поотстрани се, после отново заскимтя все така тихо.
Паскал се изплаши и неволно закрещя от тревога:
— Макар!… Макар!…
Никой не отговори. С широко отворената си единствена външна врата, която се открояваше като черна дупка, къщата пазеше гробно мълчание. Кучето продължаваше да вие.
Раздразнен, Паскал извика още по-високо:
— Макар!… Макар!…
Нищо не помръдна. Пчелите жужаха, огромната небесна синева обгръщаше самотното кътче. И Паскал се реши да влезе. Чичото може би спеше. Но щом бутна вратата вляво, от кухнята го лъхна отвратителна миризма на кости и месо, паднали в жарава. Вътре едва можеше да се диша, задушаваше го някаква плътна пара, застоял облак воня. Тесните светли ивици, които проникваха през процепите, не му даваха възможност да вижда ясно. Все пак той се спусна към огнището, но изостави първоначалната си мисъл за пожар, защото в огнището не бе пален огън, а мебелите наоколо бяха непокътнати. Нищо не разбираше, усещаше, че му призлява в този отровен въздух, изтича и рязко блъсна капаците. Светлината нахлу като порой.
Тогава онова, което докторът най-после установи, го изпълни с удивление. Всички предмети се намираха по местата си; чашата и празната бутилка от скоросмъртница бяха на масата; само по стола, на който чичото вероятно бе седял, личаха следи от пожар: предните крака бяха почернели, сламата — обгорена. Какво бе станало с чичото? Къде можеше да се е дянал? На плочите пред стола личеше петно от мазна локва и в него купчинка пепел, до която лежеше лула, черната лула, която дори не се бе счупила при падането. Целият чичо Макар беше тук, в тази шепа ситна пепел, в червеникавия облак, който излизаше през отворения прозорец, и в слоя сажди, който покриваше цялата кухня, отвратителни лоени сажди от тляла плът, мазки и гадни на пипане, които бяха полепнали по всичко.
Това бе най-типичният случай на самозапалване, установен от лекар. Паскал бе чел за подобни удивителни случаи в някои научни съобщения, между другото за една алкохоличка, жена на обущар, която била заспала над мангала и от нея намерили само един крак и една ръка. Лично той досега почти не вярваше, не можеше да допусне, че както твърдят древните, тяло, пропито със спирт, излъчвало някакъв непознат газ, който бил в състояние да се самозапали и да изпепели плътта и костите. Но вече не отричаше; впрочем, възстановявайки фактите, всичко си обясняваше: кома вследствие на пиянство, пълна безчувственост, лулата пада върху дрехите, които пламват, спиртосаната плът започва да гори и да се напуква, мазнината се стапя, като част от нея изтича на пода, а другата поддържа горенето и накрая цялото тяло се възпламенява и всичко — мускули, органи, кости — изгаря. Целият чичо Макар, със синия си сукнен костюм, с кожения си каскет, който носеше и зиме, и лете, беше тук. Вероятно щом бе започнал да гори като бенгалски огън, той се бе килнал напред, което обясняваше съвсем лекото почерняване на стола; а от самия него нищо не бе останало, нито кост, нито зъб, нито нокът, нищо освен тази купчинка сив прах, който течението от вратата заплашваше да помете.
Междувременно Клотилд влезе; заинтригуван от скимтенето на кучето, Шарл бе останал вън.
— Господи, как мирише! — каза тя. — Какво има?
И когато Паскал й обясни необичайната злополука, тя потрепери. Взе бутилката да я огледа, но ужасена я остави, като я усети влажна и лепкава от плътта на чичото. Нищо не мижеше да се пипне, и най-дребните неща бяха като омазани с тези жълтеникави лоени сажди, които се лепяха по ръцете.
Клотилд потръпна от ужас и отвращение и каза през сълзи:
— Каква тъжна смърт! Каква ужасна смърт!
Паскал се бе съвзел от първото сепване и почти се усмихна:
— Защо ужасна?… Той беше на осемдесет и четири години и не е усетил болка… Аз намирам, че това е прекрасна смърт за такъв стар разбойник като нашия чичо, който живя, господи, сега вече можем да го кажем, недотам праведно… Не си ли спомняш досието му? На съвестта му тежаха наистина страшни, гнусни неща, което не му попречи по-късно да се подреди и да преживее старостта си приятно, като порядъчен стар шегаджия, възнаграден за големи добродетели, каквито не притежаваше… И ето че умря великолепно, като същински цар на пияниците, от само себе си пламна и се изпепели на кладата, образувана от собственото му тяло!
