Но вече навярно беше много изтощен, защото отново го обори непреодолима сънливост и той отпусна глава. Очите му се затвориха и той сякаш заспа, но продължи да охка, да стене все по-тихо, по-тъничко, по-чезнещо:
— Мамо! Мамо!
Картинките бяха потънали в кръв, черното кадифе на дрехата и панталонките му със златни галони бе станало на дълги червени дамги; а тънката струя от лявата ноздра течеше упорито, непрестанно, прекосяваше алената локва на масата и се изливаше на пода, където започваше да се образува малко езеро. Достатъчно щеше да е лудата да изкрещи от ужас, да повика за помощ. Но тя не издаваше ни крясък, ни вик; неподвижна, втренчена, родоначалничката гледаше как се изпълнява делото на съдбата, сякаш на място бе изсъхнала, вързана, с оковани от своите сто години ръце, крака, език, с вкостенен от безумието мозък, неспособна да желае, нито да действува. И все пак видът на червеното поточе будеше у нея някакво вълнение. Трепет мина по мъртвото й лице, топлина се изкачи в лицето й. Едно последно стенание: „Мамо! Мамо!“, цялата я съживи.
Тогава у леля Дид започна видима и ужасна борба. Тя притисна с костеливите си ръце слепоочията си, сякаш чувствуваше, че главата й ще се пръсне. Отвори широко уста, но не можа да издаде никакъв звук: страшната буря, която се надигаше у нея, сковаваше езика й. Насилваше се да стане, да изтича, но вече нямаше мускули и седеше като закована. Цялото й бедно тяло трепереше от свръхчовешкото усилие, което тя правеше, за да повика за помощ, без да може да разбие стените на затвора си, издигнати от сенилността и лудостта. С разбудена памет и разстроено лице трябваше да изгледа всичко докрай.
Беше бавна, много кротка агония, трая още дълги минути. Шарл бе замлъкнал и сякаш спеше, вените му губеха последната си кръв, изпразваха се безспирно с лек шум. Лилиевата му кожа ставаше все по-бяла, придобиваше мъртвешка бледност. Устните му се обезцветяваха до смътнорозово, после побеляха. И преди да издъхне, отвори големите си очи и ги спря на прапрабаба си, която можа да проследи угасването на последната искрица в тях. Цялото му восъчно лице вече бе мъртво, само очите още живееха. Бяха бистри, светли. Със смъртта на очите настъпи краят. Шарл умря, без да трепне, изчерпан като извор, чиято вода е изтекла. Животът престана да тупти във вените по нежната му кожа, на бялото му лице бяха останали само сенките на миглите. Но той беше все така божествено красив, с лице, положено в кръвта, с разпиляна царствена руса коса, приличаше на малките анемични престолонаследници, които не могат да понесат отвратителната наследственост на своя род и още на петнадесет години заспиват от старост и слабоумие.
Момчето току-що бе издало последния си тих стон, когато влезе доктор Паскал, следван от Фелисите и Клотилд. И щом видя локвата кръв на плочите, извика:
— Ах, господи! Аз от това се опасявах! Горкото дете! И никого не е имало. Свършено е!
Но и тримата занемяха от ужас пред необикновената гледка, която се представи пред очите им. Леля Дид сякаш бе пораснала, почти бе успяла да се надигне, а в очите й, втренчени в малкия много бял и кротък мъртвец, полегнал в локвата червена кръв, която се съсирваше, проблясваше мисъл след двадесет и две годишен сън. Вероятно дълбокото увреждане на мозъка, безвъзвратният мрак в съзнанието й вследствие на слабоумието не бяха дотам пълни, че да не може изведнъж, от страшния удар, който й бе нанесен, да се пробуди един далечен, скрит някъде спомен. И забравената отново оживяваше, излизаше от бездната права и опустошена като призрак на ужаса и скръбта.
За миг стоя задъхана. После се разтрепери и успя да изговори с мъка само една дума:
— Стражарят! Стражарят!
