родила, а не бил получил отговор и се опасявал, че тук Дървото ще остане непълно. Бил по-добре осведомен за двете деца на Октав Муре, с когото продължавал да си кореспондира: момиченцето било все така слабичко, създавало тревоги, момченцето обаче приличало на майка си и се развивало чудесно. Впрочем най-големи надежди възлагал на децата на Жан, чийто първороден син, вече едро момченце, изглежда, внасяло обновление, свежите сокове на родовете, които се връщат към земята, за да почерпят сили. Понякога ходел във Валкера и се връщал щастлив от това плодовито кътче, радвал се на спокойния разумен баща, вечно крачещ зад ралото, на веселата простодушна майка, чиято широка утроба можела да народи цял един малък свят. Знаело ли се къде ще поникне здравият клон? Може би мъдрият, могъщият, очакваният щял да излезе оттам? Най-лошото за красотата на Дървото било, че тези хлапета били още толкова малки, че не можел да ги класифицира. Гласът му се разнежи при мисълта за тази надежда за бъдещето, за тези руси главици и от непризнато съжаление, че не се е оженил.
Все така загледан в разгънатото пред него родословно дърво, Паскал извика:
— И все пак виж колко е пълно, колко е показателно!… Нали ти казвам: тук намираме всички случаи на наследственост. За да изградя окончателно теорията си, трябваше просто да я основа на тази съвкупност от факти… Така или иначе, най-чудесното е, че тук сякаш пипаме с пръст как същества, поникнали от същия дънер, могат да изглеждат коренно различни, бидейки просто логични видоизменения на общите прародители. Дънерът обяснява клоните, а те обясняват листата, у баща ти Сакар, както у чичо ти Йожен Ругон, които са толкова противоположни по темперамент и живот, един и същи подтик е породил безразборните ламтежи у единия и властната амбиция у другия. Анжелик, тази чиста лилия, се ражда от съмнителната Сидони: порив, който, според средата, създава мистици или сладострастници. Трите деца на семейство Муре са движени от един и същи устрем, който от умния Октав е направил продавач на парцали, от вярващия Серж — селски свещеник, от слабоумната Дезире — хубава щастлива мома. Но още по- поразителен е примерът с децата на Жервез: те наследяват неврозата и Нана се продава, Етиен става бунтар, Жак — убиец, а Клод има гений. Докато тук, до тях, братовчедка им Полин олицетворява победилата порядъчност, която се бори и се жертвува… Та нали наследствеността, самият живот, измътва тъпаците, лудите, престъпниците и великите хора. Някои клетки се израждат, други заемат мястото им и ето ти мошеник или луд вместо гениален или просто порядъчен човек. А човечеството се носи и влачи всичко!
После мисълта му пое в друга посока:
— Ами животинският свят? Животното страда и обича, то е като опростена схема на човека. А всички тези животни, които живеят с нас нашия живот, та те са като наши братя!… Да, бих искал и тях да ги сложа в Ноевия ковчег, да им направя място в нашия род, да покажа, че са тясно свързани с нас, че допълват нашия живот. Знам котки, чието присъствие създаваше тайнственото очарование на дома, кучета, които бяха обожавани, чиято смърт бе оплаквана и оставяше в сърцата безутешна скръб. Знам кози, крави, магарета, които имаха необикновено значение, чиято личност играеше такава роля, че за тях би трябвало да се пише… Вземи например нашето бедно старо конче Боном, който ни служи четвърт век, не мислиш ли, че е предал нещо от себе си на нашата кръв и че е вече член на нашето семейство? Ние сме го променили, както и той малко ни е въздействувал, така че накрая и той, и ние имаме някакъв общ облик и това е толкова вярно, че сега, като го гледам полусляп, с мътен поглед, със схванати от ревматизъм крака, го целувам по двете страни, като че ли е беден стар сродник, останал на моя издръжка… Ах, светът на животните! Всички подвластни на човека страдащи същества, с каква огромна симпатия би трябвало да им се отдели място в една история на живота!
Това бе последното възклицание, с което Паскал изразяваше своята огромна нежност към живите същества. Постепенно се бе разгорещил и бе стигнал до изповедта на своята вяра в непрекъснатия победен труд на живата природа. И Клотилд, която дотогава слушаше мълчаливо, пребледняла, потресена от такова количество факти, които се стоварваха върху нея, най-после отвори уста, за да попита:
— А къде съм аз тук, учителю?
Бе сложила тънкия си показалец върху Дървото, на мястото, където виждаше името си. Той непрекъснато бе подминавал това листо. Девойката настоя:
— Да, аз каква съм?… Защо не ми прочете моето досие?
За миг той занемя, сякаш бе изненадан от въпроса.
— Защо ли? Просто така… Не, аз наистина нямам какво да крия от теб… Виждаш какво е написано: „Клотилд, родена през 1847. Преобладание на майката. Възвратна наследственост. Духовна и физическа прилика на дядото по майчина линия…“ По-ясно от това не може да бъде. У теб майка ти е взела връх: ти имаш нейния добър апетит и до голяма степен нейното кокетство, понякога си отпусната, покорна като нея. Да, не си даваш напълно сметка, но и ти си като нея много жена, искам да кажа, обичаш да бъдеш обичана. Освен това майка ти беше страстна любителка на романи, фантазьорка, обожаваше да лежи по цял ден,
