няколко седмици… Учителят е наистина много зле, самата аз съм разстроена; а вие не бихте искали да ви дам съгласието си необмислено… Аз също ви уверявам, че изпитвам много хубаво чувство към вас. Но не бива да вземам решение сега. Вкъщи сме много нещастни… Съгласен сте, нали? Няма да ви карам да чакате дълго. — И за да смени разговора, добави: — Да, учителят ме тревожи. Исках да ви видя, да ви кажа… Преди няколко дни случайно го зърнах разплакан като дете. Уверена съм, че се страхува да не полудее… Онзи ден, когато говорехте с него, забелязах, че го наблюдавате. Кажете ми съвсем откровено, какво мислите за неговото състояние? Опасно ли е?
Доктор Рамон възрази:
— Съвсем не! Той е просто преуморен, разстроен!… Как може човек от неговата величина, който толкова се е занимавал с нервните заболявания, така да се заблуждава? Би било наистина отчайващо, ако най-ясните, най-силните умове се поддават на подобни паники… При неговия случай ще бъде най-добре да приложи своето изобретение. Защо не си прави тези подкожни инжекции?
И понеже девойката каза отчаяно, че той вече не я слуша, дори не иска да говори с нея, добави:
— Добре, тогава аз ще поговоря с него.
Тъкмо в този момент Паскал излезе от стаята си, привлечен от шума на гласовете им. Но като ги видя седнали толкова близо един до друг, толкова оживени, толкова млади и красиви, сгрени от слънце, сякаш облечени в светлина, се спря на прага. И очите му се разшириха, а бледото му лице се сгърчи.
Рамон бе уловил ръката на Клотилд, за да я задържи още миг.
— Обещавате, нали? Искам сватбата да стане това лято… Знаете колко ви обичам. Ще чакам вашия отговор.
— Разбира се — отговори тя. — До един месец ви обещавам…
Паскал почувствува, че му се завива свят, политна. Ето че сега този момък, негов приятел, негов ученик, се вмъкваше в дома му, за да го краде. Трябваше да очаква тази развръзка, но внезапната новина за една възможна женитба го изненадваше, смазваше го като непредвидена злополука, която окончателно проваляше живота му. Това същество, което той бе създал, което считаше за свое, значи щеше да си отиде без съжаление, щеше да го остави да агонизира сам в тази дупка. А предишната вечер Клотилд така го бе измъчила, че се бе запитал дали да не се раздели с нея за спокойствието и на двама им. И ето че сега, като я гледаше с този мъж, като я чуваше как обещава да му отговори, като помислеше, че тя ще се омъжи, че скоро ще го напусне, сякаш нож се забиваше в сърцето му.
Той пристъпи тежко, двамата млади се обърнаха, леко смутени.
— Ах, вие ли сте, учителю, тъкмо говорехме за вас — весело каза след миг Рамон. — Да, съзаклятничехме, щом трябва да признаем… Кажете, защо не се лекувате? Нямате нищо сериозно, за две седмици ще се съвземете.
Паскал, който се бе отпуснал на един стол, продължаваше да ги гледа. Има силата да се овладее, лицето му с нищо не издаде болката от нанесената му рана. Положително щеше да умре от нея и никой нямаше да подозре от какво загива. Но за него бе облекчение, че може да се разгневи, остро да откаже дори чаша билков чай.
— Да се лекувам! Има ли смисъл?… С моето старо тяло е свършено, нали така?
Рамон настоя с усмивка на улегнал човек.
— Вие сте по-як от всички нас. Това е просто случайно заболяване и много добре знаете, че имате лекарство против него… Направете си вашите инжекции…
Не успя да продължи. Чашата бе преляла. Паскал се ядоса, попита дали не искат той да се убие, както бил убил Лафуас. Неговите инжекции! Хубаво изобретение, няма що, можел да се гордее с него! Отрече медицината, закле се, че повече няма да докосне болен. След като човек станел негоден за нищо, по-добре било да умре, това щяло да бъде най-добре за всички. И дори щял да побърза…
— Е, недейте така! — каза накрая Рамон, като реши да се сбогува, за да не го дразни повече. — Оставям ви на Клотилд и съм спокоен… Клотилд всичко ще уреди.
