После сякаш се отприщи бент, думите потекоха и силното й вълнение се изля:
— Пристигам на неговата улица, отдалеч гледам пред вратата народ… Изтръпвам, усещам, че е станало нещо лошо. А къщата му затворена, щорите спуснати, мъртвило… Хората веднага ми казаха, че е избягал, че не е оставил нито сантим, че това е разорение за семействата… — Тя сложи разписката на каменната маса. — На ви разписката! Сега край, нямаме нито сантим, ще умрем от глад!
От очите й бликнаха сълзи, тя се разхлипа от сърце с отчаянието на скъперница от загубата на едно богатство и от страх пред заплашващата ги мизерия.
Клотилд седеше стресната, мълчеше, гледаше Паскал, който отначало сякаш не повярва, опита се да успокои Мартин. Хайде, хайде, човек не бивало толкова да се впечатлява. Ако била узнала само от хората на улицата, можело всичко това да са просто клюки, може би пресилвала нещата. Господин Грангийо да избяга, господин Грангийо да е крадец, това изглеждало чудовищно, невъзможно. Толкова честен човек! Толкова обичана и уважавана от цял Пласан кантора, повече от един век съществувала! Смятало се, че там парите са по-сигурни, отколкото във Френската банка.
— Но помислете, Мартин, подобна катастрофа не идва като гръм от ясно небе, все щяха преди това да се чуят някакви лоши слухове… Как е възможно! Такава стара порядъчност не рухва за една нощ.
Тогава тя отчаяно махна с ръка.
— Че мен затова ми е мъка, господарю, защото, разбирате ли, като че и аз съм донейде виновна… От седмици слушам, разправят разни истории… То се знае, вие нищо не чувате, вие не живеете на земята…
Паскал и Клотилд се поусмихнаха, защото наистина бе така: те се обичаха извън света, толкова далеч, толкова високо, че никакъв обикновен житейски шум не стигаше до тях.
— Само че тези истории бяха такива грозни, не исках да ви тровя с тях, мислех си, че хората лъжат.
Накрая тя разказа, че едни просто обвинявали господин Грангийо в борсови спекулации, докато други твърдели, че той ходел по жени в Марсилия. Така де, оргии, отвратителни страсти. И тя отново се разплака.
— Божичко! Божичко! Какво ще стане с нас? От глад ли ще умрем?
Тогава Паскал видя сълзи и в очите на Клотилд, развълнува се и се разколеба. Опита се да си припомни, да си поизясни нещата. Навремето, когато имаше кабинет в Пласан, той бе внесъл на части у господин Грангийо сто и двадесет хиляди франка, доходите от които вече шестнадесет години му стигаха, за да живее, и нотариусът всеки път му бе давал разписка за внесената сума. Това вероятно щеше да му позволи да установи личните си вземания. После в дъното на паметта му се събуди един спомен: без да може да установи точната дата, по искане и след някои обяснения на нотариуса му бе дал пълномощно да използува цялата сума или част от нея за ипотечни вложения и дори бе сигурен, че в това пълномощно името на упълномощения не беше попълнено. Но не му бе известно дали този документ е бил използуван, никога не се беше заинтересувал как е бил вложен капиталът му.
В отчаянието си на скъперница Мартин отново извика:
— Ах, господарю! Това ви е наказанието за грешката! Така ли се оставят пари! Ето на, аз всеки три месеца си знам сметките до сантим и мога да ви кажа наизуст цифрите и ценните книжа.
И на покрусеното й лице се появи неволна усмивка. Това беше нейната отдавнашна и упорита страст: почти не пипаше парите от заплатата си, всяка година спестяваше и влагаше по четиристотин франка, така че за тридесет години, заедно с лихвите, бе натрупала огромната сума от двадесетина хиляди. И това съкровище беше непокътнато, солидно, прибрано на сигурно място, което никой не знаеше. Тя сияеше от задоволство, впрочем и не настоя повече.
Паскал възрази:
— А кой ви каза, че всичките ни пари са загубени! Господин Грангийо имаше лично имущество, смятам, че не е отнесъл къщата и имотите си. Ще видим, нещата ще се изяснят, не мога да свикна с мисълта, че той е бил обикновен разбойник… Неприятното е само, че ще трябва да се чака.
