едва доловим полъх, топло нежно дихание като на заспала жена.
— Я ми кажи — запита той с привичното си добродушие, — твоят капуцински монах ли ти обърка тази вечер главата?
Тя отговори откровено:
— Да, в проповедите си той казва неща, които ме потрисат. Говори против всичко, което ти си ме учил, и сякаш цялото това знание, което дължа на теб, се превръща в отрова и ме унищожава… Господи! Какво ще стане с мен?
— Бедното ми момиченце!… Ужасно е, че така се тормозиш! И все пак аз съм доста спокоен за теб, защото си уравновесена, имаш чудно ясна и здрава топчеста главичка, това често съм ти го казвал. Ще се успокоиш… Но как ли са опустошени другите мозъци, след като ти, която си толкова жизнена, си смутена! Та нали си вярваща?
Тя не отговори, само въздъхна и той добави:
— Разбира се, от гледна точка на щастието вярата е яка тояга за из път и човек върви леко и спокойно, ако за свой късмет притежава такава тояга.
— Ох, и аз вече не знам! — каза тя. — Някои дни вярвам, друг път съм с теб и с книгите ти. Ти ме обърка, поради теб страдам. И може всъщност цялото ми страдание да идва оттам, от бунта ми срещу теб, когото обичам… Не, не! Нищо не ми казвай, не ми казвай, че ще се успокоя. Сега това още повече ще ме раздразни. Ти отричаш свръхестественото. Според теб тайнственото е онова, което е още необяснимо, нали? Ти дори си съгласен, че никога няма да знаем всичко и при това положение единственият смисъл в живота става безкрайното завоюване на неизвестното, вечното усилие да научим повече… Ах, аз вече знам прекалено много, за да вярвам, ти прекалено си ме убедил и в някои мигове ми се струва, че от това ще умра.
Той държеше ръката й в топлата трева и силно я стискаше.
— Но теб те плаши животът, момиченцето ми!… И колко си права, като казваш, че единственото щастие е в непрекъснатото усилие! Защото сега вече е невъзможно да намерим спокойствие в неведението. Не можем да се надяваме на никакво спиране, на никаква почивка. Не можем да се успокояваме със съзнателно заслепение. Трябва да вървим, да вървим въпреки всичко заедно с живота, който непрекъснато върви. Всичко, което се предлага — връщане назад, мъртвите религии, скърпените религии, нагласени по новите изисквания, е измама… Опознай живота, обичай го, живей го така, както трябва да бъде живян: няма друга мъдрост.
От раздразнение тя рязко дръпна ръката си, а когато заговори, гласът й трепереше от отвращение:
— Животът е противен, как искаш да живея спокойно и щастливо?… Страшна светлина хвърля твоята наука върху света, твоят анализ прониква във всички наши човешки язви, за да покаже техния ужас. Ти всичко казваш, говориш без заобикалки, оставяш ни само погнуса от хората, от всичко, без никаква възможна утеха.
Той я прекъсна с вик, в който звучеше пламенна убеденост:
— Трябва да казваме всичко, да, за да знаем всичко и да лекуваме всичко!
Разтърсена от гняв, Клотилд седна.
— Ако поне равенството и справедливостта съществуваха в твоята природа! Но ти сам признаваш, че животът е за по-силния, а слабият неизбежно загива, защото е слаб. Няма и две равни същества нито по здраве, нито по красота, нито по ум: всичко е оставено на случайността, на случайността на избора… И всичко рухва, щом голямата свята правда вече я няма.
— Вярно е — полугласно каза той като на себе си, — равенството не съществува. Общество, основано на него, няма да бъде жизнеспособно. В продължение на векове хората са вярвали, че с милосърдие могат да поправят това зло. Но онзи свят се провали и днес предлагат справедливост… Справедлива ли е природата? Аз мисля, че е по-скоро логична. Може би логиката е една естествена и висша справедливост, която стига направо до сбора от резултатите на общия труд, до голямата крайна цел на този труд.
— И какво значи? — извика тя. — Справедливостта смачква индивида заради щастието на вида и унищожава отслабналия род, за да тори с него възтържествувалия род… Не, не, това е престъпно! Само гнусота и убийства. Прав беше той тази вечер в черква: земята е гнила, а науката просто излага на показ нейното разложение; всички трябва да търсим убежище горе… О, учителю, моля ти се, остави ме да се спася, остави ме да спася и теб!
