бе настанила там. Тя, естествено, бе научила за смъртта на Макар и бе довтасала възбудена, преливаща от шумна скръб. Прочитането на завещанието, което впрочем бе съвсем просто, мина без инциденти; волята на Макар бе всичко, което бе успял да задели от скромното си състояние, да се изразходва за построяването на неговата гробница: великолепна гробница от мрамор с два монументални плачещи ангела с прибрани криле. Той лично я бе измислил по спомена за подобна гробница, която навярно бе видял като войник в чужбина, може би в Германия. И натоварваше своя племенник Паскал да следи за изпълнението на паметника, защото само той имал вкус в рода.
По време на четенето Клотилд седя в градината на нотариуса на една сенчеста скамейка под старите кестени. Когато Паскал и Фелисите излязоха, за миг всички се почувствуваха крайно неловко, защото от месеци не си говореха. Впрочем старата дама се опитваше да се държи съвсем естествено, без никакви намеци за новото положение, като с това искаше да покаже, че пред хората могат да се срещат и да изглеждат сговорни, без да са се обяснили, нито да се смята поради това, че са се придобрили. Но тя направи грешка, като прекалено наблягаше на голямата мъка, която й била причинила смъртта на Макар. Паскал, който си представяше как е подскочила от радост, какво безкрайно задоволство е почувствувала при мисълта, че със смъртта на чичото една отвратителна язва на рода най-после ще заздравее, отстъпи пред досадата, пред бунта, които се надигаха у него. Очите му неволно се впериха в ръкавиците на майка му, които сега бяха черни.
Тя тъкмо казваше печално със смекчен глас:
— И беше ли разумно на неговата възраст това инатене да живее сам като вълк! Да имаше поне слугиня вкъщи!
Тогава докторът заговори, почти несъзнателно, подтикван от някаква непреодолима потребност, и сам се стресна, като се чу да казва:
— Но нали вие, мамо, сте били там, защо не го изгасихте?
Старата госпожа Ругон страшно пребледня. Откъде можеше синът й да знае? За миг го погледна зяпнала, а в това време Клотилд бледнееше като нея от увереността в нейното престъпление, което сега ставаше очевидно. Признанието беше това ужасено мълчание, което бе настъпило между майката, сина и внучката, това трепетно мълчание, с което роднините обикновено погребват своите семенни трагедии. Двете жени не намираха какво да кажат. Докторът беше отчаян, че той, който досега толкова внимателно бе избягвал неприятните и безполезни обяснения, е проговорил, и тъкмо се чудеше как да върне думите си назад, когато една нова беда ги извади от това страшно неудобно положение.
Фелисите бе решила да вземе Шарл, понеже не желаеше да злоупотребява с добрината и гостоприемството на господин Морен, но нотариусът бе пратил следобеда момчето в лудницата, за да прекара някой час с леля Дид, така че се наложи слугинята веднага да отиде да го доведе. И тъкмо в този момент слугинята, която те чакаха в градината, се върна запотена, задъхана, разстроена и още отдалеч се развика:
— Боже! Боже! Елате бързо… Господин Шарл е целият в кръв…
Тримата се изплашиха и тръгнаха към лудницата.
Този ден леля Дид беше добре, седеше много спокойна, много кротка в креслото, в което от двадесет и две години прекарваше дългите си дни, втренчена в празното пространство. Изглеждаше още по- измършавяла, сякаш мускулите й се бяха стопили и ръцете и краката й бяха кости, покрити с пергаментова кожа, така че болногледачката, едрата руса мома, трябваше да я пренася на ръце, да я храни, държеше се с нея като с предмет, който не може сам да се помести. Висока, възлеста, страшна, родоначалничката, забравената, си оставаше неподвижна, живи бяха в нея само очите, бистрите й като изворна вода очи в тясното съсухрено лице. Но тази сутрин по страните й внезапно бяха бликнали сълзи, после тя бе започнала да мърмори несвързани думи, което сякаш доказваше, че въпреки старческото изтощение и неизлечимото затъпяване вследствие на психическото разстройство, бавното склерозиране още не бе обхванало целия мозък: оставаха натрупани спомени, проблясъци на разум бяха все още възможни. После си бе възвърнала мълчаливия израз. Безразлична към хората и вещите, тя понякога се смееше на някое нещастие, просто ако някой паднеше, но най-често не виждаше, не чуваше нищо, унесена в безкрайно съзерцание на празното пространство.
Когато доведоха Шарл при нея, болногледачката веднага го настани да седне до малката маса срещу прапрабаба му. Държеше за него куп картинки — войници, капитани, царе, облечени в пурпур и злато — и му ги даваше заедно с ножиците си.
— Ето, забавлявайте се спокойно, стойте мирно. Виждате колко добричка е баба ви днес. И вие трябва да бъдете добър.
Момчето вдигна очи към лудата и двамата се загледаха. В този миг необикновената прилика между тях беше поразителна. Особено очите им, техните празни, бистри очи, които сякаш потъваха едни в други, бяха съвършено еднакви. Еднакви бяха и лицата им, изхабените черти на столетницата бяха прескочили три поколения, за да се предадат на това нежно детско лице, което сякаш вече също бе изхабено, състарено и изтощено вследствие на израждане. Не се бяха усмихнали един на друг, гледаха се вглъбено, със съсредоточено тъп израз.
— Е, това е — продължи болногледачката, която бе придобила навика да си говори на глас, за да се забавлява със своята луда, — не могат да се отрекат от родството си. Който е направил единия, е направил и другия. Одрало й е кожата… Е, хайде, посмейте се, позабавлявайте се, нали ви е хубаво, като сте заедно.
Но всяко малко по-продължително внимание уморяваше Шарл и той пръв наведе глава, привидно заинтересуван от картинките; а леля Дид, която имаше удивителна способност да не помръдва, продължи да го гледа, без да премигва.
Болногледачката още малко се повъртя из слънчевата стаичка с весели светли тапети на сини цветчета, оправи леглото, оставено да се проветря, подреди бельо на рафтовете в шкафа. Обикновено използуваше присъствието на момчето, за да се поразвлече, и макар че й бе забранено да се отлъчва, постепенно свикна, когато то беше при баба си, да му я поверява.
— Вижте какво — отново заговори тя, — аз трябва да изляза. Ако баба ви се размърда, ако има нужда от мен, ще позвъните веднага да ме повикате… Нали разбрахте? Вече сте голямо момче, ще можете да ме повикате.
Шарл бе вдигнал глава, кимна, че е разбрал и ще я повика. И като остана сам с леля Дид, отново се зае кротко с картинките. Това трая четвърт час сред дълбоката тишина на лудницата, чуваха се само откъслечни шумове като в затвор, бегли стъпки, дрънкане на връзка ключове, понякога силен, веднага заглушен вик. Но жегата в този душен ден навярно бе уморила момчето; налегна го дрямка, скоро бялото му като лилия лице се наведе, сякаш притиснато от тежестта на пищната му царствена коса, то положи полекичка глава сред картинките и заспа върху златните и пурпурни крале. Миглите на затворените му клепачи хвърляха сянка, животът слабо туптеше в сините венички на нежната му кожа. Беше красиво като ангел, чертите на кроткото му лице издаваха неизразимата развала на цял един род. Леля Дид го гледаше с празния си поглед, в който нямаше нито удоволствие, нито мъка, поглед на вечността към света.
След няколко минути обаче в светлите й очи сякаш се пробуди интерес. Нещо се бе случило: една червена капка се стичаше по лявата ноздра на момчето. Капката падна, после се образува друга и също се търкули. Беше кръв, кървава роса избиваше без никакво нараняване, този път дори без никакво докосване, от само себе си изтичаше поради изтощеност и израждане. Капките се превърнаха в тънка струя, която зашуртя по златото на картинките. Цяла локвичка ги заля и си проправи път към единия ъгъл на масата и по плочите на пода. Закапаха тежки, гъсти капки. Момчето продължаваше да спи с божествено спокойния си израз на херувим, без дори да подозира, че животът го напуска; а лудата все така го гледаше с растящ интерес, но без страх, по-скоро й беше забавно, тъй като очите й се занимаваха с нещо, както често следеше с часове летенето на големите мухи.
Изминаха още минути, струйката кръв се разшири, закапа по-бързо с лек монотонен, упорит звук при падането на земята. Шарл се раздвижи за миг, отвори очи, видя, че е целият в кръв. Но не се стресна, свикнал бе с кървавото поточе, което започваше да извира от него и при най-лек удар. Само въздъхна с досада. След малко обаче инстинктът вероятно го предупреди, той се изплаши, застена, извика шепнешком:
— Мамо! Мамо!
