— Е, това си е точно така!
И похабеното й от тридесет години слугуване лице пламна. Откакто господарят й почти не я търпеше край себе си, в нея се бе отворила кървава рана. През цялото си боледуване я бе отстранявал, все по-рядко приемаше нейните услуги и накрая не я пускаше да припари в стаята му. Тя смътно се досещаше какво става, измъчваше я инстинктивна ревност, защото обожаваше своя господар, чиято вещ си бе останала вече толкова години.
— Така си е, не ни трябва!… Аз на господаря му стигам.
И тогава тя, която беше толкова сдържана, заговори за работата си в градината, каза, че намира време да си гледа зеленчуците, за да спестят някоя надница за градинар. Вярно, че къщата била голяма, но човек като не се боял от работа, все се оправял. Пък и щом госпожицата ги напуснела, щяла да прислужва на един човек по-малко. И очите й неволно заблестяха при мисълта за голямата самота, за щастливото спокойствие, сред което щяха да живеят, след като момичето си отидеше.
Сниши глас:
— На мен ще ми е мъчно, щото на господаря сигурно ще му бъде много тежко. Никога и през ум не ми е минавало, че ще пожелая такава раздяла… Само че, госпожа, и аз мисля като вас, трябва. Иначе ме е страх, че накрая госпожицата тук ще пропадне и значи бог ще загуби още една душа… Ех, тъжно е, често ми става толкова тежко, че сърцето ми ще се пръсне!
— Те са горе, нали? — каза Фелисите. — Ще се кача да поговоря с тях и ще ги накарам да приключат тази работа.
Слезе след един час и отново, се отби при Мартин, която довършваше саденето все така на колене в меката пръст. Горе, като започнала да разправя за разговора си с доктор Рамон и че той чакал с нетърпение да узнае съдбата си, още при първите думи забелязала, че Паскал е на негова страна: бил сериозен, кимал с глава, сякаш за да покаже, че това нетърпение му се струва естествено. Самата Клотилд престанала да се смее и поне на вид я слушала почтително. Но изразила известна изненада. Защо я карали да бърза? Учителят бил определил деня на сватбата за втората половина на юни, така че имала още цели два месеца. Бракът бил нещо толкова сериозно, че наистина можели да я оставят да размисли и да даде съгласието си в последната минута. Впрочем тя говорела за всичко това като разумно момиче, сякаш била решила какво ще отговори. Така че Фелисите се видяла принудена да се задоволи с очевидното желание на двамата нещата да бъдат доведени до най-благоприятен край.
— Да ви кажа право — заключи тя, — мисля, че всичко вече е уредено. Явно е, че той не желае да пречи, а тя, изглежда, иска само да не избързва, да провери чувствата си, преди да се обвърже за цял живот… Ще й оставя още една седмица да мисли.
Седнала на петите си, с помръкнало лице, Мартин втренчено гледаше в земята.
— Да, да — тихо прошепна тя, — от някое време госпожицата много мисли. Намирам я все в някой ъгъл. Говориш й, не ти отговаря. И очите й едни такива обърнати, като на човек, дето му се готви болест… Нещо става… тя не е същата, не е същата…
После Мартин, която не можеше да седи със скръстени ръце, взе садилото и набучи един стрък праз. А старата госпожа Ругон, поуспокоена, уверена, че бракът, както казваше, ще стане, си тръгна.
И наистина Паскал очевидно приемаше брака на Клотилд като нещо решено, неизбежно. Не заговори повече с Клотилд по въпроса. Редките намеци, които правеха по този повод в своите непрекъснати разговори, не нарушаваха спокойствието им, сякаш двата месеца, които им оставаха да живеят заедно, никога нямаше да свършат, сякаш бяха цяла вечност, чийто край те нямаше да видят. Клотилд го поглеждаше усмихнато, с красиво неопределено движение отлагаше за по-късно неприятностите, решенията, поверяваше съдбата си на благотворния живот. Паскал вече бе оздравял и всеки ден си възвръщаше силите; тежко му беше само когато трябваше да се прибере в самотната си стая вечер, след като девойката си бе легнала. Ставаше му студено, тръпки го побиваха, като си помислеше, че идва време, когато ще бъде постоянно сам. Дали настъпващата старост не го караше да трепери така? Отдалеч тя му се струваше като някаква мрачна страна и още отсега усещаше как там всичките му сили ще се стопят. В такива минути съжалението, че няма жена, че няма дете, се превръщаше в бунт и сърцето му се свиваше от непоносима мъка.
