девствеността си; а той, стенейки от възторг, цялата я притисна, благодареше й, без тя да разбере, че отново го бе превърнала в мъж.
Паскал и Клотилд останаха прегърнати, потънали в екстаз, божествено весели, тържествуващи. Нощният въздух бе ласкав, в тишината имаше някакво разнежено спокойствие. Часове и часове те блажено се наслаждаваха на радостта си. Тя веднага му бе зашепнала на ухото с гальовен глас бавно, безспирно:
— Учителю! О, учителю, учителю…
И тази дума, която отпреди бе свикнала да изговаря, сега придобиваше дълбок смисъл, разширяваше се в пространството и във времето, сякаш изразяваше нейното пълно отдаване. И тя я повтаряше с пламенна благодарност, като жена, която разбира и се покорява. Не беше ли това победа над мистиката, приемане на действителността, прослава на живота чрез любовта, най-после позната и задоволена?
— Учителю, учителю, знаеш ли колко отдавна започна? Трябва да ти разправя, да се изповядам… Аз наистина ходех на черква, за да бъда щастлива. Лошото беше, че не можех да вярвам: прекалено силно исках да разбера, техните догми бунтуваха разума ми, техният рай ми се струваше някаква невероятна детинщина… Все пак вярвах, че светът не се ограничава с доловимото за сетивата, че съществува цял един неизвестен свят, за който трябва да държим сметка, а това, учителю, аз още го вярвам, то е представата за отвъдното. Щастието, което намерих в твоите прегръдки, няма да я заличи… Но, ах, как ме измъчваше тази нужда от щастие, тази потребност да бъда щастлива още сега, да имам някаква сигурност! Затова ходех на черква, защото нещо ми липсваше и го търсех. Мъката ми идваше от този непреодолим стремеж да задоволя желанието си… Нали си спомняш? Ти наричаше това моята вечна жажда за илюзии и лъжа. Онази нощ на хармана, под широкото звездно небе, помниш ли? Аз се ужасявах от твоята наука, възмущавах се от разрухата, с която тя изпълва земята, отвръщах очи от страшните язви, които тя открива. И исках, учителю, да те отведа в някое усамотено място, накрай света, където никой не ни познава, за да живеем с бога… Ах, каква мъка! Да си жаден и да се луташ, и нищо да не може да те задоволи!
Той само леко я целуна по очите.
— После, учителю, нали помниш — продължи тя с тих като въздишка глас, — дойде онази бурна нощ, когато ти изсипа всичките си досиета пред мен и ми даде ужасен урок за живота. Цялата бях разтърсена. Ти и преди ми беше казвал: „Опознай живота, обичай го, живей го така, както трябва да бъде живян.“ Но каква страшна, каква огромна река отнася всичко в човешкото море и непрекъснато го подхранва за някакво неизвестно бъдеще!… И ето, разбираш ли, учителю, оттам започна глухата промяна в мен. Оттам се зароди в сърцето и в плътта ми горчивата сила на действителността. Отначало бях просто смазана, толкова жесток беше този удар. Не можех да се окопитя, мълчах, защото не можех да кажа нищо определено. После малко по малко преломът се извърши, но аз все още се бунтувах, за да не призная поражението си… Всеки ден обаче все по-ясно прозирах истината, чувствувах, че ти си моят учител и господар, че за мен няма щастие извън теб, извън твоята наука и твоята добрина. Ти беше самият живот, търпим и щедър, ти всичко казваше, всичко приемаше от любов към здравето и усилието, вярваше в делото на света, виждаше смисъла на предопределението в труда, който всички ние извършваме страстно, като упорствуваме да живеем, да обичаме, да създаваме отново и отново живот въпреки всички житейски мизерии и страдания… О! Да живеем! Това е голямата задача, това е да продължим делото, което навярно ще завършим някоя вечер!
Той мълчаливо се усмихваше. Целуна я по устните.
