ядене. В дните за лекарските си визити вече не водеше със себе си Клотилд, защото тя обезсърчаваше болните с враждебно недоверчивото си държане. И като излизаше, мислеше само как по-скоро да се прибере, защото трепереше от страх, че може да завари ключалките разбити и чекмеджетата пребъркани. Престана да дава на девойката да му преписва и подрежда бележките, откакто много от тях изчезнаха, сякаш вятърът ги бе отнесъл. Дори за коректури вече не смееше да я използува, след като установи, че бе съкратила цял пасаж от една статия, чийто смисъл бе засегнал католическата й вяра. Така че тя седеше без работа, ходеше от стая в стая и имаше възможност да дебне удобен случай, за да му задигне ключа от големия шкаф. Навярно това бе мечтата й, планът, който обмисляше по време на дългите си мълчания, със светнали очи и трескави ръце: да вземе ключа, да отвори, да извади всичко, да унищожи всичко в богоприятно аутодафе. Няколко страници от един ръкопис, който бе оставил по недоглеждане на края на масата, колкото да отиде да си измие ръцете и да си облече редингота, изчезнаха — от тях бе останала щипка пепел в камината. Една вечер, когато се бе забавил при един болен и се прибираше по здрач, още от предградието го обзе безумен страх, като видя черен дим, който се издигаше на кълба и замъгляваше бледото небе. Дали не гореше цялата къща в Сулейад, радостно подпалена, за да се унищожат документите му? Прибра се тичешком и се успокои едва когато откри, че в една съседна нива бавно димят запалени коренища.
А какво ужасно изтезание е тревогата на учения, като усеща така застрашени постиженията на своя ум, на своя труд! Откритията, които е направил, ръкописите, които смята да остави, са неговата гордост, негови създания, негова кръв, негови чада и който ги унищожи, изгори, все едно, че го гори жив. И сред тази непрекъсната заплаха срещу мисълта му Паскал се измъчваше главно защото неприятелката беше в дома му, в сърцето му: той не можеше да я изгони и въпреки всичко я обичаите. Беше обезоръжен, не разполагаше с никакви средства за защита, не желаеше да действува, нямаше друга възможност, освен да внимава, да бди. Около него обръчът се затягаше, струваше му се, че усеща как малките крадливи ръце се плъзгат до дъното на джобовете му, нямаше спокойствие дори при заключени врати, боеше се, че ще го ограбят през някоя пролука.
— Но, нещастно дете — извика един ден той, — на този свят аз само теб обичам, а тъкмо ти ме убиваш!… А все пак и ти ме обичаш; правиш това, защото ме обичаш, ето кое е ужасното! По-добре да сложим край на всичко, да си вържем по един камък на врата и да се удавим!
Тя не отвърна, само смелият й поглед говореше пламенно, че с него е съгласна веднага да умре.
— Ами ако умра внезапно тази нощ, ти утре какво ще направиш?… Ще извадиш всичко от шкафа, от чекмеджетата, ще струпаш трудовете ми на камара и ще ги изгориш, така ли е?… А знаеш ли, че това ще бъде истинско престъпление, все едно да убиеш някого? И каква отвратителна подлост! Да унищожиш мисълта…
— Не — каза тя с глух глас, — ще убия злото, ще му попреча да се разпространява, да се възражда!
Всички обяснения само разпалваха отново гнева им. Някои бяха ужасни. Една надвечер старата госпожа Ругон пристигна посред такава кавга; скоро Клотилд побягна в стаята си и тя остана сама с Паскал. Известно време мълчаха. Въпреки съкрушения израз, който си бе придала, в дъното на искрящите й очи светеше радост.
— Но вашата нещастна къща е станала ад! — най-после извика тя.
Паскал махна с ръка, за да не отговори. Винаги бе усещал, че зад девойката стои майка му, че тя разпалва религиозността й и я използува като кълн на раздор, за да внася смут в дома му. Не си правеше илюзии, много добре знаеше, че същия ден двете се бяха виждали и че на умело впръсканата при тази среща отрова дължи страхотната сцена, от която още трепереше. Сега майка му вероятно бе дошла да установи пораженията и да види дали развръзката не е близка.
— Така не може повече да живеете — продължи тя. — Щом не се разбирате, защо не се разделите?… Би трябвало да я пратиш при Максим. Напоследък пак ми писа. Вика я.
Паскал се изправи, блед и решителен.
— Да се разделим сърдити! А, не, не! Това значи вечно угризение, неизлечима рана. Ако някой ден се наложи Клотилд да замине, аз искам и като бъдем далеч, да се обичаме… Но защо да заминава? Ние не се оплакваме, нито аз, нито тя.
