увереност, че ще бъде победена, сякаш тази прегръдка щеше да го направи неин господар във всичко и завинаги. Това усещане продължаваше, завладяваше я, влечеше я отвъд волята й, обхващаше я непреодолимо желание да се предаде.
Клотилд внезапно се изправи. Искаше да размисли. Бе скръстила голите си ръце върху голите си гърди. От стеснение цялата й кръв нахлу като пурпурен поток в лицето й.
— Учителю, учителю, остави ме… Ще видя… — промълви само тя.
И тъничка, божествено стройна побягна с лекотата на разтревожено в целомъдрието си момиче и както преди се приюти в стаята си. Паскал я чу как бързо завъртя два пъти ключа. Като остана сам, той изведнъж почувствува огромно отчаяние и печал; запита се дали бе постъпил правилно, като й бе казал всичко, дали истината ще покълне у това мило, обожавано създание, за да израсне и да даде жътва от щастие някой ден.
VI
Дните се нижеха. Отначало октомври беше великолепен — пламтяща есен, топла нега сред обширна лятна зрялост, безоблачно небе. После времето се развали, задухаха страшни ветрове, последната буря свлече склоновете. И в унилата къща на Сулейад приближаването на зимата сякаш внесе безкрайна печал.
Започна нов ад. Между Паскал и Клотилд вече нямаше бурни кавги. Врати не се тряскаха, гневни викове не караха Мартин да се качва час по час. Сега те едва си говореха; нито дума не споменаваха за нощната сцена. От необясними скрупули, от някаква необичайна за него стеснителност, която не осъзнаваше, Паскал не искаше да поднови техния разговор, да настои за отговора, който чакаше — една дума на вяра в него и на покорство. А след големия нравствен удар, който цяла я бе преобразил, Клотилд още мислеше, колебаеше се, бореше се, отлагаше решението, инстинктивно се бунтуваше, не искаше да се предаде. И недоразумението се задълбочаваше сред голямото отчаяно мълчание на печалната къща, където вече нямаше щастие.
За Паскал това бе тежко време: страдаше ужасно, без да се оплаква. Привидното затишие не го успокояваше, напротив, бе изпаднал в гнетящо недоверие, въобразяваше си, че засадите продължават и че ако наглед го оставят на мира, то е само за да кроят в мрака най-черни заговори. Безпокойството му дори бе нараснало, той всеки ден очакваше катастрофа, представяше си как документите му пропадат във внезапно зейнала бездна, как цялата къща бива пометена, отнесена, разпиляна на прах. Такова прикрито преследване на неговата мисъл, на неговия духовен и интелектуален живот изпъваше нервите му толкова непоносимо, че вечер си лягаше с треска. Често се сепваше, бързо се обръщаше, струваше му се, че ще види зад гърба си враг, който върши предателство, но в мрака нямаше никой, само собственият му страх. Друг път, обзет от подозрение, стоеше да дебне с часове, скрит зад капаците на прозорците си или притаен в дъното на някой коридор; но нищо не помръдваше, той чуваше само силното туптене в слепоочията си. Всичко това дълбоко го разстройваше: вече не си лягаше, преди да огледа всички стаи, почти не спеше, при най-лек шум се събуждаше задъхан, готов да се защищава.
И това, което засилваше страданието на Паскал, бе постоянната и все по-натрапчива мисъл, че такава рана му нанася едничкото същество на света, което обичаше, неговата любимка Клотилд! Та той от двадесет години я гледаше как расте, как става все по-красива, по-пленителна, как разцъфтява и животът му се изпълваше с нейното ухание. Господи! Та нали сърцето му преливаше от нежност към нея, нежност, която той дотогава не бе анализирал! Тя бе станала негова радост, негово насърчение, негова надежда, цяла една нова младост, чрез която той се чувствуваше обновен. Само като минеше край него с това нежно закръглено, свежо вратле и той се ободряваше, обливаше го чувство на здраве и радост като при завръщането на пролетта. Впрочем самият му живот обясняваше как го бе завладяло и покорило това дете; то бе влязло в сърцето му още от малко, после, докато бе расло, постепенно бе заело цялото място в него. Откакто окончателно се бе пренесъл в Пласан, Паскал живееше като бенедиктински монах, затворен сред книгите си, откъснат от жените. Знаеше се само, че е бил страстно влюбен в една жена, която бе умряла и на която той никога не бе целунал дори пръстите. Вярно, че понякога ходеше в Марсилия и преспиваше там, но това бяха просто авантюри без последствия с първата срещната жена. Той не бе живял и бе съхранил цял запас от мъжественост, чиито вълни сега бушуваха пред заплахата от наближаващата старост. Той бе в състояние да се привърже от душа и към животно, към бездомно куче, което би му близнало ръката. И ето че сега тази Клотилд, която бе обикнал, това момиченце, станало изведнъж привлекателна жена, го държеше и го мъчеше, превръщайки се в негова противница.
