от клопки, в това чувство, че е заобиколен от врагове, които са се настървили да го погубят, и че той трябва да ги дебне, лесно различаваше симптомите на манията за преследване. Всички злополуки в рода водеха до същия страшен край: бързо развиваща се лудост, после обща парализа и смърт.
От този ден Паскал обезумя. Състоянието на нервно изтощение, до което го бяха довели преумората и скръбта, не му позволяваше да отклони съзнанието си от тази натрапчива мисъл, че ще полудее и ще умре. Всички болестни усещания, които изпитваше — огромната отпадналост на ставане от сън, бученето в ушите, искрите пред очите, дори лошото храносмилане и кризите на нервен плач, — се превръщаха в сигурни доказателства за близко умопомрачение, от което смяташе, че е застрашен. В своя случай той напълно бе загубил способността си на проницателен диагностик, присъща на наблюдателните лекари; и ако все още продължаваше да разсъждава, объркваше и преиначаваше всичко поради душевната и физическа депресия, в която бе изпаднал. Вече нямаше власт над себе си, беше като луд от непрекъснато самоубеждаване, че ще полудее.
През този унил декември той ден след ден влошаваше състоянието си. Всяка сутрин решаваше да избяга от своята фиксидея, но пак отиваше във всекидневната, затваряше се и се залавяше с оплетеното повесмо на мислите си. Продължителното проучване на наследствеността, значителните му изследвания, трудове допълнително го тровеха, даваха му непрекъснато все нови и нови доводи за тревога. На вечния въпрос, който си задаваше за своя наследствен случай, досиетата му отговаряха с всички възможни комбинации. А те бяха толкова много, че Паскал се объркваше. Ако се бе заблуждавал, ако не можеше да се постави извън тях като забележителен случай на вроденост, трябваше ли да се класифицира във възвратната наследственост, която прескача едно, две, дори три поколения? Неговият случай не беше ли просто проява на скрита наследственост, което би било едно ново доказателство в подкрепа на теорията му за семенната плазма? Или пък в него трябваше да се вижда само странността на наследствените прилики, внезапното изявяване в залеза на живота му на някой неизвестен прародител? Той вече не можеше да намери покой. Залови се да изясни своя случай, ровеше в бележките си, препрочиташе книгите си. Анализираше се, следеше най-дребните си усещания, за да извлече от тях факти, въз основа на които да може да се прецени. В дните, когато умът му бе по-ленив, когато му се струваше, че изпитва някакви особени зрителни смущения, бе склонен да приеме, че заболяването му се дължи главно на вродено нервно увреждане; когато пък му се струваше, че краката му се схващат, а ходилата му натежават и го болят, си въобразяваше, че става въпрос за наследственост по влияние, получена от някакъв външен фактор. И всичко се объркваше, Паскал стигаше дотам, че вече не можеше да се познае сред всички тези въображаеми страдания, които разтърсваха разстроения му организъм. И всяка вечер заключението му беше все същото, все същата камбана биеше на смърт в мозъка му: наследствеността, ужасната наследственост, страхът, че ще полудее.
През първите дни на януари Клотилд стана неволно свидетелка на една сцена, от която й се сви сърцето. Беше седнала при един прозорец във всекидневната и четеше; прикриваше я високият гръб на креслото. Изведнъж Паскал, който от предишния ден не се бе появявал — седеше непрекъснато в стаята си, — влезе. С две ръце държеше разтворен пред очите си голям пожълтял лист хартия, който тя позна: беше родословното дърво. Той беше толкова съсредоточен, очите му бяха толкова втренчени, че Клотилд и да се покажеше, нямаше да я забележи. Просна Дървото на масата и продължи да го гледа с ужасен въпросителен израз, който постепенно стана съкрушен и по страните на Паскал потекоха сълзи. Господи, защо Дървото не желаеше да му отговори, да му каже на кого от дедите си прилича, за да впише своя случай на определеното за него листо при другите? Ако трябваше да полудее, защо Дървото не му кажеше ясно?
