смееше се заедно с тях.
Паскал и Клотилд харесваха всичко, но това не им пречеше да се шегуват в нейно отсъствие. Отново започваха старите подигравки за скъперничеството й, разправяха, че брояла зърната чер пипер — по толкова и толкова зърна на ястие, за да пести. Когато картофите биваха прекалено постни, когато котлетчетата се свеждаха до един залък, те си разменяха по някой бърз поглед и чакаха да излезе, за да заглушат смеха си в салфетките. Всичко ги забавляваше, развличаха се с мизерията си.
В края на първия месец Паскал се сети за заплатата на Мартин. Обикновено тя сама си вземаше четиридесетте франка от общата каса, която държеше.
— Моя бедна Мартин — каза й той една вечер, — как ще уреждаме заплатата ви, след като нямаме пари?
Тя се стресна, загледа в земята, после възкликна:
— Божичко! Ами ще трябва да чакам, господарю.
Но Паскал виждаше, че крие нещо, че е намислила някакво разрешение на въпроса, а не знае как да му го предложи. И я насърчи.
— Ето какво — обясни тя, — ако сте съгласен, по-добре да ми се подпишете на книга.
— Как на книга?
— Ами така, на един лист, дето всеки месец ще пишете, че ми дължите четирийсет франка.
Паскал веднага й даде разписка и тя много се зарадва, скъта я като истински пари. Това очевидно я успокои. Но този лист хартия стана за доктора и другарката му нов повод за удивление и шеги. Каква беше тази необикновена власт на парите над някои души? Ето, старата мома им прислужваше едва ли не на колене, а него така го обожаваше, че му бе отдала живота си, и все пак му искаше някаква глупава гаранция, лист хартия без никаква стойност, тъй като той не можеше да й плати!
Но дотогава Паскал и Клотилд нямаха голяма заслуга, че сред немотията си запазваха ведростта: те не усещаха лишенията. Живееха над всичко това, някъде далеч, високо, в щастливата богата страна на своята страст. На трапезата не знаеха какво ядат, можеха да си представят царски ястия, поднесени в сребърни съдове. Не съзнаваха, че оскъдицата нараства, че прислужницата гладува, храни се с техните трохи; и ходеха из празната къща като в дворец, потънал в коприна, препълнен с богатства. Това положително беше най-щастливото време на любовта им. Цял един свят беше за тях спалнята със старите си розови като зората басмени тапети, в която те не знаеха как да изчерпят безкрая, безкрайното щастие да се прегръщат. А всекидневната, където прекарваха дните си, пазеше толкова хубави спомени, че радостите от дългия им съвместен живот в миналото я превръщаха в пищна зала. Освен това вън, във всяко ъгълче на Сулейад царственото лято издигаше ослепителна шатра от синева и злато. Сутрин из уханните алеи на боровата горичка, по обед в черната сянка на яворите, освежавана от песента на чешмата, вечер на терасата, която изстиваше, или на още топлия харман, потънал в синия здрач на първите звезди, те се разхождаха очаровани, забравяха бедността си, искаха само винаги да живеят заедно, в пълно презрение към всичко останало. Земята бе тяхна, техни бяха съкровищата и празниците и бяха всевластни, щом си принадлежаха един на друг.
Към края на август обаче нещата още повече се влошиха. Понякога се пробуждаха с тревога от своя унес: този живот без връзки, без задължения, без работа, колкото и да им бе приятен, бе невъзможен, лош, ако продължаваха така. Една вечер Мартин им заяви, че са й останали само петдесет франка, че трудно ще изкарат две седмици, и то като престанат да пият вино. От друга страна, новините ставаха наистина лоши. Нотариусът Грангийо се оказа действително неплатежоспособен, дери личните му кредитори нямаше да получат нито сантим. Отначало можеше да се разчита на къщата и на двата чифлика, които избягалият нотариус бе принуден да остави; но сега се узна с положителност, че тези имоти са на името на жена му; и докато, както разправяха, той се наслаждавал на красивите швейцарски планини, съпругата му се настани в единия чифлик, зае се да го направи доходен и живееше много спокойно далеч от неприятните последици на банкрута. В Пласан възмутено говореха, че жената търпяла разврата на съпруга си, дори му била позволила да има две любовници, които той бил завел на големите езера. С привичното си нехайство Паскал дори не отиде да се срещне с прокурора, за да му изложи своя случай, тъй като от всичко, което му предаваха, бе достатъчно осведомен и се питаше дали има смисъл да се набърква в тази грозна история, след като от нея не може да се извлече нищо свястно, нито полезно.