Фелисите усети, че е прибързала.
— То се знае, ако ви е приятно да се биете, ваша работа… Само че в такъв случай, бедното ми момче, позволи ми да ти кажа, че аз донякъде оправдавам Клотилд. Принуждаваш ме да ти призная, че днес се видях с нея. Да, по-добре да знаеш, макар че й обещах да си мълча. Тя е нещастна, много се оплаква. Аз, естествено, и се скарах, посъветвах я да ти се подчинява безропотно… Но все пак не те разбирам: според мен ти правиш всичко, за да не си щастлив.
Бе седнала и го бе накарала и той да седне при нея в единия ъгъл на всекидневната; изглеждаше много доволна, че е сам и й е паднал в ръцете. Няколко пъти вече се бе опитвала по този начин да го застави да стигнат до обяснение, каквото той избягваше. Макар че майка му от години го тормозеше и отлично я познаваше, Паскал продължаваше да се отнася към нея със синовно уважение, заклел се бе никога да не изоставя неизменното си почтително поведение. Така че щом тя заговореше по известни въпроси, той винаги се затваряше, млъкваше.
— Виж какво — продължи тя, — разбирам, че ти не искаш да отстъпиш на Клотилд, но на мен?… Ако те помоля да пожертвуваш заради мен тези ужасни досиета, които държиш там, в шкафа? Да си представим за миг, че ти умреш внезапно и тези документи попаднат в чужди ръце: всички ще бъдем опозорени… Ти не това желаеш, нали? В такъв случай каква е целта ти, защо продължаваш тази толкова опасна игра?… Обещай ми да ги изгориш.
Паскал мълчеше. Накрая бе принуден да отговори:
— Мамо, аз съм ви молил да не говорим за това… Не мога да изпълня вашето желание.
— Но кажи някаква причина! — извика тя. — Ще рече човек, че ти нехаеш за нашето семейство като за онова стадо волове, дето минава ей там. Но и ти си от нашите… О, знам, ти правиш всичко, за да бъдеш различен. И аз дори понякога се чудя и се питам откъде се взе. И все пак ми се струва много грозно от твоя страна, дето така се излагаш, като ни мърсиш, без да те спира мисълта за мъката, която ми причиняваш на мен, твоята майка… Ти просто лошо постъпваш.
Паскал беше възмутен и въпреки решението си да мълчи, заговори, за да се защити:
— Сурова сте, грешите. Аз винаги съм вярвал в необходимостта, в пълната ефикасност на истината. Вярно, казвам всичко, и за другите, и за себе си, защото твърдо вярвам, че като казвам всичко, правя единственото добро, което може да се направи… Първо тези досиета не са предназначени за публика, те представляват само лични бележки, с които ще ми бъде болно да се разделя. Освен това отлично разбирам, че вие не възнамерявате да изгорите само тях; всички мои останали трудове също ще бъдат хвърлени в огъня, нали? А това аз не желая, чувате ли!… Никога, докато съм жив, тук няма да бъде унищожен нито един написан ред.
Но той вече съжаляваше, че бе казал всичко това, защото си представи как тя ще се приближи до него, ще настоява, ще го застави да стигнат до жестокото обяснение.
— Добре де, довърши си мисълта, кажи в какво ни упрекваш… Да, мен например в какво ме упрекваш? Дето съм ви отгледала с толкова мъки ли? Ха, доста дълго чакахме, докато се замогнем! И ако днес се радваме на известно благосъстояние, спечелили сме го с труд, и то не лек. Щом като всичко си видял и си записваш всичко, ще можеш да докажеш, че твоето семейство е правило на хората повече услуги, отколкото те са му направили. Без нас Пласан на два пъти щеше хубаво да се нареди. И много естествено, спечелихме си само неблагодарност и завист дотам, че днес целият град ще остане предоволен, ако някой скандал ни оплиска с кал… Това ти не можеш да желаеш и съм уверена, че оценяваш моето достойно държане след падането на империята и нещастията, от които Франция вероятно никога няма да се съвземе.
— Оставете Франция на мира, мамо — отново проговори Паскал, понеже тя съзнателно го засягаше на болното място. — Франция е жизнена и според мен тя удивлява света с бързото си възстановяване… Разбира се, има доста много гнили неща. Аз не ги крия, може би дори прекалено ги излагам. Но вие просто не ме разбирате, ако мислите, че вярвам в крайния провал, защото показвам язвите и слабостите. Аз вярвам в живота, който непрекъснато отстранява вредните елементи, отново създава плът, за да запълва