И толкова веселият, толкова добрият Паскал стана мрачен, непоносимо суров. От най-малката дума кипваше, скастряше Мартин, която изненадано вдигаше към него покорни очи като бито животно. От сутрин до вечер се въртеше из покрусената къща, измъчен, с такова зло лице, че не смееха да му заговорят. Вече не водеше Клотилд със себе си при болните, ходеше сам. Един следобед се върна разстроен: на съвестта му на лекар пионер тежеше смъртта на един човек. Бе отишъл да сложи инжекция на кръчмаря Лафуас, чието състояние внезапно се бе влошило дотолкова, че Паскал го смяташе за загубен. Но все пак упорствуваше да се бори, продължаваше лечението; и ето че този ден по нещастно стечение на обстоятелствата малката спринцовка бе всмукала от дъното на шишенцето една непречистена частица, случайно минала през филтъра. Бе се появила малко кръв; като връх на нещастието иглата бе проникнала във вена. Паскал се разтревожи, щом видя, че кръчмарят пребледнява, задушава се, че по лицето му избиват едри капки студена пот. Смъртта последва светкавично. По посинелите устни, по почернялото лице Паскал разбра: това беше емболия; можеше да вини само некачественото приготвяне на лекарството, цялата си още варварска метода. Вярно, че Лафуас и без това бе загубен, щеше да живее най-много още шест месеца, и то сред страшни мъки, но потресаващият факт все пак си оставаше: тази ужасна смърт. Какво отчаяние, какво разколебаване на вярата му, какъв гняв против безсилната наука убийца! Прибра се блед като платно, отиде в стаята си, без да каже нито дума, хвърли се, както беше облечен, на леглото и се появи едва на другия ден, след като бе стоял затворен шестнадесет часа.
Този следобед Клотилд, която бе седнала с ръкоделието си до него във всекидневната, се опита да наруши тягостното мълчание. Бе вдигнала очи и го гледаше как нервно прелиства една книга, за да търси някакво сведение, което не успяваше да намери.
— Да не си болен, учителю?… Защо не ми кажеш? Ще те полекувам.
Той продължаваше да гледа в книгата, само промълви с глух глас:
— И да съм болен, теб какво те интересува? Нямам нужда от никого.
Тя продължи примирително:
— Ако нещо те измъчва и можеш да ми го кажеш, кажи, може да ти олекне… Вчера се върна толкова тъжен! Недей така да се отчайваш. Много се разтревожих. През нощта три пъти идвах до вратата ти да те чуя. Измъчвах се при мисълта, че страдаш.
Колкото и кротко да бе казала това, сякаш го шибна с камшик. Болезнено отслабнал, Паскал бе разтърсен от внезапен гняв, блъсна книгата и стана разтреперан.
— А, така значи! Шпионираш ме, дори в стаята си не мога да седя, без да идвате да подслушвате край стените ми… Да, подслушвате дори биенето на сърцето ми, дебнете ме да умра, та всичко да опустошите, да изгорите…
Гласът му се повишаваше и цялата му незаслужена мъка се изля в оплаквания и закани.
— Забранявам ти да се занимаваш с мен… Имаш ли да ми казваш нещо друго? Размисли ли? Можеш ли да ми подадеш ръка честно и да ми кажеш, че си съгласна с мен?
Но тя не отговори, само продължаваше да го гледа с големите си ясни очи. С цялата си искреност още не искаше да се предаде. Но това нейно поведение го раздразни дотам, че той изгуби всяко чувство за мярка. С едно движение й посочи вратата и заеквайки, извика:
— Върви, върви си!… Не те искам вече при мен! Не искам врагове при мен! Не искам да ме подлудявате!
Тя стана. Беше много бледа. Тръгна изправена, без да се обърне, отнасяйки ръкоделието си.
През следващия месец Паскал се опита да намери опора в напрегнат всекичасен труд. По цели дни упорито седеше сам във всекидневната, там прекарваше и нощите, преглеждаше стари документи, преработваше всичко, което бе писал върху наследствеността. Като обзет от бяс, търсеше да се убеди в