И Паскал, и Фелисите, и Клотилд разбраха. Неволно се спогледаха, изтръпнали. Възкръсваше цялата трагична история на старицата, майка на всички тях, жестоката страст на младостта й, дългите страдания на зрялата й възраст. Два удара вече я бяха страшно разтърсили: първият — посред живота й на пламенна жена, когато един стражар бе застрелял като куче нейния любовник, контрабандиста Макар; вторият, доста години след това, когато пак един стражар бе пръснал с пистолетен изстрел главата на нейния внук Силвер, бунтовника, станал жертва на кървавите омрази и борби в рода. Кръв, все кръв я бе опръсквала. И трети удар я довършваше, опръскваше я с кръв, с изтощената кръв на потомството и, която тя току-що бе видяла тъй дълго да тече и да капе на земята, докато царственото бяло дете спеше с изпразнени вени и сърце.
И като си припомняше целия си живот, червения си от страст и мъки живот, над който господствуваше образът на възмездителния закон, тя промълви:
— Стражарят! Стражарят! Стражарят!
И рухна в креслото. Помислиха, че е мъртва, поносена на място.
Но болногледачката най-после се върна: беше сигурна, че ще я изгонят, и започна да се оправдава. Докато й помагаше да пренесат леля Дид на леглото, Паскал установи, че тя е още жива. Умря едва на следния ден, на сто и пет години, три месеца и седем дена от възпаление на мозъка, причинено от последния удар, който й бе нанесен.
Паскал веднага каза на майка си:
— Няма да изкара двадесет и четири часа, до утре ще умре… Чичо, а сега тя и това бедно дете един след друг… Колко нещастия и скръб! — Млъкна за миг, после добави по-тихо: — Семейството започна да оредява, старите дървета рухват, младите умират прави.
Фелисите навярно помисли, че това е пак намек. Тя искрено бе разстроена от трагичната смърт на малкия Шарл. Но въпреки всичко сред покрусата й у нея се надигаше чувство на огромно облекчение. След една седмица ще престанат да плачат и какво успокоение ще бъде да си кажат, че целият ужас в Тюлет вече не съществува и легендата за славата на рода най-после може да се извиси и да засияе!
Тогава тя се сети, че у нотариуса не бе отговорила на обвинението, което синът й неволно й бе отправил, и предизвикателно заговори отново за Макар:
— Както виждаш, слугините не ги бива за нищо. Тая тук не успя нищо да предотврати. И да имаше някого при чичо ти, сега пак щеше да е станал на пепел.
Паскал се поклони с обичайната си почтителност:
— Права сте, мамо.
Клотилд беше коленичила. В тази стая, белязана с кръв, с лудост и смърт, вярата й на ревностна католичка се бе пробудила. Скръстила ръце, с плувнали в сълзи очи, тя горещо се молеше за скъпите същества, които си бяха отишли. Господи! Дано страданията им да са се свършили, греховете им да са опростени, да бъдат възкресени само за вечно блаженство! И тя се застъпваше за тях, мислейки с ужас за някакъв ад, който след окаяния им живот би увековечил техните мъки.
След този печален ден Паскал и Клотилд започнаха да посещават болните още по-свързани, още по- съчувствуващи. Може би у него бе укрепнало убеждението, че лекарят е безсилен пред неизбежното. Единствената мъдрост беше да се остави природата да действува, да отстранява опасните елементи, да работи само за крайната си цел: здрави и силни същества. Но близките, които губим, близките, които страдат и умират, изпълват сърцата ни с озлобление към болестта, с непреодолимо желание да се борим и да я победим. И никога докторът не бе изпитвал такава голяма радост, както сега, когато успяваше с една инжекция да облекчи криза и гледаше как стенещият болен се успокоява и заспива. В такива случаи на връщане Клотилд биваше изпълнена с обожание, чувствуваше се много горда, сякаш тяхната любов беше целителното причастие, което те носеха на нещастниците.
X
Една сутрин, като всяко тримесечие, Мартин поиска от доктора разписка за хиляда и петстотин франка, за да изтегли от нотариуса Грангийо „тяхната рента“, както тя се изразяваше. Паскал видимо се изненада, че срокът е дошъл толкова скоро: никога не бе мислил по-малко за паричните въпроси, на нея оставяше грижата да урежда всичко. Седяха с Клотилд под яворите сред приятната свежест на вечно пеещия извор и просто се радваха на живота, когато прислужницата се върна необикновено развълнувана, потресена.
Толкова беше запъхтяна, че не можа веднага да обясни.
— Ох, божичко! Ох, божичко!… Господин Грангийо е заминал!
Паскал отначало не разбра.
— Добре, Мартин, няма нищо спешно, ще отидете друг ден.
— Ама не! Не! Заминал е, чувате ли? Съвсем е заминал…
