работник, пациент на лудницата, на когото докторът толкова дълго бе правил инжекции. По всичко личеше, че този увлекателен опит се бе оказал успешен, че инжекциите от нервно вещество наистина укрепват волята, щом лудият бе тук, излязъл същата сутрин от Тюлет, и се кълнеше, че вече няма кризи, че е напълно излекуван от внезапните си пристъпи на умопомрачение, при които бе готов да се нахвърли на първия срещнат, за да го удуши. Докторът го наблюдаваше: дребен, много смугъл човек, с полегато чело, с лице като птича човка, с една по-издута буза; изглеждаше съвършено разумен и кротък, преливаше от благодарност дотам, че целуна ръцете на своя спасител. Паскал накрая се трогна, изпрати го приветливо и го посъветва да се върне към трудовия си живот, който беше най-добрата физическа и духовна хигиена. После се успокои и като седнаха да вечерят, заговори весело за други неща.
Клотилд го гледаше изненадано, дори малко възмутено.
— Как, учителю, този път не си ли доволен от себе си?
Той се пошегува:
— От себе си, никога!… А знаеш и от медицината невинаги, зависи!
Тази нощ в леглото се скараха за първи път. Бяха изгасили свещта и лежаха прегърнати в дълбокия мрак на спалнята. Тъничка, изящна, тя се притискаше до него, а той цялата я бе обгърнал и бе положил глава на сърцето й. Клотилд се сърдеше, упрекваше го, повтаряше това, което му бе казала през деня. Къде му била отишла гордостта, защо не бил доволен, че е излекувал Сартьор и дори, че толкова е удължил агонията на Валантен. Сега тя защищаваше страстно славата му. Припомни му и другите успехи на неговия метод: самият той не бил ли се излекувал? Можел ли да отрече ефикасността на инжекциите си? И заговори разтреперана за някогашната му голяма мечта: да победи безсилието, единствената причина на болестта, да излекува страдащото човечество, да го направи здраво и просветено, да ускори настъпването на щастието, на едно съвършено и благоденствуващо бъдещо общество, като се намеси, като даде здраве на всички хора! А той имал в ръцете си живата вода, панацеята, която правела осъществима тази огромна надежда!
Паскал мълчеше, сложил устни на голото рамо на Клотилд. После прошепна:
— Вярно, че аз се излекувах, излекувах и други и продължавам да мисля, че моите инжекции са ефикасни в много случаи… Аз не отричам медицината, угризението заради един нещастен случай, като този с Лафуас, не ме кара да бъда несправедлив… Нали знаеш, работата беше моята страст, досега тя поглъщаше всичките ми сили и тъкмо защото исках да си докажа, че е възможно да се преобрази остарялото човечество, да стане най-после силно и умно, едва не умрях неотдавна… Да, мечта, красива мечта!
Сега и тя го обгърна с гъвкавите си ръце, притисна го, сля се с него.
— Не, не! Това е действителност, ще стане действителност, благодарение на твоя гений, учителю!
И както бяха сплетени, той заговори още по-тихо, думите му звучаха като изповед, като въздишка:
— Слушай, ще ти кажа нещо, което не бих казал другиму, което и на себе си не казвам гласно… Толкова ли е похвално човек да работи, за да поправи природата, да й се намесва, да я изменя и да се противопоставя на нейните цели? Да лекува, да забавя смъртта на хората за собствено удовлетворение, да продължава живота им вероятно във вреда на вида, не значи ли да разваля онова, което природата се стреми да направи? И имаме ли право да мечтаем за едно по-здраво, по-силно човечество, изваяно според нашите представи за здраве и сила? Но какво ще постигнем, как така ще се намесваме в делото на живота, чиито средства и цели ни са неизвестни? Може би всичко е добре устроено. Може би ние рискуваме да убием любовта, гения, самия живот… Чуваш ли? Само на теб ще ти призная: аз вече се съмнявам, разтрепервам се, като си помисля за моята работа на алхимик от двадесетия век, започвам да вярвам, че е по-велико и по-разумно да оставим еволюцията да се осъществява.
Той спря, после добави толкова тихо, че тя едва го чу:
— Знаеш ли, че сега им правя инжекции с вода? Самата ти ме укори: вече не ме чуваш да стривам мозък, а аз ти казах, че имам лекарство в запас… Водата ги облекчава; вероятно е някакъв механичен ефект. О, да! Да облекчавам, да спестявам страдания, това, разбира се, аз все още го желая! Това е може би последната ми слабост, но аз не мога да гледам страдания, страданията ме карат да излизам от кожата си, сякаш са някаква чудовищна и безсмислена жестокост от страна на природата… Вече лекувам само за да спестявам страдания на хората.