Тогава в Сулейад стана ясно, че бъдещето е тревожно. Чакаше ги черна сиромашия, и то скоро. И Клотилд, която беше всъщност много разумна, първа се изплаши. Докато Паскал беше край нея, тя си запазваше радостното оживление, но щем я оставеше за миг, по-голямата й предвидливост, женската й нежност я караха да изпада в истински ужас, питаше се какво ще стане с него на тази възраст, как ще издържа това тежко домакинство. Дни наред тайно обмисля един план: тя да работи, да печели много пари със своите пастели — нали толкова се възхищаваха на странния й, оригинален талант. Довери се на Мартин и една сутрин й възложи да занесе няколко фантастични букета у търговеца на бои на булевард Север, за когото разправяха, че има роднина художник в Париж. Нейното категорично условие обаче беше той да не излага нищо в Пласан, а всичко да изпрати. Но резултатът се оказа плачевен: търговецът се ужаси от странното й въображение, от разюзданата смелост на изпълнението и заяви, че картините никога няма да се продадат. Клотилд беше отчаяна, едри сълзи бликнаха от очите й. Биваше ли я въобще за нещо? Беше й мъчно, срамно, че нищо не може да направи. И се наложи прислужницата да я утешава, да й обяснява, че може би не всички жени се раждат, за да работят, едни растат като цветя в градините, за да ухаят, а други са житото в нивите, което се смила и храни.
Междувременно Мартин обмисляше друг план: да накара доктора отново да се залови с лекарска практика. Накрая го каза на Клотилд, която веднага й изтъкна трудностите, почти материалната неосъществимост на подобно начинание. Предишния ден бе говорила с Паскал по този въпрос. Той също бе угрижен, смяташе, че единствената възможност за спасение е да започне да работи. Естествено, мисълта да отвори отново лекарски кабинет веднага му бе дошла на ума. Но той вече отдавна бе станал лекарят на бедняците! Как ще посмее да иска да му плащат, след като от толкова години не им вземаше пари? Освен това не беше ли късно на неговата възраст отново да започне да си пробива път? Пък и при всички тези нелепи истории, които се разправяха за него, цялата тази легенда, която хората му бяха създали, че бил налудничав гений, нито един пациент нямаше да се върне при него и щеше да бъде безполезно и жестоко да го карат да направи опит, след който положително щеше да остане с наранено сърце и с празни ръце. Напротив, Клотилд правеше всичко, за да го отклони. Мартин разбра правотата на тези съображения и също извика, че трябва да му попречат да преживее такава мъка. Впрочем, докато разговаряха, у нея се породи нова мисъл: сети се за един стар тефтер, който бе открила в някакъв шкаф и в който навремето бе вписвала визитите на доктора. Много хора не му се бяха издължили и в тефтера бе направен списък с имена, който заемаше цели две страници. Защо сега, когато бяха в беда, да не си поискат от тези хора парите, които те им дължаха? Можеха да го направят, без да споменават на господин Паскал, който винаги бе отказвал да се отнесе до съда. Този път Клотилд се съгласи с нея. Направиха истински заговор: самата Клотилд извади имената на длъжниците и написа разписките, а прислужницата ги разнесе. Но отникъде не получи нито сантим: от врата на врата й отговаряха, че ще видят, сами ще дойдат при доктора. Изминаха десет дена, никой не дойде. Вкъщи бяха останали шест франка, с които можеха да преживеят още два-три дена.
На другата сутрин Мартин отново се върна с празни ръце, след като бе ходила у един пациент: повика Клотилд и й разправи, че току-що била разговаряла с госпожа Фелисите на ъгъла на улица Бан. Госпожа Ругон навярно я бе причакала. Тя все така не стъпваше в Сулейад. Дори бедата, сполетяла сина й с внезапната загуба на всичките му спестени пари, за която целият град говореше, не я бе накарала да се придобри с него. Но тя чакаше с трепетно вълнение и си запазваше отношението на строго нравствена майка, непримирима към известен род простъпки, защото бе уверена, че най-после държи Паскал, разчиташе, че той рано или късно ще бъде принуден да се обърне към нея за помощ. Когато останеше без сантим и похлопаше на вратата й, тя щеше да му наложи своите условия, да го застави да се ожени за Клотилд или още по-добре — да накара момичето да замине. Но дните минаваха, а той не идваше. Ето защо спря Мартин и като си придаде нажален израз, я заразпитва за новини, направи се, че й е чудно, дето не искат от нея пари, даде да се разбере, че достойнството не й позволява да направи първата стъпка.
— Вие би трябвало да поговорите с господаря и да го убедите — заключи прислужницата. — Вярно, защо да не се обърне към майка си? Това си е най-естествено.
Клотилд се възмути:
