пребита, с насинени ръце. После Макар бе умрял от куршум, един стражар го бе застрелял като куче. При този първи удар се бе вцепенила, на смъртнобледото й лице бяха останали живи само очите като изворна вода. Оттеглила се бе от света в къщицата, която любовникът й бе оставил, и бе живяла там четиридесет години като монахиня, само понякога разтърсвана от страшни нервни кризи. Но следващият удар я бе довършил, довел я бе до лудост. Паскал си припомняше онази страшна сцена, на която бе присъствувал. Бабата бе прибрала у дома си своя внук Силвер12, нещастно момче, станало жертва на семейни омрази и кървави борби, на което пак стражар бе разбил главата с един изстрел при потушаването на въстаническото движение от 1851 година. Нея вечно я опръскваха с кръв.
Междувременно Фелисите се бе приближила до Шарл, който бе толкова захласнат в картинките си, че гостите не го безпокояха.
— Миличко, този господин е баща ти… Целуни го.
Тогава всички насочиха вниманието си към Шарл. Той беше много хубаво облечен — с дрешка и къси панталонки от черно кадифе, обшити със златен галон. Бял като лилия, с големи светли очи и разкошна руса коса, наистина приличаше на син на кралете, които изрязваше. Но най-поразителното в този момент беше приликата му с леля Дид, прилика, която бе прескочила три поколения, за да мине от нейното съсухрено столетно лице с изхабени черти на тъжното детско личице, което също сякаш бе изхабено, много старо и обречено поради изтощаване на расата. Седнало срещу старицата, слабоумното момче с мъртвешка красота беше като завършек на прародителката, на забравената.
Максим се наведе и целуна сина си по челото, но сърцето му си оставаше хладно, самата красота на детето го плашеше, притеснението му растеше в тази стая на умопомрачение, където лъхаше на отколешна човешка нищета.
— Колко си красиво, момченцето ми!… Не ме ли обичаш?… Поне мъничко…
Шарл го погледна, не разбра и отново се зае с картинките си.
Но всички стояха потресени. Без затвореният израз на леля Дид да се бе променил, тя плачеше, поройни сълзи се стичаха от нейните живи очи по мъртвешките й страни. Не сваляше поглед от детето, плачеше бавно, неспирно.
Паскал бе обзет от необикновено вълнение. Впи пръсти в ръката на Клотилд и силно я стисна, но тя не разбра. А той виждаше пред очите си развитието на целия род, законния клон и незаконния клон, поникнали от тези ствол, поначало накърнен от невроза. Тук присъствуваха и петте поколения — и Ругонови, и Макарови: коренът — Аделаид Фук, после старият разбойник чичо Макар, после самият той, после Клотилд и Максим и най-сетне Шарл. Фелисите заемаше мястото на покойния си съпруг. Нямаше празнота. Веригата на наследствеността се разгръщаше с безмилостна логика. И какъв век от спомени представляваше тя в тази трагична килия за луди, където лъхаше на отколешна нищета така ужасно, че въпреки тежката жега всички потръпнаха!
— Какво има, учителю? — тихичко попита Клотилд.
— Не, не, нищо! — прошепна докторът. — После ще ти кажа.
Макар, който единствен се хилеше, се скара на старицата. Можело ли така? Да приема гостите си със сълзи, след като си били направили труда да дойдат да я видят! Никак не било учтиво. После отново се обърна към Максим:
— Ето, племеннико, виждате си хлапето. Хубаво е, нали? Е, все пак ви прави чест.
Много недоволна от начина, по който се развиваха нещата, Фелисите вече гледаше само как по-бързо да си отиде.
— Разбира се, че е красиво дете — прекъсна го тя — и не е толкова изостанал, колкото някои мислят. Погледни колко е сръчен в ръцете… И ще видиш, като го поотракаш в Париж, по-друго ще е, отколкото при нас в Пласан.
— Естествено, естествено — прошепна Максим, — не отказвам, ще размисля. — Млъкна притеснено за миг, после добави: — Знаете, аз дойдох само да го видя… Сега не мога да го взема, понеже отивам за цял месец в Сен Жерве. Но като се върна в Париж, пак ще помисля, ще ви пиша. — Извади часовника си и възкликна: — Дявол да го вземе! Пет и половина… В никакъв случай не искам да изпусна влака в девет часа.
— Да, да, да вървим — каза Фелисите. — Няма какво повече да правим тук.
