на толкова коректния и изправен старец, който сякаш не знаеше какво е болест, на неговото егоистично спокойствие, Паскал изведнъж се ядоса.
— Ах — измърмори той, — ето тоя например никога няма да се преумори, никога няма да седне да се тормози, та да рискува живота си!
И като започна оттам, направи цяла иронична възхвала на егоизма. Да си сам на света, да нямаш нито приятел, нито жена, нито дете, какво блаженство! Нима този суров скъперник, на когото четиридесет години се е налагало да удря шамари само на хорските деца, който се е оградил от всичко, няма дори куче, държи само един глухоням градинар, по-възрастен и от него, не олицетворявал най-големия възможен сбор от щастие на тази земя? Никаква обвързаност, никакъв дълг, никаква грижа освен за собственото си скъпоценно здраве! Ето това било мъдрец, щял да живее до сто години.
— Ах, страхът от живота! Честна дума, няма по-изгодна подлост… И като си помисля, че аз понякога съжалявам, дето нямам край себе си собствено дете! Имаме ли право да раждаме нещастници? Трябва да се убива лошата наследственост, да се убие животът… Единственият порядъчен човек е ей този подлец!
Господин Беломбр продължаваше да обикаля между крушите си под мартенското слънце. Не си позволяваше нито едно по-бързо движение, пестеше свежата си старост. Посред алеята видя камък, отстрани го с бастуна, после мина бавно.
— Я го виж!… Гледай колко е запазен, колко е красив, как цялата небесна благодат се е изсипала върху особата му! Не знам по-щастлив човек.
Клотилд мълчаливо страдаше от тази ирония на Паскал, отгатваше каква болка крие. Обикновено тя защищаваше господин Беломбр, а сега усещаше как в нея се надига възмущение. Очите й се насълзиха и тя отговори простичко с тих глас:
— Да, но него никой не го обича.
Това веднага прекрати мъчителната сцена. Сепнат като от удар, Паскал се обърна, погледна я. Внезапна нежност овлажни и неговите очи. Отдалечи се, за да не заплаче.
Така още дни и дни се редуваха, ту добри, ту лоши. Много бавно възвръщаше силите си; отчайваше го главно това, че щом се заловеше за работа, започваше обилно да се поти и му се струваше, че ако продължи, положително ще припадне. А ясно чувствуваше, че оздравяването му ще се протака, докато не започне да работи. Междувременно интересът му към неговите обичайни изследвания отново се бе пробудил, той препрочиташе последните страници, които бе написал; и заедно с това пробуждане на учения в него се връщаха и предишните му тревоги. По едно време изпадна в такава депресия, че сякаш цялата къща бе изчезнала: можеха да го ограбят, всичко да вземат, всичко да унищожат, той дори нямаше да осъзнае бедата. После обаче започна отново зорко да внимава, опипваше джобовете си, за да се увери, че ключът на шкафа е там.
Но една сутрин, когато бе останал по-дълго в леглото и излезе от стаята си едва към единадесет, видя във всекидневната Клотилд, която спокойно рисуваше много точно с пастели цъфнало бадемово клонче. Тя вдигна усмихнато глава, взе ключа, сложен до нея на стойката, и му го подаде.
— Прибери го, учителю.
Изненадан, той не разбра и загледа предмета, който тя му подаваше.
— Какво?
— Ключа от шкафа, вчера трябва да е паднал от джоба ти. Тази сутрин го намерих на пода.
Паскал го взе необикновено развълнуван. Погледна го. Погледна Клотилд. Значи бе свършено? Тя няма повече да го преследва, минал й е бесът всичко да открадне, всичко да изгори! И като видя, че и тя е много развълнувана, в сърцето му нахлу огромна радост.
Хвана я, разцелува я.
— Ах, момиченце, да можехме да не бъдем толкова нещастни!
После отиде при работната си маса, отвори едно чекмедже и хвърли в него ключа, както правеше преди.
Оттогава силите му се възвърнаха, оздравяването му се ускори. Още бяха възможни влошавания на състоянието му, защото здравето му бе много разклатено, но той вече успяваше да пише, дните не се влачеха толкова тягостно. А и слънцето грееше по-силно, във всекидневната вече ставаше толкова горещо, че понякога трябваше да притварят капаците. Паскал отказваше да приема гости, едва понасяше присъствието на Мартин, а когато идваше майка му да го види, поръчваше да й казват, че спи. И бе доволен само в тази прелестна самота, ограден от грижите на своята до вчера разбунтувана, враждебна, днес покорна ученичка. Понякога дълго мълчаха, без да се притесняват. Мислеха, мечтаеха, обзети от безкрайна нежност.
Един ден обаче Паскал седеше много съсредоточен. Вече се бе убедил, че болестта му е била случайна и че наследствеността не е имала никакъв дял в нея. Но все пак се чувствуваше изпълнен със смирение.
— Господи — прошепна той, — колко дребно нещо сме ние! А аз смятах, че съм толкова як, толкова се гордеех със силния си ум! Но ето че от малко мъка, от малко умора едва не полудях!
Той замълча, отново се замисли. Очите му се проясниха: окончателно се бе овладял. После мъдро и смело си наложи да продължи:
— Главно заради теб съм доволен, че съм по-добре.
Клотилд вдигна глава, не бе разбрала.
— Защо заради мен?
— Ами да, за сватбата ти… Сега вече ще можем да определим деня.
Тя го гледаше все така удивено.
— Ах, вярно, моята сватба!
— Искаш ли още сега да решим за втората седмица на юни?
— Да, втората седмица на юни, добре.
Повече не говориха. Тя наведе очи към ръкоделието си, докато, загледан надалеч, той седеше неподвижен, с умислено лице.
VII
Този ден, като стигна в Сулейад, старата госпожа Ругон зърна Мартин, която садеше праз в зеленчуковата градина. Тя реши да се възползува от случая и тръгна към прислужницата, за да поговори с нея и да измъкне някои сведения, преди да влезе в къщата.
Времето минаваше и старицата се бе отчаяла от „дезертирането на Клотилд“, както тя се изразяваше. Вече усещаше, че никога няма да се добере до досиетата с нейна помощ. Момичето се погубваше, сближаваше се с Паскал, откакто се грижеше за него; и до такава степен се бе развалило, че тя отдавна не го виждаше на черква. Така че Фелисите се връщаше към първоначалния си план: да отдалечи Клотилд, а когато синът й бъде сам и то се знае, по-слаб, да го спечели. Понеже не бе успяла да убеди девойката да отиде при брат си, сега се бе заловила с женитбата й. Ако можеше, още на другия ден би я хвърлила в ръцете на доктор Рамон и бе възмутена от това непрекъснато отлагане. Така че този следобед идваше, водена от трескавото желание да ускори развитието на нещата.
— Добър ден, Мартин… Как сте вкъщи?
Както бе коленичила, с ръце целите в пръст, прислужницата вдигна глава. Над бледото си лице, за да го пази от слънцето, бе вързала кърпа върху бонето.
— Ами както обикновено, госпожа, горе-долу караме.
И се разприказваха. Фелисите се отнасяше с нея като е доверено лице, с предана мома, станала член на семейството, на която можеше всичко да се каже. Най-напред я попита дали доктор Рамон не е идвал тази сутрин. Идвал бил, но разговаряли само за обикновени неща, това било сигурно. Тогава Фелисите се отчая, защото бе срещнала Рамон предишния ден и той й бе признал, че още нямал окончателен отговор, а сега бързал поне да получи съгласието на Клотилд. Не можеше да продължава така, тя трябваше да накара девойката да даде дума.
— Прекалено е деликатен — извика старата госпожа Ругон. — И му го казах, знаех, че и тази сутрин няма да посмее да я притисне натясно… Но сега аз ще се намеся. Ще видим дали няма да я накарам да се реши. — Поуспокои се и добави: — Син ми се оправи, вече няма нужда от нея.
Мартин, която отново се бе заловила да сади праз, превита на две, бързо стана.