Но случилото се тази сутрин бе за Паскал последният удар. Още привечер си легна и до другата вечер не отвори вратата на стаята си. Накрая Клотилд се разтревожи, но напразно му чука с юмрук; никакъв звук не й отговори. Дойде и Мартин, взе да моли господаря през ключалката поне да й каже дали няма нужда от нещо. Цареше мъртво мълчание, сякаш стаята бе празна. Сутринта на следващия ден девойката случайно натисна дръжката на вратата и тя се отвори — може да бе отключена от часове. И Клотилд успя да влезе свободно в тази стая, където не бе стъпвала, голяма, студена стая със северно изложение; видя само тясно желязно легло без завеси, в един ъгъл — приспособление за душ, дълга маса от черно дърво, столове, а на масата, на полици покрай стените — цяла алхимическа лаборатория: хаванчета, спиртници, апарати, инструменти. Паскал бе станал и се бе облякъл; седеше на леглото, което с голяма мъка бе оправил сам.
— Значи не искаш да те лекувам? — развълнувано и плахо попита тя, без да се реши да пристъпи по- навътре в стаята.
Той унило махна с ръка.
— О, можеш да влезеш, няма да те набия, вече нямам сили.
И от този ден той започна да търпи нейното присъствие, разреши й да се грижи за него. Но му се случваше да капризничи, от болезнена стеснителност не искаше тя да влиза, ако не беше станал, и тогава я караше да му праща Мартин. Впрочем той рядко се излежаваше. Местеше се от стол на стол, не можеше да върши никаква работа. Състоянието му още повече се бе влошило, напълно се бе отчаял, съсипваха го мигрени и стомашни смущения, нямал сили, както казваше, да направи и крачка, всяка сутрин си мислеше, че следващата нощ ще спи в Тюлет при лудите. Слабееше, лицето му бе измъчено, с някаква трагична красота под гъстите бели коси, които продължаваше да сресва с някакъв остатък от суетност. Приемаше да се грижат за него, но грубо отказваше всяко лекарство, бе загубил вяра в медицината. Клотилд изцяло му се посвети. Откъсна се от всичко друго. Отначало ходеше на утринна, после въобще вече не стъпваше в черква. Нетърпеливият й стремеж към сигурност и щастие сякаш бе започнал да намира удовлетворение в това всекиминутно занимание около един човек, който й беше скъп и когото искаше отново да види добър и весел. Цяла се посвети на тези грижи, забравяше себе си в желанието си да постигне щастие чрез щастието на другиго; и го правеше несъзнателно, само под импулса на женското си сърце, не си даваше сметка, че преживява криза, която дълбоко я променя. Продължаваше да мълчи по спора, който ги бе разделил, още не й идваше наум да се хвърли на врата му и да му извика, че е негова, че той може да се възвърне към живота, след като тя се предава. В нейното съзнание тя беше просто една любеща дъщеря, която го гледа, както би го гледала всяка роднина. И всичко това беше много чисто, много целомъдрено — нежни грижи, непрестанно внимание, такава пълна всеотдайност, че сега дните й течаха бързо, лишени от мъчителната мисъл за отвъдното, изцяло погълнати от старанието да го излекува.
Наложи се да води истинска борба, за да го накара да си слага инжекции. Отначало той се гневеше, отричаше стойността на откритието си, казваше, че е глупак. Клотилд също започваше да вика. Сега тя бе тази, която вярваше в науката, негодуваше, че той се съмнява в способностите си. Паскал дълго упорствува, после отстъпи от умора пред надмощието, което девойката бе взела, искаше просто да си спести нежните кавги, които тя започваше всяка сутрин. Още от първите инжекции, макар да не признаваше, Паскал почувствува голямо облекчение. Главата му се освобождаваше, силите му малко по малко се възвръщаха. Тя тържествуваше, обзе я горд възторг от него, хвалеше метода му, възмущаваше се, че той не се възхищава от себе си като от пример за чудесата, които може да прави. Паскал се усмихваше, започваше да разбира своя случай. Рамон бе казал истината: ставаше въпрос за нервно изтощение, все пак може би щеше да се оправи.
— Ех, само ти си ми лекарството, момиченце — казваше той; не искаше да издаде надеждата си. — Знаеш ли, доколко ще подействуват лекарствата, зависи от ръката, която ги дава.
Но възстановяването му се проточи до края на февруари. Времето беше все така ясно и студено, нито ден слънцето не преставаше да залива стаята със своите бледи лъчи и да я топли. Но от време на време Паскал отново изпадаше в черна меланхолия, страховете му се възвръщаха и тогава отчаяната му болногледачка трябваше да седи на другия край на стаята, за да не го дразни допълнително. В такива часове той губеше вяра, че ще оздравее, говореше горчиво, с нападателна ирония.
В един от тези лоши дни Паскал се приближи до прозореца и зърна съседа господин Беломбр. Пенсионираният учител оглеждаше своите дървета, за да провери дали имат много цветни пъпки. При вида
