— Знаеш ли какво, учителю, днес аз ще бъда твоята прислужница.
Трогнат, Паскал развълнувано я целуна по очите. И тя веднага се зае да приготви обеда, обърна наопаки цялата кухня. Беше чаровна с огромната бяла престилка, която си бе вързала, с навитите си ръкави, през които се подаваха изящните й ръце, сякаш се готвеше за кой знае каква работа. Тъкмо имаше пържоли и тя хубаво ги изпече. Освен това направи бъркани яйца и дори успя да изпържи картофи. Стана чудесен обед, прекъсван час по час от нейното усърдие: тя изтичваше да донесе хляб, вода, забравена вилица. Ако Паскал й разрешеше, бе готова да коленичи, за да му прислужва. Ах! Да бъдат сами, само двама в тази голяма нежна къща и да се чувствуват далеч от света, спокойно да могат да се смеят и обичат!
Целия следобед се занимаваха с домакинство: пометоха, оправиха леглото. Паскал бе пожелал да й помага. Това бе игра, забавляваха се като весели деца. И все пак от време на време отиваха до вратата на Мартин и почукваха. Но това бе лудост! Да се остави да умре от глад ли искаше! Виждало ли се е такова магаре? Та никой нищо не й бе направил, нищо не й бе казал! Но ударите им все отекваха унило като в пуста стая. Настъпи нощ, те трябваше сами да си приготвят и вечерята. Ядоха притиснати един до друг от една чиния. Преди да си легнат, направиха последен опит, заплашиха, че ще разбият вратата, но долепените им до дървото уши не доловиха дори шумолене. На другия ден, като се събудиха и слязоха, наистина започнаха да се безпокоят, понеже установиха, че нищо не бе пипнато, а вратата беше все така затворена. От двадесет и четири часа прислужницата не бе дала никакъв признак на живот.
Излязоха за миг от кухнята и като се върнаха, останаха поразени: Мартин седеше до масата и чистеше киселец за обед. Отново бе заела безшумно мястото си на прислужница.
— Но какво ти стана? — извика Клотилд. — Ще проговориш ли най-после?
Жената вдигна печалното си, подпухнало от сълзи лице. Но сега на него се бе установило голямо спокойствие, то издаваше само унило старческо примирение. Тя погледна Клотилд с неизразим укор, после отново сведе глава, без да продума.
— Сърдиш ли ни се?
И понеже тя продължи да мълчи умърлушено, Паскал се намеси:
— Сърдите ли ни се, мила Мартин?
Тогава старата прислужница го погледна с предишното си обожание, сякаш го обичаше толкова, че бе готова да понесе всичко и все пак да остане. Най-после проговори:
— Не, на никого не се сърдя… Господарят е свободен. Щом той е доволен, всичко е наред.
Оттогава започна новият живот. Двадесет и пет годишната Клотилд, която дълго си бе останала дете, разцъфтя като чаровно пищно цвете на любовта. Откакто сърцето й се бе разтуптяло, умното кръглоглаво момиче с къдрава, късо подстригана коса отстъпи място на една обаятелна, изцяло женствена жена, жена, която обича да бъде обичана. Въпреки всичките и познания, придобити от безредно четене, нейното голямо очарование беше в девическата й наивност, сякаш в несъзнателното си очакване на любовта бе запазила цялото си същество, за да го принесе в дар на мъжа, когото щеше да обикне дотам, че да изчезне в него. Тя положително се бе отдала и от признателност, и от възхищение, но и от любов. Беше щастлива, че го е направила щастлив, радваше се, че е като дете, като негова обожавана вещ в ръцете му, негова безценна собственост, която той целуваше коленичил, с възторжено преклонение. От предишната й набожност у нея бе останала покорната преданост към един възрастен и всемогъщ господар, от когото черпеше утеха и сила, като отвъд физическото усещане си запазваше свещения трепет на вярваща, каквато продължаваше да бъде. Но тази толкова женствена, толкова увлечена влюбена имаше прелестта на всяко здраво същество, беше весела, ядеше с апетит, бе наследила нещо от жизнеността на своя дядо воина, изпълваше къщата с полета на гъвкавите си движения, със свежестта на кожата си, с изяществото на стройното си тяло, на шията си, с цялата си божествено млада плът.