Макар напразно се опитваше да ги задържи, разправяше най-различни истории. Някои дни леля Дид се разбъбряла, една сутрин я заварил, като пеела романс от младините си. Впрочем той нямал нужда от колата и щом му оставяли момчето, двамата щели да се приберат пеша.
— Целуни татко, миличко, защото сега знаем, че се виждаме, ама не знаем кога пак ще се видим.
Със същото изненадано и безразлично движение Шарл вдигна глава и Максим смутено го целуна за втори път по челото.
— Бъди послушен и хубав, момченцето ми… И ме обичай поне малко.
— Хайде, хайде, нямаме време за губене — повтори Фелисите.
В това време гледачката се върна. Беше пълна, яка мома, на чиито грижи бе предоставена лудата: тя я вдигаше от леглото, слагаше я да спи, хранеше я, миеше я като дете. Веднага заговори с доктор Паскал, който започна да я разпитва. Една от любимите негови мечти беше да лекува луди, прилагайки своята метода — с инжекции. Тъй като при тях слабото място беше мозъкът, защо чрез впръскване на нервно вещество да не се отстранят уврежданията в този орган и да му се възвърне устойчивост, воля? Така че по едно време Паскал бе решил да изпита лечението върху баба си, но после се намесиха някакви скрупули, нещо като свещен ужас, без да се смята, че на тази възраст лудостта означава пълна, непоправима разруха. Избра друг обект, един шапкарски работник на име Сартьор, който бе в лудницата от една година, при това бе отишъл сам, с молба да го затворят, за да не извърши престъпление. В момент на криза го обземаше такова желание да убива, че бе готов да се нахвърли на минувачите. Беше дребен, много смугъл мъж с полегато чело, лице като човка, голям нос и много къса брадичка, а лявата му буза беше значително по-голяма от дясната. И при този импулсивен човек докторът постигна чудесни резултати: вече цял месец нямаше пристъпи. Та сега на въпроса на Паскал гледачката отговори, че Сартьор е спокоен и непрекъснато се подобрява.
— Чуваш ли, Клотилд! — извика Паскал възхитен. — Днес нямам време да го видя, ще дойдем утре. И без това е денят на редовното ми посещение… Ах, да смеех, да беше по-млада!…
И обърна очи към леля Дид. Но Клотилд, която се усмихваше, на възторга му, каза тихо:
— Не, не, учителю, не можеш да възкресиш живот. Хайде, ела. Останахме последни.
И наистина другите вече бяха излезли. Застанал на прага, Макар гледаше с привичния си присмехулен израз Фелисите и Максим, които се отдалечаваха. А леля Дид, забравена, ужасяващо слаба, седеше неподвижно, отново вперила очи в Шарл, в бялото му изтощено лице под царствени коси.
Завръщането беше тягостно. В горещината, която напечената земя излъчваше, файтонът се движеше тежко. Здрачът сипеше медна пепел по бурното небе. Отначало размениха по някоя и друга дума, после, щом навлязоха в теснините на Сей, от тревога престанаха да говорят: стените от гигантски скали сякаш заплашително се сближаваха. Не беше ли това краят на света? Нямаше ли да се изтърколят в някоя незнайна бездна? Прелетя орел със силен грак.
Отново се появиха върби и файтонът вече караше по брега на Виорн, когато без преход Фелисите каза, сякаш продължаваше разговора:
— И не се безпокой, майката няма да се възпротиви. Тя обича Шарл, но е много разумна жена и разбира, че е в интерес на детето да го вземеш. Освен това трябва да ти призная, че на бедния Шарл не му е толкова добре при нея, защото мъжът й естествено предпочита своя син и своята дъщеря… Както и да е, трябва всичко да знаеш.
И тя продължи да говори, вероятно искаше Максим да се заангажира, да измъкне от него определено обещание. Не млъкна до Пласан. После, когато файтонът взе да се друса по паважа на предградието, изведнъж извика:
— Я виж! Ето я майка му… Онази дебелата, русата, дето е на вратата.
Минаваха пред една сарачница, където висяха юзди и оглавници. Жюстин бе излязла на прохлада и седнала на стол, плетеше чорап; на земята в краката й играеха момиченце и момченце; зад тях, в сянката на дюкянчето Тома, дебел смугъл мъж, кърпеше седло.
Максим си подаде главата без вълнение, просто от любопитство. Остана извънредно изненадан от тази