Това щеше да го успокои, защото си мислеше, че страданието му се дължи само на неизвестността. Сълзите замъгляваха погледа му, но той продължаваше да гледа, обсебен от нуждата да знае, от която накрая разумът му рухваше. Клотилд внезапно бе принудена да се скрие, защото го видя, че се отправя към шкафа и разтваря двете му врати. Той свали папките, хвърли ги на масата и започна трескаво да ги прелиства. Повтаряше се сцената от бурната нощ, когато, призовани, всички онези призраци бяха наизлезли от купищата книжа и препускаха в кошмарна върволица. Едно след друго той отправи към всеки от тях въпрос, гореща молба, настояваше да му кажат произхода на болестта му, надяваше се да чуе една думичка, шепот, които да му дадат някаква увереност. Отначало той само мърмореше неясно, после започнаха да се долавят думи, откъслечни фрази:
— Ти ли?… Ти ли?… Ти ли? О, старице, майко на всички ни, ти ли трябва да ми предадеш лудостта си?… Или ти, чичо, алкохоликът, старият разбойник, за твоето непоправимо пиянство ли трябва да плащам?… Ти ли, парализиращ се племеннико, или ти, мистичният ми племенник, или ти, слабоумна племеннице, вие ли ми носите истината, като ми показвате някоя от формите на увреждането, от което съм засегнат? Или пък ти, племеннико, който се обеси, или ти, племеннико, който уби, или ти, племеннице, която умря скапана, ми предвещавате трагичния край, който и мен ще ме постигне в усмирителна риза или сред отвратително разложение на цялото ми същество?
И върволицата продължаваше да препуска. Всеки се възправяше и отминаваше като вихър. Досиетата оживяваха, придобиваха плът, блъскаха се с тропот на страдащо човечество.
— Ах, кой ще ми каже? Кой ще ми каже? Кой ще ми каже?… Този ли, който умря луд? Тази ли, която си отиде от туберкулоза? Този ли, когото парализата задуши? Тази ли, която физическото изтощение уби съвсем млада?… У кого е отровата, от която ще умра? И каква е тя — истерия, алкохолизъм, туберкулоза, живеница? И в какво ще ме превърне — в епилептик, в атаксик, в луд?… Луд! Кой каза луд? Всички го казват — луд, луд, луд!
Ридания задушиха Паскал. Той отпусна помътената си глава между папките и плака дълго, разтърсван от тръпки. А Клотилд бе обзета от благоговеен ужас — усещаше да минава фатумът, който се разпорежда с родовете. Тихо стана и излезе, като сдържаше дъха си, защото й бе ясно, че той дълбоко ще се засрами, ако заподозре, че е била там.
Последва дълъг период на потиснатост. Януари се случи много студен. Но небето си оставаше възхитително чисто, в прозрачната синева вечно грееше слънце. Във всекидневната, чиито прозорци гледаха на юг, беше приятно топло като в парник. Дори не палеха камината, слънцето не напускаше стаята, заливаше я с бледо злато, сред което бавно летяха мухи, пощадени от зимата. Не се чуваше друг шум, освен трептенето на крилата им. Цареше някаква уютна, закътана дрямка, сякаш старата къща бе запазила кътче пролет.
Тук Паскал един ден на свой ред чу края на един разговор, който влоши състоянието му. Той вече почти не излизаше от стаята си, преди да стане обед, и Клотилд беше във всекидневната с доктор Рамон, който току-що бе дошъл. Двамата седяха един до друг и тихо си приказваха на ясното слънце.
Рамон идваше за трети път тази седмица. Някои лични съображения, главно необходимостта да затвърди положението си в Пласан, го заставяха да не отлага повече женитбата си; и искаше да получи от Клотилд окончателен отговор. Вече няколко пъти трети лица, които бе заварвал тук, му бяха попречили да говори. Тъй като желаеше да има нейното лична съгласие, бе решил да се обясни направо с нея в откровен разговор. Тяхната дружба, техните трезви и честни характери му позволяваха да предприеме подобна стъпка. И той усмихнато завърши, гледайки я в очите:
— Клотилд, уверявам ви, че това е най-разумната развръзка… Знаете, че отдавна ви обичам. Към вас изпитвам голяма нежност и дълбоко уважение… Това може би ви се струва недостатъчно, но ние чудесно се разбираме и съм уверен, че ще бъдем много щастливи заедно.
Клотилд не бе свела очи, тя също го гледаше открито, с приятелска усмивка. Беше наистина много красив, в силата на младостта си.
— Защо не се ожените за дъщерята на адвоката Левек? — запита Клотилд. — Тя е по-хубава, по-богата от мен и знам, че би била толкова щастлива, ако… Приятелю, боя се, че правите глупост, като избирате мен.
Той не се раздразни, изглеждаше все така убеден в разумността на своето решение.
— Но аз не обичам госпожица Левек, а вас… Впрочем всичко вече съм обмислил, повтарям ви, че знам прекрасно какво правя. Приемете. И вие нямате по-добър избор.
Тогава тя стана сериозна и по лицето й мина сянка, сянката на размислите, на почти неосъзнатите й вътрешни борби, които от дълги дни я караха да се затваря в мълчание.
— Добре, приятелю, щом е напълно сериозно, позволете ми да не ви отговоря днес, оставете ми още