— Но тогава, учителю — възрази тя, — щом вече не искаш да лекуваш, не бива и да казваш всичко, защото нали ужасната необходимост да излагаш язвите си оправдаваше само с надеждата, че ще ги излекуваш.
— Не, не! Човек трябва да знае, да знае въпреки всичко и нищо да не крие, всичко да казва за нещата и за живите същества!… Няма възможно щастие в неведението; само познанието прави живота спокоен. Когато научим повече, положително ще приемаме всичко… Нима не разбираш, че да желаем да излекуваме всичко, да възродим всичко, е една измамна амбиция на нашия егоизъм, бунт против живота, който обявяваме за лош, защото го преценяваме от гледна точка на собствения си интерес! Усещам, че съм много по-спокоен, че съм разширил и извисил ума си, откакто започнах да се прекланям пред еволюцията. Сега тържествува страстта ми към живота дотам, че не оспорвам целите му, дотам, че изцяло му се доверявам, потъвам в него, без никакво желание да го преобразя според собственото си схващане за добро и зло. А той единствен знае какво прави и накъде върви, аз мога само да се стремя да го опозная, за да го живея така, както той иска да бъде живян… И го разбирам едва откакто ти си моя. Знаеш, докато те нямах, аз търсех истината другаде, непрекъснато ме измъчваше мисълта да спася човечеството. Ти дойде и животът стана богат. Светът всеки миг се спасява чрез любовта, чрез огромната и непрестанна работа на всичко, което живее и създава живот до безкрай… Непогрешим, всемогъщ, безсмъртен живот!
Сега думите му звучаха вече като трепетно верую, като покорна въздишка пред висшите сили. И Клотилд вече не разсъждаваше, тя също приемаше.
— Учителю, аз не искам нищо извън твоята воля, вземи ме и ме направи своя, за да изчезна и да се възродя, слята с теб!
И му се отдаде. После си зашепнаха за идиличния здрав и спокоен живот, който щяха да водят сред природата. До това просто предписание опитът бе довел лекаря: възстановяване чрез една здрава среда. Той проклинаше градовете. Хората можеха да бъдат здрави и щастливи само в широките равнини, под яркото слънце, при условие, че се откажат от парите, от амбицията, дори от горделивото прекаляваме с умствен труд. Да не правят нищо друго, освен да живеят и да обичат, да орат земята и да раждат хубави деца.
— Ах, дете, наше дете! Някой ден то може би ще дойде… — тихо продължи Паскал.
И развълнуван от мисълта за това късно бащинство, при която цял се разтапяше, не довърши. Обикновено избягваше да говори за това, а когато се разхождаха и някое момиченце или момченце им се усмихнеше, просълзен извръщаше глава.
Тогава тя каза простичко, със спокойна увереност:
— Но то ще дойде!
За нея това бе естественото и необходимо следствие от акта. Във всяка нейна целувка имаше мисъл за детето, защото всяка любов, която няма за цел детето, й се струваше безполезна, грозна.
Това бе дори една от причините, поради които романите вече не я интересуваха. Не беше страстна читателка като майка си, полетът на собственото й въображение й стигаше, измислените истории много скоро я отегчаваха. Но винаги се чудеше, винаги се възмущаваше, че в любовните романи не се говори за детето. То въобще не се предвиждаше, а когато случайно се появеше, в сърдечните отношения настъпваше катастрофа, смайване и значително объркване. Никога, когато се отдаваха един на друг, любовниците сякаш не подозираха, че създават живот и че ще се роди дете. Но нейните познания по естествените науки й бяха разкрили, че плодът е единствената грижа на природата. Само той беше важен, беше единствената цел, всичко бе устроено така, че семето да не загине и майката да роди. Докато човекът, цивилизовайки, пречиствайки любовта, бе отстранил от нея дори мисълта за плода. За героите на измислените романи полът се свеждаше до механизъм на страстта. Те се обожаваха, свързваха се, изоставяха се, преживяваха безброй страдания, целуваха се, убиваха се, развихряха бури от обществени беди и всичко това заради насладата, независимо от природните закони, сякаш без дори да си помислят, че като се любят, хората създават деца. Това беше нечисто и глупаво.
Тя се развесели и леко смутена, галейки се във врата му, повтори с прелестната дързост на влюбена