И докторът възхитено разпери ръце, сякаш за да разшири картината:
— Представяш ли си?… Да си пиян дотам, че да не усетиш, че гориш, да пламнеш като огън на Еньовден, да се превърнеш в дим до последната си кост!… Кажи, не си ли представяш как чичото тръгва да витае из простора? Отначало се разтваря, пръска се във въздуха, разпространява се в цялата кухня, залива всички предмети, които са му принадлежали, после, щом отворих прозореца, излита като облак ситни частици, издига се високо в небето, изпълва целия хоризонт… Но това е чудна смърт! Да изчезнеш, нищо да не оставиш от себе си, само купчинка пепел и до нея лула!
И той взе лулата, за да имал, както добави, една реликва от чичото. А Клотилд, на която се бе сторило, че долавя горчив присмех във възторжената му лирична възхвала, отново изрази с едно потреперване своя ужас и отвращение.
И в този миг зърна под масата нещо, което може би беше останка от Макар.
— Виж този парцал!
Той се наведе и вдигна с изненада една женска ръкавица, зелена ръкавица.
— Ха! — извика тя. — Това е бабината ръкавица, нали си спомняш, ръкавицата, която вчера й липсваше.
Двамата се спогледаха; едно и също обяснение им идваше на устата: Фелисите положително се бе отбила предишния ден; и едно внезапно убеждение се оформи в ума на доктора — че майка му е видяла как Макар се запалва и не го е изгасила. За него това заключение произтичаше от няколко указания: напълно изстиналата кухня, необходимите за изгарянето часове. Той видя, че същата мисъл се поражда и в изплашените очи на другарката му. Но тъй като изглеждаше невъзможно истината някога да се узнае, изрази на глас най-простото обяснение:
— Баба ти вероятно се е отбила да види чичо, като се е връщала от лудницата, и той после се е напил.
— Да си вървим! Хайде да си вървим! — извика Клотилд. — Задушавам се, не мога да стоя повече тук.
Впрочем Паскал искаше веднага да съобщи за смъртта на Макар. Излезе след нея, заключи вратата и сложи ключа в джоба си. И вън отново чуха жълтото кученце, което не бе престанало да вие тихо. Беше се завряло в краката на Шарл, а момчето нищо не разбираше, подритваше го и се забавляваше, като го слушаше как скимти.
Докторът отиде направо при нотариуса господин Морен, който бе едновременно и кмет на Тюлет. Той бе овдовял преди десетина години, живееше с бездетната си дъщеря, също вдовица, поддържаше добри отношения със стария Макар, който бе негов съсед, и понякога вземаше у дома си малкия Шарл за цял ден, тъй като дъщеря му проявяваше интерес и съжаление към толкова красивото момче. Господин Морен се слиса, пожела веднага да се качи с доктора да констатират злополуката, обеща да състави редовен смъртен акт. Що се отнася до религиозната церемония, до погребване, работата се оказа доста трудна. Когато влязоха в кухнята, вятърът нахлу през вратата и издуха пепелта, а като се опитаха благоговейно да я съберат, от плочите успяха да изстържат само мръсотия, стара мръсотия, в която навярно имаше много малко от чичото. В такъв случай какво да погребат? По-добре беше да се откажат. И се отказаха. Впрочем чичото не беше черковник и родът се задоволи по-късно да прави панихиди за успокоение на душата му.
Нотариусът обаче веднага бе възкликнал, че у него има депозирано завещание. Той незабавно покани доктора за по-следващия ден, да му го прочете официално, защото смятал, че отсега имал право да му каже, че чичото го бил избрал за изпълнител на завещанието. И понеже беше мил човек, накрая предложи да му оставят дотогава Шарл, разбирал, че момчето е нежелано в дома на майка си, а при тях само ще пречи сред цялата тази бъркотия. Шарл изглеждаше доволен и остана в Тюлет.
Паскал и Клотилд много закъсняха, успяха да се върнат в Пласан едва с влака в седем часа, след като докторът най-после посети двамата болни, заради които бе дошъл в Тюлет. Но на другия ден, когато отидоха заедно на срещата, у господин Морен ги чакаше една неприятна изненада: старата госпожа Ругон вече се