Ах, защо не бе живял! Някои нощи стигаше дотам, че проклинаше науката, обвиняваше я, че му е отнела голяма част от мъжествеността. Оставил се бе работата да го погълне, тя бе изяла мозъка му, изяла бе сърцето му, изяла бе мускулите му. И от цялата тази самотна страст се бяха родили само книги, изписана хартия, която вероятно вятърът щеше да отнесе, чиито студени страници вкочаняваха ръцете му, когато ги прелистваше. Нямаше жива женска гръд да я притисне в обятията си, нямаше топла детска косица да я целуне! Беше сам в леденото си легло на учен егоист и сам щеше да умре в него. Наистина ли щеше да умре така? Нямаше ли да вкуси щастието на простите хамали, на каруцарите, чиито камшици плющяха под прозорците му? Втрисаше го при мисълта, че трябва да бърза, защото времето му вече свършва. Тогава в жилите му напираха като буен поток всичките му потискани и насъбрани желания, цялата му неизживяна младост и той се кълнеше, че още ще обича, че ще живее, за да познае страстите, до които не се бе докосвал, да ги вкуси до една, преди да стане старец. Щеше да чука по вратите, да спира минувачите, да скита из полето и града. После, на другия ден, след като се изкъпеше и излезеше от стаята си, цялата тази треска се успокояваше, жарките образи избледняваха и той отново изпадаше в присъщата си стеснителност. Но на следващата нощ страхът от самотата го хвърляше в същата безсъница, кръвта му пламваше, започваше същото отчаяние, същият бунт, същото желание да не умре, без да познае жената.
През тези пламенни нощи, разтворил широко очи в мрака, той непрекъснато се връщаше към същия блян. Минаваше млада скитница, чудно красива двадесетгодишна девойка, влизаше, коленичеше пред него с израз на покорно обожание и той се оженваше за нея. Тя бе тръгнала да търси любовта, както се случва в старите сказания, бе вървяла, водена от една звезда, за да отиде при стар, могъщ и славен цар и да го излекува. А старият цар беше той. Тя го обожаваше и нейните двадесет години правеха чудо: подмладяваха го. Той излизаше тържествуващ от прегръдките й, възвърнал си бе вярата, куража да живее. Паскал имаше една Библия от XV век, украсена с наивни гравюри на дърво, една от тях особено го привличаше: старият цар Давид се прибира в покоите си, опрял ръка на голото рамо на Ависага, младата сунамитка20. И четеше текста на отсрещната страница: „Когато цар Давид остаря и изпълни години, завиваха го с дрехи, ала не можеше да се стопли. Тогава неговите слуги му казаха: «Нека потърсят за нашия цар-господар млада девица, за да стои при царя, да го гледа и да лежи при него — и ще бъде топло на нашия цар-господар.» И търсиха по всички израилски предели хубава девица, и намериха Ависага, сунамитка, и я доведоха при царя. Девицата беше много хубава; тя гледаше царя и му прислужваше.“ Тръпките на стария цар не вледеняваха ли сега и него, щом си легнеше сам под мрачния таван на стаята си? А младата скитница, поклонницата на любовта, която неговите мечти му довеждаха, не беше ли благочестивата и покорна Ависага, страстната поданица, която цяла се предаваше на своя господар само за негово благо? Той винаги я виждаше до себе си като робиня, щастлива да изчезне в него, тя дебне и най-малките му желания и е тъй сияйно красива, че му стига, за да бъде непрекъснато радостен, тъй нежна, че когато е с нея, сякаш го обливат с благовонни масла. Когато от време на време прелистваше старинната Библия, той се спираше и на други гравюри и въображението му се рееше из този изчезнал свят на патриарси и царе. Каква вяра в дълголетието на мъжа, в неговата творческа сила, в неговото всевластие над жената, какви необикновени истории за столетници, които още оплодяват съпругите си, делят ложето си със своите прислужници, приемат минаващи млади вдовици и девици! Ето например стогодишният Аврам, баща на Измаил и на Исак, съпруг на сестра си Сара, господар на покорната Агар21. И прелестната идилия на Вооз и Рут, младата вдовица22, която дошла във Витлеемската земя по време на жътвата на ечемика и една топла нощ легнала да спи при нозете на господаря и той разбрал, че тя си иска правото по закон като жена на негов роднина, и се оженил за нея. И целият този свободен напор на един силен и жилав народ, чието дело щеше да завоюва света, тези мъже с никога неугасваща мъжественост, тези винаги зачеващи жени, това плодовито и упорито продължаване на рода сред престъпления, прелюбодеяния, кръвосмешения, неподобаващи на възрастта и разума любовни отношения. И сред наивните стари гравюри блянът му сякаш постепенно придобиваше реалност. Ависага влизаше в тъжната му стая, изпълваше я със светлина и ухания, разтваряше голите си ръце, голите си бедра, цялата си божествена голота, за да му поднесе в дар царствената си младост.