Любовта бе възвърнала красотата на Паскал, ведрата красота на мъж, запазил силата си въпреки белите коси. Вече нямаше онзи измъчен израз като през месеците на скръб и страдания; лицето му отново бе станало приветливо, големите му, все още толкова детски очи се оживиха, тънките му черти излъчваха весела добрина; белите му коси, бялата му брада изглеждаха още по-буйни, по-гъсти, като лъвска грива, и целият този обилен сняг го подмладяваше. В самотния си живот на упорит труженик той толкова дълго се бе пазил от пороци и разврат, че неизползуваната му мъжественост се възраждаше, бързаше най-после да се задоволи. Той сякаш се пробуждаше, младежка буйност избиваше в движения, във възклицания, в непрекъснато желание да се изразходва, да живее. Всичко му се струваше ново, пленително, най-малкото ъгълче от обширния хоризонт го изпълваше с възхищение, уханието на най-простичкото цвете го опияняваше, една обикновена, изтъркана от употреба нежна дума го трогваше до сълзи, сякаш беше съвсем свежо изобретение на сърцето, сякаш милиони устни не бяха я изхабили. Когато Клотилд му кажеше: „Обичам те“, цял се стапяше като от милувка, чиято неимоверна нежност никой на света не бе вкусил. Заедно със здравето и красотата Паскал си бе възвърнал и онова спокойно, радостно настроение, което преди се дължеше на любовта му към живота, а днес бе озарено от неговата страст, от всички причини, които имаше сега да смята живота още по-добър.
Здрави, весели и щастливи, те двамата — разцъфтялата младост и зрялата сила — образуваха лъчезарна двойка. Цял месец се затвориха, нито веднъж не излязоха от Сулейад. Отначало им стигаше стаята със старите трогателни басмени тапети, розови като зората, с мебели в стил ампир, голям твърд шезлонг, високо величествено огледало. Не можеха да погледнат, без да се усмихнат, часовника във формата на позлатен крайпътен камък, облегнат на който Амур съзерцаваше заспалото Време. Понякога се шегуваха: не беше ли това намек? Така и най-дребните предмети, всички тези толкова мили вехтории, сред които други преди тях се бяха обичали, а сега тя изживяваше своята пролет, излъчваха ласкаво съучастие. Една вечер Клотилд се закле, че била видяла в голямото огледало някаква много красива дама, която се събличала, и положително не била тя; после отново се поддаде на въображението си, размечта се на глас как някой ден, след сто години, и тя по същия начин щяла да се появи на някоя влюбена жена от следващия век в навечерието на една щастлива нощ. Той беше очарован, обожаваше тази стая, където във всичко, дори във въздуха, който дишаше, намираше Клотилд; и вече живееше в нея, изоставил бе своята тъмна ледена стая, в която рядко стъпваше, а отидеше ли там, бързаше да излезе, защото го побиваха тръпки като в зимник. По-късно започнаха да се заседяват и в широката всекидневна, пълна с техни привички и с миналото на любовта им. Там прекарваха по цял ден, но почти не работеха. Големият резбован дъбов шкаф спеше със затворени врати, спяха и библиотеките. По масата се трупаха ръкописи и книги, без някой да ги помести. Живееха като младоженци, погълнати от своята единствена страст, изоставили предишните си занимания, извън живота. Времето не им стигаше да се нарадват на любовта си. Често седяха заедно в едно голямо старинно кресло и всичко ги изпълваше с щастие: мекият висок таван, цялото това наистина тяхно владение без лукс и без ред, претъпкано с познати предмети, развеселявано от сутрин до вечер от приятната възраждаща се топлина на априлското слънце. Когато понякога го обземаха угризения и заговореше за работа, тя го стискаше в гъвкавите си ръце, за да го задържи за себе си, смееше се: не искала той отново да се разболее от много работа. А долу им бе приятно в толкова веселата трапезария със светла ламперия на сини жилки, старинни махагонови мебели, големи пастели с цветя, винаги лъснат меден полилей. Ядяха с охота и след като се нахранеха, тичаха да се приберат в скъпото си уединение.
После, когато къщата им се стори малка, градината, целият парк станаха техни. Пролетта набираше сили заедно със слънцето, април си отиваше и розите започваха да цъфтят. И каква радост беше това толкова закътано в своите стени имение, където нищо, идващо отвън, не можеше да ги безпокои! С часове се забравяха на терасата срещу огромния хоризонт, където лъкатушеше сенчестата Виорн, а от чукарите на Сей до прашните далечини на Пласанската долина се очертаваха хълмовете на Сент Март. Тук хвърляха сянка само двата столетни кипариса, които се извисяваха като огромни зеленикави свещи на двата края на терасата и се виждаха от три левги. Понякога слизаха по склона заради удоволствието после да се изкатерят по гигантските стъпала, прескачайки каменните подпорни стени, които задържаха пръстта, оглеждаха хилавите маслини, тънките бадемови дървета, за да видят дали са пораснали. По-често правеха чудни разходки из боровата горичка под тънките иглици, облени в слънце, излъчващи силно смолисто ухание, минаваха все по едни и същи места, покрай огромния зид, иззад който само изрядко долиташе тежкото трополене на някоя каруца по тесния път за Фьонуйер, заседяваха се в захлас на древния харман, откъдето се виждаше цялото небе, и излегнати, си припомняха разнежено някогашните си сълзи по времето, когато в неосъзнатата си любов се караха под звездното небе. Но предпочитаното им убежище, където