— И, учителю, аз винаги, от най-ранната си младост съм те обичала, но ми се струва, че ти ме беляза истински, направи ме своя през онази страшна нощ… Нали си спомняш с каква яростна прегръдка ме задуши. Остана ми една раничка, капки кръв на рамото. Аз бях полугола, тялото ти сякаш се впи в мен. Ние се бихме, ти излезе по-силен, оттогава ми остана потребността от твоята опора. Отначало си мислех, че си ме унизил; после разбрах, че това е едно безкрайно сладостно покоряване… Винаги те усещах в себе си. При всяко твое движение трепвах, защото ми се струваше, че ме докосваш отдалеч. Искаше ми се отново да бъда в прегръдките ти, да ме притиснеш, докато се слея с теб завинаги. И знаех, още тогава знаех, че и твоето желание е същото, че насилието, което ме беше направило твоя, те бе направило мой, че когато минавам, ти се бориш, за да не ме сграбчиш и задържиш… Още като започнах да се грижа за теб, когато беше болен, донякъде се почувствувах задоволена. От този момент разбрах. Престанах да ходя на черква, вече бях щастлива край тебе, ти ми даваше сигурност. Не помниш ли как ти извиках на хармана, че вещо липсва на нашата обич. Беше ми някак празна и аз имах нужда да я запълня. Какво можеше да ни липсва, ако не бог, оправданието на света? И наистина се оказа божество — пълното обладание, делото на любовта и на живота.
Сега тя едва шепнеше, а той се усмихваше на тяхната победа; и отново се сляха в прегръдка. Беше нощ на блаженство в щастливата стая, ухаеща на младост и страст. Когато започна да се зазорява, отвориха широко прозорците, за да влезе пролетта. Благодатното априлско слънце изгряваше в огромното чисто небе, а набъбнала и тръпна от кълнове, земята весело възпяваше сватбите.
VIII
Тогава започна щастливата взаимност, щастливата идилия. За Паскал Клотилд беше нова пролет, която го спохождаше на късни години, в неговия залез. Дрехата й на влюбена беше изтъкана от слънце и цветя за него и тя му даряваше тази младост след тридесет години тежък труд, когато беше вече уморен и покрусен от слизането си сред ужаса на човешките язви. Той се възраждаше пред големите й светли очи, под чистото ухание на дъха й. И отново вярваше в живота, в здравето, в силата, във вечното обновление.
В утрото след брачната нощ Клотилд излезе първа от спалнята, едва към десет часа. Веднага видя Мартин: стоеше като втрещена насред всекидневната, с израз на ужасно изумление. Вечерта, излизайки от стаята си, за да последва Клотилд, докторът бе оставил вратата отворена, така че прислужницата бе влязла свободно и току-що бе установила, че леглото му си стои оправено. После с изненада бе дочула гласове в другата стая. В смайването си тя изглеждаше забавна.
И развеселена, грейнала от щастие, Клотилд се спусна към нея с такъв устрем, сякаш щеше да помете всичко, и извика радостно:
— Мартин, няма да си отида!… Ние с учителя се оженихме.
От този удар прислужницата политна. Под бялото боне изтощеното й от монашеско въздържание лице пребледня от ужасна, разкъсваща болка. Тя не каза нито дума, обърна се, слезе, отиде в кухнята, строполи се на един стол и опряла лакти на масата за кълцане на месо, се разплака в шепите си.
Разтревожена, покрусена, Клотилд тръгна след нея. Опита се да разбере, да я утеши.
— Ех, че си глупава, какво ти стана?… Ние с учителя пак ще те обичаме, ти ще си останеш при нас. Няма да бъдеш по-зле поради това, че сме се оженили. Напротив, сега у дома ще бъде весело от сутрин до вечер.
Но Мартин ридаеше все по-силно, по-отчаяно.
— Поне ми отговори. Кажи ми защо се сърдиш, защо плачеш… Не се ли радваш, че учителят е толкова щастлив, толкова щастлив!… Сега ще го повикам и той ще те накара да отговориш.
При тази заплаха старата прислужница скочи и се спусна към стаята си, в която се влизаше от кухнята, гневно захлопна вратата и бързо заключи. Клотилд напразно вика, блъска до изтощение.
При този шум Паскал най-после слезе.
— Какво става?
— Представи си, тази упорита жена се разплака, като й казах колко сме щастливи. Затвори се в стаята си и се спотайва.
И наистина Мартин не се обаждаше. Паскал също я повика, потропа на вратата й. Ядоса се, разчувствува се. Двамата взеха да се редуват. Никакъв отговор. От стаичката долиташе само мъртво мълчание. Те си представяха малката стая — маниакално чиста, с орехов скрин и монашеско легло, в което прислужницата бе спала сама през целия си живот на жена и на което навярно се бе хвърлила, за да заглушава стенанията си, хапейки възглавницата.
— Е, толкова по-зле за нея! — най-после каза Клотилд с егоизма на радостта си. — Да се сърди!
После силно обгърна Паскал със свежите си ръце, вдигна към него прелестното си лице и все така горяща от страст и преданост, от желание да бъде негова вещ, добави:
