замечтана над някоя книга; страшно й се харесваха всякакви невероятни истории, гледаше си на карти, съветваше се с разни лунатични; и аз все си мисля, че твоето влечение към тайнственото, твоето безпокойство през непознатото идват оттам… Но онова, което окончателно те е оформило и е вложило у теб известна двойственост, е влиянието на дядо ти, майор Сакардо. Познавах го. Не беше орел, но поне имаше много доблест и енергия. Без него, честно казано, мисля, че ти нямаше да струваш кой знае колко, защото останалите влияния не са особено добри. Той ти е дал най-хубавото, което има у теб: смелостта да се бориш, гордостта и искреността.
Клотилд го изслуша внимателно. Кимна леко с глава, за да каже, че е точно така, че не е засегната, въпреки че лек трепет сгърчваше устните й, докато научаваше тези неизвестни подробности за своите близки, за майка си.
— Добре, а ти, учителю?
Сега, без да се колебае, Паскал извика:
— О, аз ли? Защо да говорим за мен? Аз не съм от рода!… Виждаш какво пише тук: „Паскал, роден през 1813. Вроденост. Съчетание, в което се смесват физическите и духовните белези на родителите, без никой от тях да може да се установи у новото същество…“ Майка ми достатъчно ми е повтаряла, че не знае откъде съм дошъл!
И това бе като вик на облекчение, на неволна радост.
— Знаеш, народът не се мами. Чула ли си някой в града да ме нарече Паскал Ругон? Не! Хората открай време казват просто „доктор Паскал“. Защото не съм като нашите… И може да ти се стори малко сурово, но това ме радва, защото понякога наследствеността е наистина нещо прекалено тежко за човека. Колкото и да обичам всичките си роднини, все пак сърцето ми весело се разтуптява, когато усетя, че съм друг, различен, че нямам нищо общо с тях. Че не съм като тях, че не съм като тях, господи! Все едно, че вдишвам малко чист въздух, иначе нямаше да мога да ги държа тук до един, да ги разголвам в тези досиета и все пак да имам сили да живея!
Най-сетне спря. За миг настъпи мълчание. Бе престанало да вали, бурята отминаваше, чуваха се само далечни гръмотевици, а от освеженото още тъмно поле през отворения прозорец нахлуваше приятна миризма на мокра пръст. Във въздуха, който се успокояваше, свещите догаряха с високи, нетрепкащи пламъци.
— Ах, какво ще стане с мен? — само каза Клотилд и унило разпери ръце.
Това беше същият тревожен въпрос, който бе изкрещяла една нощ на хармана: животът е противен, как да живее спокойно и щастливо? Страшна светлина хвърля науката върху света, анализът прониква във всички човешки язви, за да покаже техния ужас. А ето че сега той отново говореше за това, и то още по- открито, увеличаваше отвратата й от хората и нещата, като подлагаше на дисекция дори семейството й. Калният поток бе текъл пред нея в продължение на почти три часа и най-грозното разкритие бе неподозираната страшна истина за близките й, скъпите й хора, онези, които би трябвало да обича: баща й, издигнал се чрез престъпни парични сделки, брат й, кръвосмесител, безсъвестната й баба, цяла опръскана с кръвта на праведници, почти всички останали белязани с пороци — пияници, развратници, убийци, — чудовищен цъфтеж на човешкото дърво. Ударът бе толкова жесток, че тя не можеше да се съвземе от болка и изумление пред целия този живот, за който научаваше така изведнъж. И все пак урокът беше като че ли оправдан, дори грубостта му, от нещо голямо и добро, от някакъв дълбоко човечен полъх, който я бе понесъл от началото до края. Нищо лошо не й бе направил, тя се бе почувствувала като шибана от остър морски вятър, вятъра на бурите, от който човек усеща гърдите си разширени, здрави. Паскал всичко бе казал, дори за майка си бе говорил свободно, продължаваше да има към нея почтителното отношение на учен, който не съди фактите. Да казваме всичко, за да знаем всичко, да лекуваме всичко — нали така бе извикал в онази чудна лятна нощ? Самият ужас на това, което й бе разкрил, я разколебаваше, беше като ослепена от силна светлина, но най-после го разбираше, вътрешно признаваше, че е предприел едно огромно дело. Освен това в неговия вик имаше нещо здраво, имаше надежда в бъдещето. Той говореше като благодетел: щом наследствеността е в основата на всичко, искаше да определи нейните закони, за да се разпорежда с нея и да създаде един щастлив свят.