Говореше всичко това, за да успокои Клотилд, понеже забелязваше, че тревогата й нараства. Тя го гледаше, обгръщаше с поглед целия Сулейад, мислеше само за неговото щастие; нейното пламенно желание беше винаги да живее тук както досега, винаги да го обича в това дружелюбно усамотено кътче. И понеже искаше да я успокои, Паскал си възвръщаше чудесното безгрижие; парите никога не го бяха интересували, не си представяше, че може да му липсват и това да го измъчва.
— Но аз имам пари! — най-после извика той. — Какви ги разправя Мартин, нямали сме нито сантим, щели сме да умрем от глад!
Весело стана и ги накара да тръгнат с него.
— Елате, елате де! Сега ще ви покажа пари! И още сега ще дам на Мартин да ни сготви хубава вечеря.
Горе, в стаята си, той тържествуващо вдигна пред тях капака на малкото бюро. Тук, в дъното на едно чекмедже, бе хвърлял банкнотите и златните монети, които в продължение на шестнадесет години последните му пациенти сами му бяха носили, той нищо не искаше от тях. И никога не знаеше точно на каква сума възлиза малкото му съкровище: вземаше както се случи за лични разноски, за опитите си, за милостиня, за подаръци. От няколко месеца правеше чести и сериозни набези до това чекмедже. Но толкова бе свикнал да намира в него необходимите му суми след години непринудено благоразумие, през които не бе правил почти никакви разходи, че бе започнал да смята тези свои спестявания за неизчерпаеми.
Затова се смееше доволно.
— Ще видите! Ще видите!
И остана смутен, когато след трескаво търсене между купища бележки и фактури, успя да събере едва шестстотин и петнадесет франка: две банкноти по сто, четиристотин франка в злато и петнадесет франка дребни пари. С възмутени викове изтърси останалите хартии, прокара пръсти по ъглите на чекмеджето.
— Не може да бъде! Но тук винаги е имало, неотдавна имаше маса пари!… Сигурно тези стари фактури са ме заблудили. Честна дума, миналата седмица ги видях, пипах ги, бяха много.
Беше толкова забавен със своята чистосърдечност, така приличаше на голямо, искрено изненадано дете, че Клотилд, без да иска, се разсмя. Ах, бедният учител, колко беше непрактичен! После, като забеляза сърдитото лице на Мартин, пълното й отчаяние пред малката купчинка пари, с които сега тримата трябваше да живеят, се разчувствува, просълзи се и прошепна горчиво:
— Господи! За мен си похарчил всичко, разорила съм те, само аз съм виновна, че вече нямаме нищо!
И наистина той бе забравил парите, които бе вземал за подаръците. Ясно, че там бяха отишли. И щом разбра, се разведри. Но когато в мъката си Клотилд спомена да върнат всичко на търговците, каза раздразнено:
— Да върнеш това, което съм ти подарил! Но ти ще върнеш и малко от сърцето ми! Не, не, ще умра от глад, но те искам такава, каквато съм желал да бъдеш! — После добави доверчиво, сякаш бе видял пред тях да се открива безгранично бъдеше: — Впрочем тази вечер още няма да умрем от глад, нали, Мартин?… С тези пари дълго ще караме.
Мартин поклати глава. Наемала се да изкарат с тези пари два, може би три месеца, ако бъдели много благоразумни, но не повече. Преди чекмеджето се попълвало, постоянно идвали по малко пари, докато сега господарят нищо не получавал, откакто изоставил болните си. Така че не трябвало да се разчита на помощ отвън. И заключи:
— Дайте ми двете банкноти по сто франка. Ще гледам да стигнат за един месец. После ще видим… Но бъдете разумен, не пипайте четиристотинте златни франка, затворете чекмеджето и вече не го отваряйте.
— О, можеш да бъдеш сигурна! По-скоро ще си отрежа ръката.
Така всичко бе уредено. Оставиха Мартин да разполага свободно с последните им средства и можеха да разчитат на нейната пестеливост, уверени бяха, че ще се пазари за всеки сантим. Колкото до Клотилд, тя никога не бе имала отделна кесия, нямаше дори да забележи липсата на пари. Само Паскал щеше да страда, че не разполага с отворена, неизчерпаема каса, но твърдо бе обещал да остави прислужницата да плаща всичко.
— Ето че свършихме добра работа! — каза той облекчен, щастлив, като че ли бе направил значителна