Тя избухна в плач и риданията й звучаха отчаяно във ведрата нощ. Той напразно се опита да я успокои, гласът й заглуши думите му:
— Слушай, учителю, ти знаеш колко те обичам, защото ти си ми всичко… А страданието ми идва от теб, задушавам се от мъка, като си помисля, че убежденията ни са толкова различни и че ако утре двамата умрем, ще бъдем завинаги разделени… Защо не искаш да вярваш?
Той отново се опита да я вразуми:
— Недей така, миличко, това са глупости…
Но тя бе коленичила, уловила бе ръцете му, трескаво го прегръщаше, умоляваше го с все по-силни и толкова отчаяни викове, че сякаш тъмното поле в далечината ридаеше.
— Слушай, той така каза в черква… Човек трябва да си промени живота и да се покае, трябва да скъса с миналите си прегрешения, всичко да изгори. Да! Твоите книги, твоите досиета, твоите ръкописи… Направи тази жертва, учителю, заклевам те, на колене те моля. И ще видиш какъв прекрасен ще стане нашият живот тогава.
Накрая той се възмути:
— Не, прекаляваш, млъкни!
— Не, ти ще ме послушаш, учителю, ще направиш каквото искам… Уверявам те, ужасно съм нещастна, макар и толкова да те обичам. Нещо липсва в нашата обич. Досега тя беше празна и безполезна и аз изпитвам непреодолима нужда да я запълня, о, да я запълня с всичко божествено и вечно, което съществува… Какво може да ни липсва, ако не бог? Коленичи, моли се с мен!
Той се освободи, на свой ред избухна:
— Мълчи, говориш безсмислици. Аз те оставих свободна, и ти ме остави свободен.
— Учителю, учителю! Аз желая нашето щастие!… Ще те отнеса далеч, много далеч. Ще отидем в някое самотно място да живеем с бога!
— Млъкни!… Не, никога!
За миг стояха един срещу друг неми, настръхнали. Около тях Сулейад с леките сенки на своите маслинови дръвчета, с мрака на своите борове и явори, с натъжения глас на чешмата притихваше в нощта, а по обсипания със звезди небесен простор над главите им мина бледа тръпка, макар че зората бе още далеч.
Клотилд вдигна ръце, сякаш за да покаже безкрая на това тръпнещо небе, но с бързо движение Паскал улови едната й длан и я задържа насочена към земята. Не проронваха дума; бяха извън себе си от ярост, бяха врагове. Това бе жесток, безвъзвратен сблъсък.
Тя рязко дръпна ръката си, отскочи встрани като неукротимо гордо животно, което се съпротивлява; после препусна в тъмнината към къщата. По камъните на хармана се чу чаткането на малките й обувки, след това пясъкът на алеята го приглуши. Паскал веднага съжали и започна да я вика настойчиво. Но тя не чуваше, не отговаряше, продължаваше да бяга. Той се изплаши и се спусна със свито сърце подире й. Когато зави край яворите, я видя, че влиза като хала във вестибюла. Втурна се след нея, бързо изкачи стълбата, но се блъсна във вратата на нейната стая, която тя успя да захлопне и заключи. Сега Паскал се успокои, с рязко усилие се спря, потисна желанието си да изкрещи, да я повика отново, да разбие тази врата, за да си я върне, да я убеди, да я запази цяла за себе си. Един миг постоя неподвижно пред смълчаната стая, от която не долиташе дори дихание. Тя навярно се бе хвърлила на леглото и заглушаваше във възглавницата виковете и риданията си. Той най-сетне се реши и слезе да заключи вратата на вестибюла, после тихо се качи, ослуша се дали няма да чуе плач. Съмваше се, когато отиде да си легне отчаян, задушен от сълзи.
Тогава започна безпощадна война. Паскал усещаше, че е дебнат, преследван, застрашен. Вече не се чувствуваше у дома си, нямаше дом: неприятелката беше непрекъснато там, караше го да се бои от всичко, да заключва всичко. Едно след друго намери разбити две шишета с мозъчно вещество, което тъкмо приготвяше; наложи му се да се барикадира в стаята си, приглушаваше шума на чука, не слизаше дори за