И нима имаше само кал в тази преляла река, чиито шлюзове бе вдигнал? Колко злато се бе отложило по тревите и цветята на бреговете й! Пред Клотилд сякаш още препускаха стотици същества, тя още беше под впечатлението на прелестни, добри лица: тънки профили на девойки, ведри жени с красиви черти. Кървяха страсти, сърца се разтваряха в нежни пориви. Колко много бяха всички тези Жани, Анжелики, Полини, Марти, Жервези, Елени! От тях и от другите, дори от най-лошите, от страшните мъже, най-ужасни от всички, се надигаше братска човечност. Този полъх, това широко течение на симпатия бе усетила в неговото точно изложение на учен. Той не изглеждаше разчувствуван, спазваше безличното държане на демонстратор, но каква добрина и съкрушеност, каква гореща преданост, каква всеотдайност за щастието на хората се долавяше в дъното на душата му! При цялата си математическа постройка делото му беше пропито с братско състрадание, то личеше дори в най-язвителните му насмешки. Не й ли бе говорил за животните като по- голям брат на всички нещастни същества, които страдат? Страданието го разяря ваше, гневът му идваше само от голямата възвишеност на мечтата му, бе станал груб само от омраза към неистинското и мимолетното, понеже мечтаеше да работи не за едно цивилизовано за миг общество, а за цялото човечество, за всички важни часове на неговата история. И може би именно този бунт против ширещата се баналност го бе накарал да се заеме с дръзки теории и практика. И делото му си оставаше човечно, отклик на огромния стон на съществата и нещата.
Впрочем не беше ли това животът? Няма абсолютно зло. Никой не е лош за всички, всеки носи щастие някому. И ако човек не се задоволява с една-единствена гледна точка, накрая си дава сметка, че всяко същество е полезно. Онези, които вярват в някакъв бог, би трябвало да си кажат, че щом техният бог не поразява злите с гръм, то е, защото вижда цялостния ход на Своето творение и не може да слиза до частното. Трудът свършва и започва отново, съвкупността на живите все пак си остава удивителна със своята смелост и работливост; любовта към живота преодолява всичко. В исполинския труд на хората, в упорството им да живеят е тяхното оправдание и изкупление. От такава височина погледът не вижда нищо друго освен тази непрестанна борба и все пак много добро, макар че има и много зло. И сърцето се изпълва с всеобща снизходителност, прощава, остава само огромна жалост и пламенно милосърдие. Това положително е пристанището, очакващо онези, които са загубили вяра в догмите и искат да разберат защо живеят на този свят сред неговата несправедливост. Трябва да живеем заради усилието да живеем, заради камъка, който ще донесем за далечното тайнствено дело и единственото възможно спокойствие на тази земя е в радостта от извършването на това усилие.
Изтече още час, цялата нощ бе минала в този страшен житейски урок, без нито Паскал, нито Клотилд да съзнават къде са, как времето лети. От няколко седмици Паскал беше преуморен, вече съсипан от подозренията и страданията напоследък и сега нервно потрепери, сякаш се събуждаше внезапно.
— Ето — каза той, — ти знаеш всичко. Чувствуваш ли сърцето си силно, закалено от истината, изпълнено с прошка и надежда?… С мен ли си?
Но и тя трепереше от страшния нравствен удар, който бе получила, не можеше да се съвземе. За нея това беше сриване на всичко, в което бе вярвала дотогава, такова обръщане към един нов свят, че не смееше да си зададе този въпрос и да реши. Чувствуваше се грабната, понесена от всемогъществото на истината. Приемаше я, а не беше убедена.
— Учителю — прошепна тя, — учителю…
За миг стояха един срещу друг, гледаха се. Денят се раждаше: прелестно чиста руменина в дъното на голямото светло, измито от бурята небе; нито следа от облак по бледата розовееща синева. Радостта на пробуждащото се мокро поле влизаше през прозореца, свещите догаряха и пламъците им избледняваха в нарастващата светлина.
— Отговорѝ ми. Все още ли искаш да разрушиш всичко това, да го изгориш?… С мен ли си, напълно с мен?
В този миг му се стори, че някакъв внезапен порив я тласка и тя ще се хвърли разплакана на врата му. Но те изведнъж се видяха — бяха полуголи. Тя дотогава не бе забелязала, но сега осъзна, че е само по долна фуста, с голи ръце, голи рамене, едва прикрити от пухкави кичури разпиляна коса, а като сведе поглед, отново зърна под лявата си мишница няколкото капки кръв от раничката, която той й бе направил, докато се бореше с нея, за да я усмири с груба прегръдка. Тогава я обзе необикновено смущение,
