керемиди и яркожълти стени й се стори приветлива, засмяна. На терасата се поспря с удоволствие на хлад под старите черници, да се наслади на великолепната гледка. Колко достойнство и мъдрост излъчваше това кътче, какво щастливо убежище за възрастен човек, решил да завърши тук, сред това спокойствие, дългия си, изпълнен с добрина и задължения живот!
Но тя не го виждаше, не го чуваше. Цареше дълбока тишина. Само пчелите жужаха край големите ружи. А на терасата едно жълто кученце, шубе, както ги наричат в Прованс, лежеше на сянка върху голата земя. Отначало бе вдигнало глава, ръмжейки, готово да се разлае, но позна гостенката, успокои се и вече не помръдна.
Тогава сред това усамотение, сред тази слънчева радост Фелисите бе обзета от странна тръпка. Извика:
— Макар!… Макар!…
Вратата на къщата под черниците бе широко отворена. Но тя не смееше да влезе: тази зейнала празна къща я тревожеше. И пак извика:
— Макар!… Макар!…
Никакъв шум, никакъв глас. Тежката тишина отново се спусна, само пчелите жужаха още по-силно около големите ружи.
Накрая Фелисите се засрами от малодушието си и влезе смело. Във вестибюла вратата вляво, която водеше за кухнята, където чичото седеше обикновено, беше затворена. Тя я бутна: отначало нищо не различи, защото той навярно бе дръпнал капаците заради горещината. Първото й впечатление беше само, че се задушава от остра миризма на алкохол, която изпълваше помещението: сякаш всеки мебел излъчваше тази миризма, тя се беше просмукала в цялата къща. После очите й свикнаха с полумрака и Фелисите зърна чичото. Седеше до масата, на която имаше чаша и празна до дъното бутилка скоросмъртница. Свит на стола, той спеше дълбоко, мъртвопиян. Тази гледка й възвърна гнева и презрението.
— Слушайте, Макар, как може човек да се докарва до такова състояние!… Това е неразумно и гнусно! Срамота! Събудете се!
Но Макар спеше толкова дълбоко, че дори дишането му не се чуваше. Тя напразно повиши глас, плесна силно с ръце.
— Макар! Макар! Макар!… Хайде, събудете се!… Отвратителен сте, драги!
И го остави. Вече не се стесняваше, свободно шареше из кухнята, блъскаше предметите. По прашния път от лудницата дотук беше страшно ожадняла. Ръкавиците й пречеха, тя ги свали и ги остави на края на масата. После за щастие намери стомната, изми си чаша и я напълни догоре с вода. И тъкмо се готвеше да пие, когато една необикновена гледка я потресе дотам, че остави пълната чаша до ръкавиците.
Виждаше все по-ясно в кухнята, осветена от тесни ивици слънце, проникващи през процепите на старите разсъхнати капаци. Стоеше, втренчена в чичото: той беше все така спретнато облечен в син сукнен костюм, с вечния си кожен каскет на главата, който носеше и зиме, и лете. От пет-шест години бе много напълнял и сега представляваше същинска грамада, преливаща от гънки тлъстини. Фелисите реши, че навярно е заспал, пушейки, защото лулата, къса черна лула, бе паднала на коленете му. После замръзна от смайване: запаленият тютюн се бе изтърсил, сукното на панталона се бе подпалило и през дупката в плата, голяма вече като петфранкова монета, се виждаше голото бедро, червено бедро, от което излизаше синьо пламъче.
Отначало Фелисите помисли, че горят долните му дрехи — гащите, ризата. Но нямаше място за съмнение, тя ясно виждаше голата плът и синьото пламъче излизаше от нея — мъничко, танцуващо като от повърхността на съд със запален алкохол. То все още бе не по-високо от пламъче на кандило, тихо, кротко, толкова неустойчиво, че и най-лекото потрепване на въздуха го местеше. Но бързо растеше, разширяваше се и кожата се пропукваше, а мазнината започваше да се топи.
Неволен вик излезе от гърлото на Фелисите:
— Макар!… Макар!…
Той все така не помръдваше. Безчувствеността му трябва да беше пълна, пиянството го бе довело до нещо като кома, до истинска парализа на сетивата; а беше жив, виждаше се как бавно, равномерно дишане повдига гърдите му.
— Макар!… Макар!…
Сега мазнината се процеждаше през пропуканата кожа, засилваше пламъка, който вече се издигаше до корема. И Фелисите разбра, че чичото гори като гъба, напоена със спирт. Той се бе спиртосвал от години с най-силния, най-запалителния алкохол. Навярно след малко щеше целият да пламне от петите до главата.
Тогава й се отщя да го буди: добре си спеше човекът. Една дълга минута има смелостта още да го погледа. Отначало не знаеше какво да прави, но постепенно се реши. Ръцете й обаче бяха започнали да се тресат от ситни тръпки, които не можеше да овладее. Задъхваше се. Взе чашата с две ръце и я изпи наведнъж. И тъкмо излизаше на пръсти, когато се сети за ръкавиците си. Върна се и ги взе от масата с тревожно движение, пипнешком; мислеше, че и двете ги е взела. Най-после излезе, затвори вратата внимателно, тихичко, сякаш се боеше да не обезпокои някого.
Когато се озова на терасата, на веселото слънце, на чист въздух, срещу огромния хоризонт, окъпан в синева, въздъхна облекчено. Полето беше пусто, положително никой не я бе видял да влиза, нито да излиза. Само жълтото куче лежеше проснато, но то дори не благоволи да вдигне глава. И Фелисите си тръгна с бързи ситни крачки, леко кършейки момичешкото си кръстче. Като измина стотина крачки, някаква неудържима сила, колкото и тя да се опитваше да й противостои, я накара да се обърне и да погледне за последен път къщата: беше толкова спокойна и весела къща насред склона в светлината на отиващия си прекрасен ден. Едва във влака, когато взе да си слага ръкавиците, откри, че едната я няма. Но Фелисите бе уверена, че я е изпуснала на гарата, когато се е качвала във вагона. Мислеше си, че е много спокойна, и все пак не забеляза, че е с една ръкавица, което можеше да й се случи само под въздействието на силен смут.
На другия ден Паскал и Клотилд тръгнаха с влака от три часа за Тюлет. Майката на Шарл им бе предала момчето, понеже се бяха съгласили да го заведат при чичото, у когото то трябваше да остане цяла седмица. В семейството отново имало кавги: сарачът решително отказвал да държи у дома си това чуждо дете, този мързелив и глупав царски син. И наистина, тъй като го обличаше баба му Ругон, момчето и този ден беше в черен кадифен костюм, обшит със златни галони като млад благородник, като старовремски паж, който отива в двореца. И през петнадесетте минути пътуване, докато седяха в купето, където бяха сами, Клотилд му свали баретата и си игра с великолепните му руси, царствени коси на дълги букли, които стигаха до раменете му. Но тя носеше пръстен и като прокара ръка по тила му, остана потресена, понеже забеляза, че милувката й оставя кървава следа. Щом го пипнеха, по кожата му избиваше червена роса: това се дължеше на отпускане на тъканите, до такава степен влошено от израждане, че и най-лекото докосване предизвикваше кръвоизлив. Докторът Бедната се разтревожи, попита го дали все така често му тече кръв от носа. Шарл едва можа да отговори; отначало каза „не“, после си спомни, че преди няколко дена му текло много кръв. И наистина изглеждаше заслабнал, сякаш с годините се връщаше към детството, умът му въобще не се беше разбудил и все повече се замъгляваше. Това голямо петнадесетгодишно момче изглеждаше на десет, приличаше на красиво момиченце, бледо като цвете, поникнало на сянка. Много разнежена, с натежало сърце, Клотилд го взе на коленете си, но го сложи на седалката, когато забеляза, че подтикван от преждевременен инстинкт на порочно животинче, Шарл се опитва да пъхне ръка в деколтето й.
Като стигнаха в Тюлет, Паскал реши най-напред да заведат момчето у Макар. И се заизкачваха по доста стръмния път. Отдалеч на яркото слънце малката къща с розовите си керемиди, жълти стени и зелени черничеви дървета, които протягаха разкривените си клони и образуваха плътен покрив от листа над терасата, беше засмяна като предишния ден. Прелестно спокойствие къпеше това усамотено кътче, това убежище за мъдрец, където се чуваше само жуженето на пчелите около големите ружи.
— Ах, как го облажавам тоя стар мошеник! — прошепна усмихнато Паскал.
Но бе изненадан, че Макар още не е застанал на края на терасата. И понеже Шарл се затича, дърпайки Клотилд, да видят зайците, докторът продължи да се изкачва сам. Като стигна горе, се учуди, че няма никого. Капаците бяха затворени, вратата на вестибюла зееше. Само жълтото кученце стоеше на прага с изпънати крака, настръхнало и скимтеше тихо, проточено. Като видя госта, когото вероятно позна,
